Майн Рид
Ловци на растения (44) (Приключения сред Хималаите)

Глава XLIV
НОВИ НАДЕЖДИ

През тая нощ нашите ловци спаха съвсем малко. Тъжни мисли, каквито минават през ума на човека след всяка несбъдната надежда, не ги оставяха да спят. А когато заспиваха, бяха още по-зле. Присънваха им се зеещи пропасти и стръмни урви; виждаха се увиснали във въздуха, готови всеки миг да полетят в необятни дълбини, където щяха да бъдат превърнати на пух и прах. Сънищата им бяха изопачени картини на техните преживелици през деня, само че още по-ярки и още по-страшни. Често, когато някой от тях се пробуждаше, изтръпнал пред някаква угроза насън, той гледаше вече да не заспи, само и само да не преживее, дори и насън, такива ужасни мъчения.

И кучето Фриц имаше подобни видения. Жалостното му скимтене показваше, че и неговият сън не беше спокоен.

Светлото слънчево утро въздейства благотворно върху всички. То пропъди страховете, изживени през тази тъжна нощ, и докато закусваха печено месо, веслото им настроение почти се възвърна. Гаспар бе отново жизнерадостен, духът му — бодър, а апетитът му се изяви с всичката си мощ. Наистина и тримата се хранеха с охота, тъй като през вчерашния ден не беше им останало време и да помислят за ядене.

— Ако трябва да останем тук завинаги — каза Гаспар, — няма защо да гладуваме… Храна има в изобилие и според мене доста разнообразна. Би трябвало да имаме на софрата и малко риба. С очите си видях, как в езерото играеха пъстърви. Хайде да им хвърлим мухата^[1] още днес… Какво ще кажеш, Карл?

Гаспар говореше с най-голямо желание да поразвесели брата си.

— Нямам нищо против — отговори мълчаливият ботаник. — И аз мисля, че в езерото има риба. Слушал съм, че из реките на Хималаите има много вкусна риба, известна като хималайска пъстърва, но наименованието е погрешно, тъй като тя не е пъстърва, а особен вид шаран. Не е чудно да я намерим и тук, при все че е трудно човек да си представи как е попаднала в това изолирано езеро.

— Тогава — добави Гаспар — трябва да измислим как да я извадим… Нямаме нито мрежи, нито въдици, нито кукички, нито конци. Какво да направим? Можеш ли да измислиш нещо за ловене на риба, Осару?

— А, сахиб! — отговори индусът. — Дайте бамбук и аз приготвя мрежа за риба. Няма бамбук, няма мрежа. Но няма и нужда от мрежа. Осару отрови водата и хване всичката риба…

— Какво? Ще отровиш водата ли? Къде ти е отровата?

— Аз скоро намеря отрова, „бикхова“ отрова…

— Бикхова отрова ли? Каква е тя?

— Ела, сахиб, видите тревата „бикх“. Има я много тука. Карл и Гаспар станаха и тръгнаха след индуса.

Не бяха вървели дълго, когато техният водач спря и им показа едно растение, от което имаше наоколо в изобилие. Беше класовидна билка, стъблото и високо почти шест фута, на върха — кичур ярки жълти цветове, а листата и — широки като длан.

Гаспар хвана бързо едно стъбло, откъсна цвета му и го поднесе до носа си, за да види дали издава някаква миризма. Но го захвърли така бързо, както го бе откъснал, и като извика уплашено, обърна се към брата си, изгуби съзнание и падна в ръцете му. За щастие той беше вдъхнал само малко от тоя опасен парфюм, иначе трябваше да прекара на легло дълги дни. Сега обаче се почувства зашеметен за няколко часа.

Още от пръв поглед ботаникът Карл позна това необикновено растение. Беше от рода на аконитите или „вълча гибел“, много подобна но известната в Европа Aconitum napellus или „калугерска качулка“ от чиито корени се добива най-силната отрова.

Цялото растение — стъбло, листа и цвят — е отровно, но най-отровни са корените, които приличат на малки репи. От това растение има много разновидности, пръснати по целия свят; десетина вида от него се срещат само из Хималаите. Посоченото от Осару растение беше akonitum zerox, от което се получава прочутата в Индия отрова „бикх“.

Осару предложи да отрови рибата, като хвърли в езерото корени и стъбла от това растение.

Това предложение обаче беше отхвърлено от Карл, който много правилно забеляза, че макар по този начин да се снабдят с голямо количество риба, те ще унищожат повече, отколкото им трябва, а може и да останат без риба за в бъдеще. Карл вече говореше открито за „бъдещето“, което щяха да прекарат край това прелест но езеро. И у тримата беше започнала да се промъква мисълта, че няма вече да напуснат долината, но не искаха да говорят за своите тъжни предчувствия.

