Ланфранко Сигала
Неясна песен бих скроил…

Неясна песен бих скроил,

да гонех само веща слава,

но кой би песента пилил^[1],

да чисти и изкусурява,

когато твърде ясно става —

не струва много мъдростта,

вред не блести от яснота,

неяснотата уморява,

да възкресява светлината има власт —

та пея ясно в летен пек и в зимен мраз.

 

Тъй пея в март или в април,

щом разумът ме наставлява

и неизменно бих твърдял,

че яснотата превишава

безспорно стиховата плява.

Напразно правят му честта

да виждат връх на сръчността

у майстора, що изпилява.

Затуй пък яснотата предпочитам аз —

запея ли, все пея с ясен глас.

 

А който би ме обвинил,

че лудостта ме обладава,

да знае — би го подкрепил

един на сто мъже тогава,

щом истината е такава

и губи си почтеността,

да обвинява глупостта,

който твърди — неяснотата е елмаз,

сред чистата река не ще напълни тас.

 

А друг един похват немил,

що лесно в подлост преминава,

е да твърдиш, че нечий стил

в простащина се уличава.

Бездарникът тъй заявява —

таланта да свали в калта.

Това е връх на подлостта,

мен всичко туй ме отвращава;

в покварено сърце покълнва тази страст,

съветвам ви, странете от подлата й власт.

 

На дама съм се посветил,

която много заслужава —

не само жестът й е мил,

у нея всичко възвисява,

учтивостта я направлява.

Откак с усмивка на уста

тя ми подсказа обичта,

с целувката си ме пленява.

Щом с милостта й нежна изчезна оня мраз:

в дарената ми радост усещам се аз княз.

 

Свободно съм се преклонил

пред волята й величава,

не бих се с нея разделил,

животът век да продължава.

Сърцето ми се унижава,

но е голяма сладостта

и болката изкупва тя,

а по-добро не се задава —

любимата ме вдъхновява всеки час,

смирението ми възраства във екстаз.

 

Възпявам, скъпа, любовта

и нека в плен на лудостта

аз за мнозина да оставам,

но оня, който знае потайния й пласт,

ще разбере, че влюбен, не луд сега съм аз.

 

В наслада пребивавам, любима, само с вас,

от вас струи и радост, и животворна страст.