Майн Рид
Ловци на растения (31) (Приключения сред Хималаите)

Глава XXXI
ИЗМЕРВАНЕ НА БЕЗДНАТА

На другата сутрин нашите пътешественици още веднъж основно изследваха и проучиха всяка педя от стръмните скали. Отново обиколиха цялата долина. Покатериха се дори и на някои дървета, за да могат от върховете им да разгледат по-добре скалите, които се издигаха високо над тях. В резултат на всичко това те напълно се убедиха, че е съвсем невъзможно да се изкачат по която и да е от скалите.

Докато не бяха напълно убедени в това, те не бяха се замисляли върху възможността да се върнат през теснината, която извеждаше към глетчера. Но сега, когато всички други надежди за избавление ги напуснаха, те се отправиха към познатия им проход.

Не вървяха нататък с леките енергични стъпки на хора, които се надяват да успеят, а се движеха повече машинално, тласкани сякаш от някакъв несъзнателен подтик. Все още не бяха изследвали подробно дълбоката бездна в ледника.

Изплашени от страшното свличане на глетчера, те бяха избързали да се отдалечат и едва бяха успели да хвърлят бегъл поглед към бездната; но и от този бегъл поглед бяха схванали, че е невъзможно да я преминат. По онова време те не знаеха нищо за материалите, които се намираха в близката долина. Не знаеха например, че на разстояние от петстотин ярда расте висока гора. Наистина тази мисъл им дойде на ум едва след като бяха основно изследвали скалите и се бяха отдалечили от тях, отчаяни и обезнадеждени.

За пръв път тази мисъл проблесна в умовете им, когато минаваха през необикновения проход. Карл пръв я изрази. Като спря изведнъж, той посочи назад към гората и каза:

— Ако само можехме да си построим мост… Никой от неговите спътници не го попита за какъв мост мисли и къде трябва да бъде построен. В умовете и на другите двама назряваше същата мисъл. Те знаеха, че се отнася за мост над бездната.

— — Боровите дървета са доста високи — забеляза Гаспар.

— Ала недостатъчно високи, сахиб — добави индусът.

— Можем да ги снадим — продължи Гаспар. Осару не отговори, а само поклати глава.

И все пак тази идея ги изпълни с нови надежди и тримата се спуснаха надолу по ледника с по-бързи крачки. Оглеждаха скалите отляво и отдясно, въпреки че всяка гънка им беше вече позната.

Пристъпвайки внимателно, те се приближиха до края на пукнатината. Погледнаха през зеещата пропаст, широка сто фута, ако не и повече. Паднаха на колене и надникнаха в бездната. Тя се врязваше дълбоко в земята, неколкостотин фута под тях, и към дъното ставаше все по-тясно. Видяха как кристалните стени на бездната, сини в горния си край, ставаха все по-зелени и по-тъмни, колкото се приближаваха една към друга. Видяха огромни камъни, разбити скали и грамади от заледен сняг, които бяха задръстили дъното и чуха как някъде дълбоко боботи вода. Някакъв поток се промъкваше там долу, навярно изобилната вода от езерото се изтичаше през този улей под леда.

Величествено, но страшно зрелище! Нервите и на тримата бяха обтегнати до крайна степен, зави им се свят от гледане надолу в пропастта; ужас изпълни сърцата им, когато чуха глухото, неестествено ехо на собствените си гласове. Да се спуснат до дъното би значело да се изложат на смъртна опасност, но те и не мислеха да правят подобно нещо. Знаеха, че дори ако можеха да слязат, щеше да бъде съвсем безполезно, защото стигнеха ли до дъното на пропастта, сетне трябваше да се изкачват по отсрещната й стена, а това беше просто невъзможно. Те и не мислеха да я преминат по този начин. Оставаше им една-единствена надежда — да си построят някакъв мост над бездната и в това направление те насочиха цялото си внимание.

На пръв поглед този план може да се стори неосъществим. Хора с по-слаб характер биха го изоставили и изпаднали в отчаяние. Така навярно биха постъпили и нашите пътешественици, ако имаха и най-малка надежда да се избавят по някакъв друг начин. За тях това беше въпрос на живот или смърт, на свобода или заточение.

