Арнаут Даниел
Върху звука игрив на песента…

Върху звука игрив на песента

наслагвам думи и пиля смирен,

за да останат верни и добри,

и след като е дялкала пилата:

така Амор пили и украсява,

а песента ми с него е сродена,

че той над доблест и над чест владее.

 

Със всеки ден расте ми доблестта —

на най-добрата аз съм подчинен,

не, най-добра в света е тя дори,

неин съм от петите до главата

и вятър леден даже да повява,

от любовта, в сърцето ми стаена,

и посред зима в лято аз живея.

 

Вглъбен в молитви, бягах от света,

десетки свещи палех всеки ден,

дано се Господ с мене примири,

да ме дари чрез нея пак с отплата;

косата руса щом й съзерцавам,

снагата стройна, бяла, озарена,

и, мисля, всичко бих сменил за нея.

 

Така голяма в мен е обичта,

че чувствувам се вече притеснен

внезапно някак да не прегори.

Сърцето й е птица в небесата,

над моето се лесно извисява,

та тя за господарка е родена —

дюкяна, а и майстора владее.

 

Не ща на Рим земите и властта,

не искам да ме правят папа мен,

ако не я съгледам пак в зори:

сърцето ми по нея в плам се мята,

ала не ще ли да ме изцелява

поне с една целувка умилена,

нима тя истинска убийца не е?

 

Макар че съм съсипан от скръбта,

от обичта не бягам съкрушен,

макар със самота да ме мори —

изпилвам всяка рима в самотата,

а любовта като орач ме уморява.

(Дори едно яйце по-малко стена,

над Монкли Аудйерна тъй се смея.)

 

Арнаут аз съм, гоня ветрове за слава,

на лов за зайци с бивол ей ме мене,

срещу реката плувам, не по нея.