Гилйем де Кабестан
Отново се завърна пролетта…

Отново се завърна пролетта

и подреди в градините цветя,

дочувам птичи песни в тази гмеж

стобори и врати да прекосяват;

посред върхари, лумнали в цъфтеж,

сред цвят и безподобен полъх свеж

на воля всеки днес се весели.

 

Ала копнежът, който радва мен,

от радостта любовна е роден,

от нея се разпалва пак и пак.

Тъй както с клон се слива смок студен,

сега страня от всеки долен враг,

не спира радостта пред моя праг,

а любовта дари ме с малко плод.

 

Откакто праотецът ни Адам

откъснал е плода запретен там,

душа така прекрасна никой път

в прекрасно тяло Бог не вложи сам,

със бяла, гладка като мрамор плът —

от толкоз хубост смайва се духът,

ала е безразлична тя към мен.

 

Как да се отделя от нея аз —

Амор разпалва нежната ми страст,

а тръгне ли, сърцето ми се къса,

та той така разпъва го със бяс,

че любовта тече като от съд

и чувствам окована свойта плът

в любов, тъй както цветето във цвят.

 

С такава обич друг да е умрял,

та се тревожа аз за своя хал —

Амор аз любя, той не люби мен,

макар че друго бих си пожелал

и моят огън в Нил би бил стопен,

тъй както и канапът насмолен

във въздуха би кула удържал.

 

Но аз разпалвам сам, уви, жарта

и мъката, дошла от любовта,

изпълва ме със сладостен копнеж,

избива по лицето бледността,

ала сега все още съм младеж,

а щом косите ми покрие скреж,

не знам дали не бих я укорил.

 

Че, мисля си, от всичките жени

по-малко доблестният се цени,

а оня, който е самата чест,

Амор не го ли с обич осени,

той другите ценил би малко днес.

Към скромните аз храня интерес,

а, виж, със злите — зъл и горд съм аз.

 

Жонгльоре, ти по хладина излез

и поздрав на другарите отнес,

на Ен Раймон — със най-голям прехлас.

 

Да бъде злото кротка благовест,

доброто — манна в най-несносен час.