Майн Рид
Ловци на растения (20) (Приключения сред Хималаите)

Глава XX
МУСКУСНИЯТ ЕЛЕН

След още няколко дни катерене по планините нашите пътешественици стигнаха дотам, където свършват горите. Те отново видяха снежните върхове на централната планинска верига, издигнали се чак до облаците. Казвам отново, защото ги бяха видели, когато се намираха долу в равнината, на повече от сто мили от тях. Но докато пътуваха из предпланините, те не можеха да виждат покритите със сняг върхове.

Колкото и чудно да изглежда това, то е лесно обяснимо. Когато сте близо до някоя къща, вие не можете да видите камбанарията на църквата, разположена зад нея; но отдалечите ли се от къщата, високата камбанария изведнъж изпъква пред очите ви.

Така е с планините. Отдалеч се виждат най-високите им върхове, но отидете ли по-близо до тях, намалява се ъгълът на зрението. И само когато отминете по-ниските пояси или предпланини, вие отново виждате високите върхове.

Нашите пътешественици сега можеха да видят снежните върхове на Хималаите, някои от които се издигат на огромната височина от пет мили над морското равнище, а един или два са още по-високи.

Разбира се, ловците на растения нямаха никакво намерение да се изкачват на който и да е от тези гигантски върхове. Те знаеха, че това е невъзможно, тъй като на такава височина човек едва ли би останал жив. Карл обаче беше решил да продължат до края на растителната зона, понеже вярваше, че голям брой редки растения се намират и до самата снежна линия. И наистина няколко вида красиви рододендрони, смрики и борове растат само в областта, която би могла да се нарече „полярна зона“ на Хималаите.

И така нашите пътешественици продължаваха да вървят, да се изкачват все по-високо и да навлизат в сърцето на огромната планинска верига.

Два-три дни те се изкачваха нагоре през вода и пусти долини, където не се виждаше никакво населено място; при все това те си намериха достатъчно храна, тъй като тия места бяха пълни с всякакъв дивеч, а с пушките си в ръце лесно се снабдяваха с месо. Те срещнаха диви кози, известни под името „талин“, от които мъжките често достигат на тежина до триста паунда^[1]. Натъкнаха се и на отлична порода елени, познати в Хималаите под името „сероу“. Убиха една-две овци, наречени „бърел“, и една антилопа, наречена „гурал“, която всъщност е „сърната“ на индийските „Алпи“.

Уместно е тук да отбележим, че из необятните дебри на Хималаите, както и навсякъде из планинските степи на Азия, се срещат диви овци и кози, както и елени и антилопи от най-различни видове и породи, които още не са описани от природоизпитателите. За тях се знае само това, което е записано в бележниците на някои посмели английски ловци. Спокойно може да се предполага, че в Азия има цяла дузина видове диви овци и поне още толкова видове от рода на козите. Когато този континент бъде изцяло научно изследван, списъкът на преживните животни ще бъде значително допълнен. Почти всяка по-обширна долина или верига в азиатските планини си има овча и козя порода, която се различава от другите; изкачвайки се на по-високите върхове на Хималаите, човек открива, че всяко планинско ниво си има също своя порода. Някои обитават гъстите, а други — редките и открити гори. Някои предпочитат тревистите склонове, а други — голите скалисти хребети. Има и такива, които живеят на самата граница на растителността и които прекарват по-голямата част от живота си в областта на вечните снегове. Между тях са и прочутите кози „ибекс“, както и едрите овци, известни под името Ovis ammon.

Но нашите пътешественици се интересуваха най-много от чудното крехко създание, познато под името „мускусен елен“. От този елен се добива прочутото миризливо вещество мускус и затова е много преследван. Среща се в Хималайските планини, на около осем хиляди фута височина, та чак и до самата граница на вечния сняг; преследват го местните ловци, които изкарват препитанието си, като събират мускуса и го продават на търговците в равнината. На ръст то е доста дребно същество, по-дребно от нашия европейски елен. Кожата му, изпъстрена с дребни петна, има кафяво-сив цвят, по-тъмен към задната половина на тялото. Главата му е малка, ушите — дълги и изправени, няма рога.

Мъжките притежават един особен белег, който спомага да бъдат лесно разпознати от други видове елени. От горната им челюст се спущат надолу два извити зъба, дълги цели три инча и дебели колкото гъше перо. Тия зъби придават на животното особен външен вид. Само от мъжките се добива мускус, който се съдържа в малките зърна или топчета, разположени в подкожна кесийка близо до пъпа; но от какво точно се образува това особено вещество и каква служба изпълнява в организма на животното, не се знае. Факт е обаче, че това вещество е най-големият му враг. Ако не беше мускусът, този безвреден кротък елен едва ли би представлявал някакъв значителен обект за ловците. Но уви! — скъпоценният продукт му е създал безброй неприятели, които го преследват до смърт.

Докато се изкачваха нагоре в планината, ловците на растения видяха не един, мускусен елен, но тъй като това животно е извънредно плашливо и едно от най-бързоногите от еленовия род, те не можаха да сторят нищо с пушките си. А именно защото беше трудно да повалят такъв елен, ловджийската страст на нашите ловци още повече растеше.

Един ден, като се изкачваха нагоре по една дива клисура, сред някакви недорасли смрики и рододендронови храсти, те вдигнаха от леговището му един мускусен елен, по-голям от който не бяха срещали дотогава. Понеже той тръгна пред тях и не изглеждаше да тича много бързо, нашите ловци решиха да го проследят. Те пуснаха Фриц по следите му, а сами хукнаха бързо след него, колкото им позволяваше неравният път.

Не бяха изминали голямо разстояние и лаенето на кучето ги предизвести, че дивечът е напуснал клисурата, от която беше подгонен, и се е отправил към една странична долина.

Когато стигнаха до тази долина, те видяха, че цялата е изпълнена с огромен глетчер. Това никак не ги изненада, тъй като бяха видели няколко глетчера из планинските долини и с всеки изминат час навлизаха все повече и по-дълбоко в царството на тия необикновени природни явления.

Една стръмна пътека ги изведе върху ледника, където забелязаха следите на елена. Там наскоро бе паднал сняг и по него съвсем ясно личаха отпечатъците от копитата на животното.

Фриц се беше спрял на края на ледника, сякаш очакваше допълнителни нареждания. Без да се колебаят, ловците се качиха на леда и тръгнаха по следите.