Метаданни
Данни
- Серия
- Хималайска дилогия (1)
- Включено в книгата
-
Ловци на растения
Приключения сред Хималаите - Оригинално заглавие
- The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), 1857 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Никола Милев, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- NomaD (21 юли 2008 г.)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Ловци на растения | |
The Plant Hunters | |
Автор | Майн Рид |
---|---|
Създаване | 1857 г. |
Първо издание | 1857 г. |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман |
Следваща | Пълзачи по скали |
Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.
Сюжет
Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...
Издания на български език
Романът има четири издания на български език:
- „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
- „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
- „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
- „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]
Източници
- ↑ Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
|
Глава VII
ВИНО ОТ ПАЛМИРА
Щом се освободи от багажа си, Осару почна да се изкачва по баниановото дърво. Това не беше трудно, тъй като дървото благодарение на своя особен начин на растене беше пълно с чепове и грапавини, а освен това Осару можеше да се катери като котка.
Но каква работа имаше той горе на дървото? От плодовете ли искаше да си набере? Сигурно не, защото смокините още не бяха узрели, а дори и зрели, те не са много вкусни за ядене. Може би Осару имаше намерение да си откъсне от орехите на палмата? И това не, те още не бяха оформени. Големите съцветия не бяха се разтворили, зелените им обвивки едва започваха да се пукат. Наистина младите и крехки орехи на палмата биха задоволили и най-изтънчения вкус, но за тях беше още рано. Както вече споменахме, те стават големи колкото детска глава, имат триъгълна форма, със заоблени краища, съставени са от дебела, месеста и сочна обвивка с жълтеникав цвят. Тъкмо тези ядки се ядат, докато са още млади и меки; а когато презреят, те стават синкави, доста твърди, безвкусни и не са вече за ядене. Но Осару сигурно не търсеше ядки, тъй като нямаше и помен от плодовете, а само цветове, и то все още скрити в големите си обвивки.
Младежите внимателно наблюдаваха. Осару носеше със себе си една бамбукова цев, която бе отрязал от много дебел филиз. Единият й край беше запушен от междувъзлието, а другият — отворен, по този начин тя образуваше бутилка, годна да побере повече от литър. Младежите видяха и друг предмет в ръцете на Осару — камък, голям колкото паважно блокче. Беше взел и дългия си нож.
След няколко секунди индусът стигна до самия връх на баниановото дърво и улавяйки се за дългите палмови листа, се настани между тях. После прихвана една пъпка и като я изви към стъблото, започна да я удря с камъка, очевидно с намерение да посплеска младия цвят. Това той успя да стори само с няколко удара. Тогава извади ножа от пояса си и с едно сръчно замахване отряза горната половина на пъпката и тя падна на земята.
После дойде ред на бамбуковия съд. Осару го постави така, че останалата част от пъпката да влезе в кухата тръстикова цев. След това привърза и пъпката, и цевта за дръжката на един палмов лист, но така, че бамбуковият съд да стои в отвесно положение, с дъното надолу. Когато извърши и това, индусът хвърли камъка, постави отново ножа в пояса си и слезе от дървото.
— А сега, сахиби — каза той, щом стъпи на земята, — почакайте един час и ще пиете индийско шампанско.
След около час обещанието бе изпълнено. Бамбуковият съд беше отвързан и снет. Той беше пълен с хладна бистра течност, от която всички пиха и я провъзгласиха за равна на най-доброто шампанско. И наистина, няма друго по-съблазнително, по-прелестно питие в цяла Индия от сока на палмировата палма. Но той е силно упоителен и се пие с охота от местните жители там, където расте това забележително дърво.
От този сок може да се получи захар, само като се извари. За тази цел сокът се изцежда от дървото по същия начин, но тогава се слага и малко вар в съда, в който се събира, иначе сокът би ферментирал и производството на захар би се осуетило.
А защо Осару избра именно тази палма, за да наточи сок? Защото банианът, който обвиваше нейното стъбло, представляваше отлична стълба за изкачване. Иначе той не би могъл тъй лесно да се изкатери по гладкото стройно палмово стъбло, което се издига нагоре тридесет-четиридесет фута без никакъв чеп или клон. И, разбира се, щом бамбуковият съд бе изпразнен, Осару се изкачи още веднъж на дървото и го постави под „канелката“, защото знаеше, че сокът продължава да тече. Той може да тече в продължение на няколко дни, само че всеки ден трябва отново да се отрязва по един тънък пласт от пъпката, за да могат порите да бъдат винаги отворени.
При все че денят беше топъл, щом се свечери, времето застудя и нашите пътешественици трябваше да запалят огън. С помощта на праханта и огнивото си Осару подпали купчина сухи листа и мъх, от които скоро се издигна буен пламък. В това време Карл и Гаспар накършиха сухи клони от едно паднало наблизо дърво и като ги награбиха, отнесоха ги и ги натрупаха върху пламтящите листа. След няколко минути се издигна буен огън. Нашите приятели насядаха около него и почнаха да си приготовляват вечеря от ориз и малко сушено месо, което бяха купили в последното село.
Докато бяха заети с това приятно за гладни хора занимание, ботаникът, чиито очи неуморно търсеха да открият нещо, свързано с неговата любима професия, забеляза, че дървата в огъня горят като дъбови. Той взе една от главните, разряза я с ножа си и с изненада откри, че това наистина беше дъб. Не можеше да има грешка — Карл добре познаваше вътрешните жилки и фибри на този гигант от северните гори. Учуди се на това, е тук, дето растителността е напълно тропическа, вирее и дъб. Наистина Карл очакваше да срещне представители от рода на дъбовото дърво по склоновете на Хималаите, но сега той се намираше още в тяхното подножие, сред царството на палмите и бананите.
Тогава още Карл не знаеше, пък и мнозина не знаят, че дъбът е и тропическо дърво, че много видове от неговия род се срещат из горещите пояси, дето някои растат дори и на самото морско равнище. Чудно е също и това, че няма никакъв дъб в тропическите области на Южна Америка и Африка, нито в Цейлон, нито дори в самия Индийски полуостров; докато в Източен Бенгал, на Молукските и Индийските острови се срещат може би повече видове, отколкото в която и да е друга част на земното кълбо.
Баварските младежи се зарадваха, като видяха този „стар приятел“, както нарекоха дъба. След вечеря те дълго разговаряха по този въпрос и решиха, щом се развидели, да потърсят в гората някой жив, неповален дъб, за да бъдат още по-сигурни в току-що направеното откритие.
И тъкмо възнамеряваха да се завият с одеялата си и да легнат да спят, една нова случка ги задържа будни още час-два.