Майн Рид
Ловци на растения (63) (Приключения сред Хималаите)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (21 юли 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Издателство „Астрала“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ловци на растения
The Plant Hunters
АвторМайн Рид
Създаване1857 г.
Първо издание1857 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
СледващаПълзачи по скали

Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.

Сюжет

Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Романът има четири издания на български език:

  • „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
  • „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]

Източници

  1. Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

Глава LXIII
СВЕТЛИНА В МРАКА

Без да губят повече време, и тримата се заеха да накладат огън под ръководството, разбира се, на Гаспар.

Най-напред извадиха цевите на пушките и отвинтиха ударниците, след това отделиха, и другите железни части от ложата. Като удряха с един камък и с брадвичката, те изтръгнаха приклада на всяка пушка от желязната рамка и го насякоха на малки парчета. Пожертваха дори и двата шомпола, но внимателно запазиха железните пръстенчета, винтовете и гайките. Те работеха сериозно и съсредоточено, тъй като сега вече твърдо вярваха, че ще се измъкнат от пещерата. Разумът им подсказваше, че оръжието, което сега разглобяваха, може би скоро щеше да им потрябва, и то дори повече, отколкото всеки друг път. Ето защо те не повредиха нито една частица, която не можеха да заместят, нито пък изхвърлиха някакво парченце. По необходимост пожертваха само дървените части, но грижливо отделиха всички железни частици, до най-малките бурмички и ги събраха и вързаха в една кърпа, за да могат по-лесно да ги носят.

След това „под брадвата“ попадна оръжието на Осару. Извадиха острия железен връх на копието му, а дългата дървена дръжка начупиха на множество малки късчета; после махнаха тетивата на лъка и го насякоха на трески; най-после натрошиха стрелите и нацепиха колчана. Всичко това представляваше отличен дървен материал, стар и сух, който щеше да се подпали и да гори като борина.

До този момент ловците не се бяха сетили и за друг източник на гориво — двете дръжки на факлите, които бяха дълги и дебели като дръжките на оборни метли. Бяха ги захвърлили, когато факлите угаснаха, и сега навярно се търкаляха някъде наблизо. Тримата започнаха да тършуват и скоро намериха и двете дръжки; нещо повече — намериха, че на края им все още има доста от смолистите борови трески.

Това беше голямо щастие наистина, тъй като с тия трески те лесно можеха да си подхванат огън. Съвсем сухи и пропити със смола, която бе текла по тях от горящите факли, те щяха да се подпалят като барут.

Ловците събраха всичкия дървен материал, който образува доста голям куп. Той щеше да бъде достатъчен за тяхната цел, без да става нужда от дървената дръжка за Осарувата брадвичка. Тя можеше винаги да бъде извадена, но това едва ли щеше да бъде необходимо.

Сега и на тримата беше съвсем ясно, че с малкото дърва, които имаха, ако подпалят огън както обикновено, той бързо ще прегори и няма да успеят да си направят свещи. Това би било голямо нещастие и ще ги постави в още по-лошо положение. За да избегнат подобна катастрофа, те взеха следните предпазни мерки.

Запретнаха ръкави и първом си построиха нещо като малко огнище, широко само седем-осем инча. Построиха го много лесно от камъните, които се търкаляха наоколо. В това огнище поставиха само част от дървения материал, тъй като всеки знае, че в огнище се пести гориво, защото всичката топлина се отправя нагоре и съдът, поставен върху огнището, се загрява два пъти по-силно, отколкото ако виси над огън, открит от всички страни.

Но имаше и друго важно обстоятелство, което ги накара да си построят огнище.

Сетиха се, че когато дървата им пламнат буйно, те биха могли да ги запазят да не изгорят изведнъж, като хвърлят върху тях парчета от мечата тлъстина; по този начин щяха не само да продължат горенето на дървата, но и да направят огъня по-силен. Това бе едно щастливо хрумване, което изведнъж им осигуряваше достатъчно гориво за тяхната цел. Горната част на огнището беше доста тясна; така бяха поставили два камъка, че барутникът — разбира се, изпразнен предварително, — да се крепи между тях и да бъде изцяло изложен на извиващия се нагоре пламък.

Всичките тия приготовления бяха извършени на тъмно, но стигнали веднъж дотук, нашите ловци не искаха вече да работят без светлина. Те поставиха трески в дъното на огнището, а с помощта на огнивото и кремъка подпалиха праханта; горящия й край допряха до покритите със смола борови тресчици и само след миг огромното сводесто подземие, тънало толкова време в гробен мрак, заблестя като някакъв приказен дворец, пълен с диаманти!

Светлината помогна и на тримата да продължат работата си още по-бързо и по-уверено.

