Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Снегът зеленина сънува

Антология на провансалската лирика

 

Подбрал и превел от провансалски: Симеон Хаджикосев

 

София, 1990

„Народна култура“

 

Jacques Roubaud

Les Troubadours, anthologie bilingue

éd. Seghers

Paris, 1971

 

Подбор, предговор и превод © Симеон Хаджикосев

Библиотечно оформление © Петър Добчев

 

Съставител: Симеон Хаджикосев

Първо издание

Литературна група — ХЛ 04/9536672211/5559-11-90

 

Редактор: Кирил Кадийски

Художник: Петър Добрев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Здравка Славянова

 

Дадена за набор: май 1990 г.

Подписана за печат: август 1990 г.

Излязла от печат: ноември 1990 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 11

Издателски коли 9,24. УИК 11,41

 

Цена 2.05 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София

ДП „Димитър Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

Неясна песен бих скроил,

да гонех само веща слава,

но кой би песента пилил[1],

да чисти и изкусурява,

когато твърде ясно става —

не струва много мъдростта,

вред не блести от яснота,

неяснотата уморява,

да възкресява светлината има власт —

та пея ясно в летен пек и в зимен мраз.

 

Тъй пея в март или в април,

щом разумът ме наставлява

и неизменно бих твърдял,

че яснотата превишава

безспорно стиховата плява.

Напразно правят му честта

да виждат връх на сръчността

у майстора, що изпилява.

Затуй пък яснотата предпочитам аз —

запея ли, все пея с ясен глас.

 

А който би ме обвинил,

че лудостта ме обладава,

да знае — би го подкрепил

един на сто мъже тогава,

щом истината е такава

и губи си почтеността,

да обвинява глупостта,

който твърди — неяснотата е елмаз,

сред чистата река не ще напълни тас.

 

А друг един похват немил,

що лесно в подлост преминава,

е да твърдиш, че нечий стил

в простащина се уличава.

Бездарникът тъй заявява —

таланта да свали в калта.

Това е връх на подлостта,

мен всичко туй ме отвращава;

в покварено сърце покълнва тази страст,

съветвам ви, странете от подлата й власт.

 

На дама съм се посветил,

която много заслужава —

не само жестът й е мил,

у нея всичко възвисява,

учтивостта я направлява.

Откак с усмивка на уста

тя ми подсказа обичта,

с целувката си ме пленява.

Щом с милостта й нежна изчезна оня мраз:

в дарената ми радост усещам се аз княз.

 

Свободно съм се преклонил

пред волята й величава,

не бих се с нея разделил,

животът век да продължава.

Сърцето ми се унижава,

но е голяма сладостта

и болката изкупва тя,

а по-добро не се задава —

любимата ме вдъхновява всеки час,

смирението ми възраства във екстаз.

 

Възпявам, скъпа, любовта

и нека в плен на лудостта

аз за мнозина да оставам,

но оня, който знае потайния й пласт,

ще разбере, че влюбен, не луд сега съм аз.

 

В наслада пребивавам, любима, само с вас,

от вас струи и радост, и животворна страст.

Бележки

[1] „… но кой би песента пилил…“

Класическият образ на поета — майстор занаятчия, който дялка, пили, обработва словото — се запазва през цялата класическа епоха на провансалската лирика (XI-XIII в.)

Край