Гилйем де Монтанягол
Не са успели всичко чак…

Не са успели всичко чак

първите трубадури на света,

не са те довъзпели любовта

от времената стари и добри,

че да не можем да подхванем песента,

възславата на доблестта,

с мелодия, в която истина гори.

Щом може да се каже само нещо ново,

не ще си инак трубадур голям

и песните ти няма да са — срам —

прекрасен образец на ново слово.

 

Когато съчиняват пак,

новаците в словесността,

така възпяват любовта,

че словото им ново не искри,

но щом магистри славят обичта,

разбираш, че изкусността

от нищо чудото ще сътвори;

че ново не е чутото отново,

а неизреченото още, знам,

тъй мен Амор възпитал ме е сам

и неизпятото е в мен готово.

 

На мен рефренът ми е драг,

когато си помисля за честта,

която ми донася любовта,

и мисля, че разглезен съм дори

от тази, що прославям в песента,

а тя блести с такава красота,

на цвят подобна, росен от зори,

и вярата поправя ме сурово —

от небесата слязла е насам,

небесно същество е тя невям,

небесен чар сроди я с благослова.

 

Ала жените губят такт

и твърде често правят глупостта —

понякога обсъждат любовта

и, току-виж, се спорът разгори,

та щом любимият, роб на честта,

е връх на добродетелта,

от чакане тя ще го умори.

Но старост не обича времето ни ново,

та затова и аз ще бъда прям —

не виждам смисъл в срок такъв голям:

и споделената любов е здравословна.

 

На себе си е враг

жената, предпочела грубостта,

когато мъж й проси милостта,

а тя се дразни, гневно го кори,

готова да му смаже гордостта,

наместо да осъди подлостта

на грешника, увлечен в тез игри.

Но и жени такива има, честно слово,

така изпечени в греха голям,

че любовта им носи само срам,

щом с милостта са скарани отново.

 

Обичам пак и пак

една жена без укор в любовта,

защото не познава подлостта

и гордостта ми лесно се смири,

та, мисля, тя е връх на прелестта

и първа е — без спор — по красота,

та най-подир Амор ме покори.

Любовник фин не търси наготово,

негодник си навлича само срам,

към най-добрите води пътят прям,

кълни в тях доблест, милост, чувство ново.

 

О, Есклармонда, вие На Гия^[1] сте отново,

но всяко ваше име изпълва ме със плам

и който изрече го, ще се опази, знам,

от злото на деня чрез приказното слово.