Беатрис (графинята на Ди), Раймбаут д'Ауренджа
Тенсона

Приятелю, така съм натъжена

от вас и мира ми скръбта не дава,

от мъка и печал неспирно стена,

но вас туй зло едва ли наранява.

И щом от любовта съм победена,

защо за мен е цялата печал

и нямаме в скръбта еднакъв дял?

 

Госпожо, любовта е устроена

така, че двама винаги споява,

добро и зло, по равно разделени,

за себе си ги всеки преживява.

Дано не ви се стори прекалено,

но аз твърдя, че страшната печал

изцяло само аз съм преживял.

 

Приятелю, да бе ви отредена

и четвърт от жестоката жарава,

разбрали бихте мъката стаена,

но вас туй никак не ви занимава,

че само аз съм люто уязвена,

за вас е безразличен моят хал,

добро ли, зло ли — вас не ви е жал.

 

Клеветниците, мила, настървени

от разум и от дъх ме все лишават.

Сега те и към вас са устремени

и лъжат ви, че вече охладнявам,

а всъщност ние с вас сме разделени,

откакто те подадоха сигнал

и ето — радост с вас не съм видял.

 

Приятелю, не съм аз възхитена,

че мойта скръб така ви натъжава,

та чак очите ми, от плач червени,

не искате да видите тогава.

На мойта чест пазач сте прекален и

май дух усърден ви е обладал,

сякаш сте рицар нов на „Опитал“^[1].

 

Любима, страх ме гони мене,

че двама губим — злато аз, вий — плява.

Боя се, че клеветници презрени

и нашата любов ще омърсяват,

та затова да бъдем вдъхновени,

тъй както вие от свети Марсал —

за мене връх сте вие, идеал.

 

Приятелю, дано ми е простено,

че сте неверен, носи ви се слава;

тъй рицар уж със помисли почтени,

поглеж го, ветропоказател става.

Навярно режат думите почтени,

но друг копнеж и вас е обладал,

за мен не бихте и сълза пролял.

 

Любима, нека във гора зелена

на лов със ястреб да не се явявам,

ако, откакто легнахте със мене,

за друга мисля или възмечтавам,

в мен, знайте, няма подлост спотаена.

Такава гнус до днес не съм видял —

пред вас ме изрисуват дявол цял.

 

Бих вярвала в портрета-идеал,

да бяхте се все хубаво държал.

 

Любима, ще ви бъда предан цял

оттук нататък — ето ви морал.