Джираут де Борнел
За да възвърна радостта…

Когато виконтът на Лимож Ги накара да ограбят от дома на Джираут де Борнел всичките му книги и оръжия, и той видя, че доблестта е погубена, удоволствието приспано, любовта мъртва, смелостта изчезнала, куртоазията погубена, възпитанието — станало просташко и измамата — проникнала сред любовнички и любовници, той пожела да се помъчи да си възвърне удоволствие, радост и доблест и написа тази песен, която гласи:

За да възвърна радостта,

която дълго време бе заспала,

и доблестта, на всички отмиляла,

отново да дарувам на света,

решил бях мъжки да се развъртя,

но ще призная днес провала.

Не ще ми стигне вечност цяла,

за да постигна някога целта:

че воля и желание съм слял,

а в смут и шемет тръпна цял.

 

Непоносима, мисля, е скръбта

и ще ви кажа истината цяла

как нявга радостта бе възсияла,

а с нея и добродетелта,

ала за вас е къса паметта —

тя стълб за мъчене не е видяла

или пък старост, болна, отмаляла,

принудена да крачи към смъртта.

Светът е жалък и закоравял,

щом Господа човекът е презрял.

 

Турнирите красяха младостта

със рицари във ризници, забрала,

на славните ранени чест и хвала

въздаваше се чак до есента.

Грабежът днес замества доблестта —

да грабнеш коч или овчица бяла.

Как рицаря да споменеш с похвала,

че опитен бил той във любовта,

когато станал е разбойник цял,

ограбва пътници, стада без жал?

 

Не беше рядкост в минали лета

жонгльор да видиш в дворцовата залар

добре облечен, с външност засияла,

да слави дамите и любовта.

Жонгльори вече няма по света

и славата им сякаш е изтляла.

Та чудя се, отде ли е повяла

за дамите таз долна клевета,

сами ли са виновни, или дял

се крие в тоз упадъчен морал.

 

Жонгльорите ценяха в древността

и вредом ги посрещаха с похвала,

изслушваха им песните в премала,

отреждаха им почетни места,

макар че те ценяха скромността.

А вредом днес цари развала,

защото доблестта е отмиляла,

а трябваше навред да води тя

другарите по чест и идеал —

красиви в бранен блясък засиял.

 

И аз подхващах нявга песента;

на доблестни мъже възхвала,

но смаян от промените в морала

стоя днес със раззинала уста.

И вместо речи на пристойността

дочувам вик на шайка развилняла,

възторга на душата си изляла

по песничката, връх на пошлостта,

като че някой в нея е възпял

по миналото славно свойта жал.

 

А болката си за да укротя,

която е в сърцето накипяла,

дали ще излекувам със раздяла,

или да спомням старите неща.

Не мога да зарежа с лекота,

в което съм се клел за вечност цяла.

И ако раната е заздравяла,

то значи, че мехлем не иска тя.

Но щом човек немалко е живял,

претегля с разум всеки жест и хал.

 

Напира днес във мене гордостта,

че къщата ми, малка, овехтяла,

на набезите им е устояла,

от всички уважавана е тя.

И моя участ беше почитта.

Страхлив или пък храбър поначало,

сеньорът мой да го разсъди зряло,

преди да ми отнеме милостта.

Че ако други в песен съм възпял,

не значи то, че него съм презрял.

 

Защо мълчите, вече съм прозрял,

но ето, песента не съм изпял.

Далфис туй казва, в песни преуспял.