Забелязал хубавото настроение на брат си, Карл също се опита да се поразвесели.

— Хайде! — каза той. — Да оставим рибата на мира поне за днес. Знам, че обикновено най-напред се поднася риба на трапезата, но сега тръгвайте с мене. Елате да видим какви зеленчуци има в нашата градина. Уверен съм, че ако искаме, можем да си наредим живота по добре. Що се отнася до мене, мога да ви кажа, че вече ми втръсна печеното месо, особено като го ядем без хляб и без зеленчуци. Сигурен съм, че тук ще намерим и жито, и зеленчуци, защото благодарение на птиците, както и на благоприятния климат нашата долина има такава растителност, каквато може да се срещне само в някоя ботаническа градина. Елате сега да видим какво можем да намерим за гарнитура на месото.

Като каза това, Карл тръгна напред следван от Гаспар, Осару и верния Фриц.

— Гледайте! — извика ботаникът, като посочи към едно високо борово дърво, което растеше наблизо. — Виждате ли тия едри шишарки? В тях има семки, големи колкото фъстък, които са много вкусни за ядене. След като ги изпечем, можем да си приготвим чудесен заместител на хляба.

— Я, вярно! — възкликна Гаспар. — Това е бор. Но какви големи шишарки! Едри като ангинар. Какъв вид бор е този, братко?

— От вида, известен под името „ядлив бор“, понеже неговите семена могат да се употребяват за храна. Ботаниците го наричат още Pinus gerardinia или „неоза“. И в други части на света, а не само в Хималаите се срещат борове, чиито семки се ядат. Например сибирският бор в Европа, японският „гик“, борът „ламберт“ в Калифорния, както и няколко вида в Ню Мексико, известни сред населението там като „пиньони“. Както виждаш, освен ценният дървен материал — без да споменаваме за терпентина и смолата — боровете ни дават Също така и храна. И ние можем да си приготвим хляб от тия шишарки, когато пожелаем.

След тия думи Карл продължи към езерото.

— Ето там пък расте ревен! — каза той, като посочи към едно високо билково растение. — Виждате ли го?

И действително товареше истински ревен, който расте в диво състояние из хималайските планини; контрастът между широките му червено-ръбести листа и високите му пирамидоподобни жълти съцветия го прави едно от най-забележителните и красиви билкови растения. Местните жители берат дългите му възкисели стъбла, пълни с чиста вода, и ги ядат варени или сурови, а от изсушените му листа си приготвят тютюн. На близо растеше друг, по-дребен вид от същото растение; според Осару от него ставаше по-добър тютюн; а Осару разбираше от тия работи… Той вече си беше изсушил от неговите листа и пушеше от тях, откакто се бяха заселили в долината. Всъщност Осару отдавна беше свършил своя бетел и страдаше толкова много от липсата на любимата си упойка, че с радост би пушил, каквото му паднеше, но листата на дивия ревен или „чула“, както той ги наричаше, задоволиха неговия тънък вкус. Осару имаше оригинална лула и можеше да си направи друга само за няколко минути. Това той вършеше по следния начин; забиваше пръчка в земята и я буташе напред в хоризонтално положение, после я издърпваше и по този начин се образуваше каналче под земята, дълго няколко инча и с два отвора. На единия отвор поставяше куха тръстика, което му служеше за мундщук, докато другия натъпкваше с ревенов тютюн и го запалваше. Така че самата земя му служеше вместо лула.

Този начин на пушене е доста разпространен сред полуцивилизованато население в Индия, в Африка и Осару предпочиташе този тип лула пред всички други.

Карл вървеше все напред и посочваше на своите спътници корени, плодове и зеленчуци за ядене, които растяха в долината. Между тях беше и дивият праз лук от него можеше да си приготвят супа. Имаше и плодове — няколко вида френско грозде, череши, ягоди и малини, — всички отдавна известни и в Европа; на Карл и на Гаспар те изглеждаха като стари приятели.

— Погледнете! — продължи Карл. — Дори и във водата расте храна за нас. Ето го и прочутия лотос Nelumbiurn speciosum. Вижте големите му розови и бели цветове! Стъблата му се ядат, но могат и да ни послужат за чаши, защото са кухи. А там виждам и рогатия воден орех, Trapa bikornis, също много вкусен за ядене. О, трябва да бъдем благодарни; имаме храна в изобилие!

Но при все че Карл се мъчеше да бъде весел, сърцето му беше тъжно.