Пейре Рамон де Толоза
Подобно на дете, което възпитават…

Подобно на дете, което възпитават

отрано в някой двор, венец на доблестта,

и след като порасне, то тръгва по света,

та по-добро да дири и смут го обладава,

да се завърне иска, ала изпитва срам,

така и аз безумно от нея тръгнах сам,

а тя е милостива, щом тъй измъчва мен,

от нейното упорство се чувствам възвисен.

 

Но в яростта си тя неволно прекалява,

в старинни книги пише — докато лудостта

владее някой мъж, не бива строгостта

да бъде първа мярка за туй, що заслужава.

Угасне ли веднъж безумния му плам,

грешил ли е, ще трябва да отговаря, знам.

Но не е тъй със мене, твърдя го убеден:

тя знае, че по нея аз чезна всеки ден.

 

Тя може с милостта си всецяло да дарява —

и болката горчива, уплахата, скръбта

за миг се укротяват в покой на сладостта,

но своята цена тя преувеличава,

а мисля, че не бива, и пак е грях голям

за всичко да мъсти и да наказва там.

А прошката се смята за дар, от Бог дарен,

че който я приема, й служи окрилен.

 

Бих искал да й служа смирено за прослава,

ще бъда изцелен дори от любовта,

а ако тя снизходи дотолкоз в милостта,

че кратичко писмо изпрати ми тогава

с три думи само: „Страдам, ах, жива съм едвам“,

а аз пък съм безумец да й повярвам сам,

та ще потегля мигом към нея устремен,

готов и да живея, и да умра сломен.

 

Ала да бъда жив тя повели тогава

— — — — — — — — — — — — —

— — — — — — да изоставя радостта^[1]

на оня свят, във който научих що е слава,

и оттогава страдам, умрял бих, да не знам,

че плахата надежда ще се вести оттам,

защото още помня оня печален ден,

през сълзи тя ми каза: „Върни се пак при мен!“