Кастелодза
Бе твърде дълга нашата раздяла…

Бе твърде дълга нашата раздяла,

откакто си заминахте от мен,

от болка и тревога тръпна цяла,

че вие ми се клехте вдъхновен:

догдето още жив сте на земята,

към друга взор не ще да сте склонил,

и ако в нещо туй сте променил,

то значи сте убиец и предател;

надеждата във мене беше жива,

че все ще съм обичана, щастлива.

 

Приятелю, звездица засияла,

обикнах ви от оня първи ден,

а днес разбирам — мъка съм избрала,

защото сте от мен отдалечен.

Макар да бе ми предана душата,

не мога да ви кажа, че сте мил;

обичам ви, щом Господ е решил,

и обичта ми силна е и свята,

но щастието, мисля, си отива,

че без любов съдбата е горчива.

 

Боя се, пример лош че съм подала

на много влюбени жени след мен:

послание им пращат отначало

от текст, избран и строго подреден.

Но силна се усещам аз, когато

в мен вярата е Господ укрепил

и щом ви моля, значи вдъхновил

ме е слухът, че става по-богата

жената, щом от вас тя придобива

целувка, среща, радост приветлива.

 

Да бях поне се някога поддала

на нрав неотстъпчив, непримирен,

или любовник друг да бях желала

от някой край, оттук отдалечен.

Печални мисли пълнят ми главата,

че той към любовта ми не е мил

и щом от радост тъй ме е лишил,

очаквам аз онази със косата,

че мъката безмилостно убива,

щом своя зъб отровен дълго впива.

 

Онази мъка, що съм изтърпяла

от приема ви странен и студен,

чрез своя род съм пак преодоляла,

а също чрез съпруга си почтен.

Голяма ви е, мисля си, вината,

но нека Господ с мен ви е простил

и право тук да ви е устремил,

дочуете ли песента позната

и както с всяка вест чудесна бива,

ще ме заварите сега щастлива.