Мисълта да се откажат от всяка надежда за връщане по домовете си, при приятелите си и да прекарат останалата част от живота си в тая дива крепост, беше така безполезна, както и мисълта за самата смърт.

Тази мисъл можеше просто да ги подлуди, но нито един от тях все още не допущаше, че наистина го очаква такава ужасна съдба. Съзнанието, че това може да се случи, ако не намерят начин да се избавят от своето опасно положение, изостри техните умове и те разглеждаха всяко положение с най-голяма сериозност.

И както стояха, загледани в зеещата пропаст, те сякаш изведнъж се убедиха, че е възможно да се построи мост над нея.

Карл пръв изказа това убеждение. Гаспар, който беше всякога оптимист, скоро възприе мнението на брат си; а Осару, макар и не напълно убеден, призна, че няма да има никаква вреда, ако опитат. Младият ботаник мислеше трескаво; в неговия ум вече се бе родил план, който макар и трудно изпълним, съвсем не беше за отхвърляне. Неговото осъществяване обаче зависеше само от едно нещо — широчината на пропастта. Тя трябваше да бъде точно определена. Но как да я измерят?

Явно беше, че не трябва да разчитат на предположения. Изчисленията, направени с просто око, са съвсем несигурни, това личеше от факта, че и тримата определиха широчината на пропастта различно, и то с разлика от цели петдесет фута. Карл мислеше, че бездната е само сто фута широка. Осару й даваше сто и петдесет, а Гаспар смяташе, че истината е някъде по средата. Но как да я измерят точно? Това беше първият въпрос, който трябваше да разрешат.

Ако разполагаха със съответните уреди, Карл, който беше учен младеж, можеше да определи широчината чрез триангулиране. Но те нямаха нито квадрант, нито теодолит^[1], така че трябваше да се откажат от този начин на измерване. Както вече споменах, умовете им бяха изострени от самите обстоятелства и те скоро преодоляха трудностите, свързани с измерването на бездната. Осару разреши задачата.

Карл и Гаспар се бяха отделили настрана и оживено разискваха, без да очакват ни най-малка помощ от индуса върху един такъв научен въпрос, когато забелязаха, че той размотава някаква дълга връв, която беше извадил от джоба си.

— Хей! — извика Гаспар. — Какво правиш, Осару? Да не би да искаш да измериш пропастта с връв?

— Да, сахиб — отвърна индусът.

— Ами кой ще пренесе твоята връв на отсрещния бряг, бих искал да знам? — попита Гаспар.

Изглеждаше наистина смешно и глупаво да си мисли човек, че може да измери пропастта с обикновена връв, и то като държи само единия й край. Но имаше начин да се преодолее и тази трудност и Осару го беше открил със своята природна съобразителност.

В отговор на въпроса на Гаспар той извади от колчана си една стрела и като я издигна, каза:

— Това, сахиб, ще пренесе…

— Вярно! Вярно! — радостно извикаха братята, разбрали и двамата едновременно намеренията на индуса.

Само след няколко минути Осару беше готов да приведе плана си в изпълнение. Връвта бе размотана докрай. Беше дълга около стотина ярда. Обтегнаха я добре, за да не е замотана, завързаха единия й край за ствола на стрелата, а другия — за една скала; тогава Осару опъна лъка и стрелата полетя във въздуха.

Радостен вик се разнесе, когато стрелата падна върху заснежената повърхност на отсрещната страна, а тънката връв се опъна като паяжина над пропастта — от единия й край до другия.

Тогава Осару хвана връвта и я подръпна толкова, че стрелата да стигне до края на отсрещната страна, после отбеляза мястото с един възел, изтегли стрелата, докато тя падна в пропастта, и започна бързо за я издърпва нагоре, като намотаваше чевръсто връвта. След няколко мига и връвта, и стрелата бяха в ръцете му. Настъпи най-важният момент — измерването на връвта.

Сърцата на тримата биеха силно, докато отброяваха фут след фут. Радостен възглас се изтръгна от гърдите им, когато откриха, че разстоянието отговаряше на тяхното най-скромно предположение. Пропастта беше около сто фута широка.