Осару се наведе над мечешкия труп и почна да изрязва останалите парчета мазнина, които слагаше върху скалите. Карл поддържаше огъня, който гореше ярко и равномерно, след като му притуриха няколко парчета тлъстина, а Гаспар, застанал наблизо, се занимаваше с цевите на своята пушка.

Но какво правеше Гаспар с пушката си? Тя едва ли би могла да му послужи за нещо сега, без приклад и без ударник! Аха, но вие грешите! Тъкмо сега щеше да му послужи тя, и то незаменимо… Наблюдавайте го известно време й ще разберете, че той преследва някаква определена цел, занимавайки се с двете цеви. Вижте го само — развинтил е и двете игли на ударника и през всяка дупка прокарва някаква връв, краят на която се показва от цевта. Тази връв именно представлява фитила, предварително приготвен от конопеното въженце на Осару. И едва ли е нужно да ви казвам как Гаспар възнамерява да употреби своите две прекрасни, гладки цеви, тъй като вие навярно вече се досещате.

— Калъпи за свещи! — ще извикате вие.

— Калъпи за свещи, разбира се, — отговарям аз. — И то превъзходни калъпи; като че ли цевите са правени специално за тази цел.

И така, работата продължаваше; фитилът беше поставен на място и щом първата порция мас беше стопена, изляха я в една от цевите. Това бе повторено няколко пъти, после още няколко пъти, докато за голяма радост на нашите пътешественици и двете цеви бяха напълнени догоре.

Разбира се, цевите бяха се затоплили и маста вътре в тях беше още в течно състояние. Трябваше да чакат търпеливо, докато цевите позастинат, докато маста се сгъсти и свещите се втвърдят. За да ускорят този процес, занесоха ги на мястото, където водата капеше от тавана на пещерата; изправиха ги нагоре така, че капките да се стичат отвън по цевите. Оставиха ги там и се върнаха при огъня.

Огъня те веднага изгасиха, като оставиха само няколко искри, за да могат пак да го подхванат. Ловците постъпиха много умно: те знаеха, че ще трябва дълго да чакат, докато свещите изстинат, а искаха да направят още една отливка преди да напуснат огнището. След като провериха запаса си от гориво, видяха, че имат достатъчно, за да стопят мас за още две свещи; връв за фитил също имаха, а големият труп можеше да ги снабди с повече мазнина, отколкото им беше нужно.

Вие навярно ще се учудите защо не беше използвана и цевта на Карловата пушка. Това е лесно обяснимо. Тя беше винтовка и поради нарезите от вътрешната страна на цевта нямаше да послужи за тяхната цел. Ако бяха се опитали да отлеят и в нея свещ, нямаше да могат да я извадят и трудът им щеше да отиде на вятъра. Ловците знаеха всичко това и не счетоха за нужно дори да опитват.

Докато чакаха да изстинат отлетите свещи, нашите пътешественици се заеха да разнищят остатъка от конопената връв и да я приготвят за фитил. Те имаха време и да се нахранят, но този път не със сурово месо, тъй като на слаб огън си изпекоха по една-две пържоли, които изгълтаха с най-голямо удоволствие, и след това продължиха работата си с още по-голямо усърдие.

Те чакаха търпеливо, докато дойде време да извадят свещите. Доста дълго чакаха, но най-после цевите бяха студени като лед, а маста — замръзнала.

Ловците разпалиха огъня отново, понагорещиха железните калъпи и започнаха бавно и внимателно да изтеглят свещите. С радостни викове младежите посрещнаха появяването на дългата бяла пръчка, която полека-лека излизаше от цевта, и скоро цели три фута красива свещ се простря пред очите на щастливата тройка. И другата цев бе също така успешно изпразнена, така че сега чифт солидни свещи, всяка една от по три фута, бяха напълно готови да бъдат запалени.

Ловците искаха незабавно да ги опитат; оказа се, че и двете горяха превъзходно.

Не след дълго те си приготвиха още един чифт и така имаха на разположение достатъчно свещи, които да им светят непрекъснато почти сто часа! Можеха да си отлеят още няколко парчета, защото нито мазнината, нито дървата им се бяха свършили, но щяха ли да имат нужда от тях? Навярно през тия сто часа те ще зърнат друга, много по-красива светлина — светлината на величественото слънце.

И наистина за кратко време, за по-малко от една двадесета част от стоте часа, те отново видяха ярката дневна светлина.

Аз няма да описвам подробно техните лутания напред и назад, нагоре и надолу из сводестите галерии на това огромно подземие. Достатъчно е да кажа, че най-после светлият диск — изходът на пещерата, се мярна пред очите им като метеор и като захвърлиха свещите настрана, те се втурнаха напред и с възхитени очи още веднъж видяха светлото лице на небето.