Монахът от Монтаудон
Прекарах в рая дълго оня ден

Прекарах в рая дълго оня ден

и още ме изгаря радостта,

че ме посрещна благ като баща

сам Господ — нему са във плен

земя, небе, долини и върхари.

„Защо си, отче, ти дошъл при мен,

каква ти е от Монтаудон вестта,

където имаш толкова другари?“

 

„Всевишни, аз останах примирен

във манастира няколко лета,

загубих на барони близостта,

че само вам се молех всеки ден.

Не ме обичат достовете стари,

само в Париж достоен е Ранден,

не знае на преструвката властта

и споменът за него все ме пари.“

 

„Не съм аз, отче, въодушевен,

че хлопна манастирската врата,

не блазни те на рицари честта,

войни, тенсони, спорове и плен.

Но твоят час отново ще удари,

щом спомниш някой радостен рефрен,

по-радостен ще видим и света,

и манастира благо ще го свари.“

 

„Всевишни, мисля, грях неопростен

ще бъде да прегърна песента,

човек ще ви изгуби любовта,

щом лъже, от изкуството влуден.

Затуй оставям песни и фанфари,

та да не бъда с повод укорен,

и се завръщам при проповедта,

и няма из Испания да шаря.“

 

„Би трябвало да бъдеш притеснен,

че си пропуснал тъй от суета

пред краля, в Олайрон на крепостта,

да паднеш на колене вдъхновен;

той нявга беше твой добър другар и

ще бъде пак от стерлинги лишен,

ако му проговори щедростта,

нали той бедността ти изпревари!“

 

„Всевишни, този грях не е за мен,

сам вие му спестихте милостта

и днес, неволник, си кълне честта,

от сарацински кораб взет във плен.

С такава скорост по морето шари,

че щом в Акра пристане някой ден,

на турски роб би имал участта.

Който го следва, гръм да го удари!“