Метаданни
Данни
- Серия
- Хималайска дилогия (1)
- Включено в книгата
-
Ловци на растения
Приключения сред Хималаите - Оригинално заглавие
- The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), 1857 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Никола Милев, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- NomaD (21 юли 2008 г.)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Ловци на растения | |
The Plant Hunters | |
Автор | Майн Рид |
---|---|
Създаване | 1857 г. |
Първо издание | 1857 г. |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман |
Следваща | Пълзачи по скали |
Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.
Сюжет
Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...
Издания на български език
Романът има четири издания на български език:
- „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
- „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
- „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
- „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]
Източници
- ↑ Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
|
Глава LV
НА ЛОВ ЗА МЕЧКИ
Щом се развидели, и тримата пак се заловиха за работа. Най-после всичко необходимо за изследване на пещерата беше готово и рано-рано те поеха пътя към скалите.
Двама носеха „стълбата“ — тънко борово дърво, дълго около четиридесет фута, по което с брадвичката бяха направили нарези, раздалечени един от друг от дванадесет до осемнадесет инча. Тънкият край на дървото беше оставен непокътнат, тъй като самите клони, отрязани малко по-далеч от основата, образуваха къси чепове, които щяха да послужат вместо стъпала, дори по-добре и от самите нарези.
Колкото и да е тънко едно дърво, щом е дълго четиридесет фута и е сурово, то представлява достатъчно тежък товар за двама едри мъже. Това дърво не беше съвсем сурово; за щастие ловците бяха намерили един отдавна повален бор, който беше поизсъхнал и станал доста лек. Въпреки това обаче то поизтощи силите на Гаспар и Осару, които го носеха. Карл се бе натоварил с пушките, факлите и с дългото копие на Осару. А Фриц носеше само опашката си, но я носеше гордо и някак си наперено, сякаш съзнаваше, че го очакват необикновени събития и че тоя ден ще падне хубав лов.
Ловците напредваха бавно, спираха и почиваха често и след два часа пристигнаха в теснината под площадката.
Измина още един час, докато изправят и нагласят стълбата. Вместо да я сложат там, дето Карл се беше качил предишния ден, ловците я поставиха точно срещу входа на пещерата, понеже там имаше удобна пукнатина, която можеше да я задържи здраво и да не й позволи да се измести — важно обстоятелство за една такава примитивна стълба. В тая именно пукнатина те поставиха върха на дървото и то прилегна чудесно. После натрупаха цял куп едри камъни около долния край, за да не може той да се подхлъзне или извърне настрана. По този начин стълбата стана устойчива, като че бе стегната в менгеме. Оставаше само да се изкачат по нея, да запалят факлите и да влязат в пещерата.
Но ето че сега ловците си зададоха въпроса дали мечката е вътре в пещерата? В това те твърде много се съмняваха, а нямаше как да проверят. От предишната вечер, когато я оставиха, досега мечката имаше достатъчно време да излезе и навярно тя си бе направила нощната разходка… Но дали се бе прибрала? Дали си беше „у дома“, за да ги посрещне, или още скиташе навън, ограбвайки плода на дърветата и меда на дивите пчели?
Това никой не знаеше. Нямаше оставен никакъв знак, вратата беше отворена и всеки, който желаеше, можеше да влезе.
За известно време нашите ловци се двоумяха и се съвещаваха дали няма да бъде по-добре да останат навън в засада и да чакат мечката да влезе или да излезе от пещерата. Положително бе, че пещерата е нейната бърлога. Изглеждаше, че тя все от тук се е качвала нагоре. Скалите бяха изподраскани и изпоцапани от нейните лапи или от лапите на някои други животни. Карл бе забелязал всичко това още при първото си изкачване. Ето защо не можеше да има никакво съмнение, че мечката ще мине пред тях в една или друга посока.
Тя можеше да бъде хваната в някаква примка, като по този начин се избегне всякакво стълкновение с нея, но това не беше по вкуса на Гаспар, нито пък на Осару, а и Фриц ясно гласуваше за истинска борба с жива мечка.
Осару уверяваше, че така, както бяха въоръжени, срещата им с мечката нямаше да бъде по-опасна, отколкото ако нападнеха някой самбурски елен. Освен това той изтъкна, че може да минат много дни, а мечката да не се мерне пред очите им, защото, ако спи в бърлогата си, няма да се покаже навън цяла седмица. Нямаше никакъв смисъл да я чакат, а трябваше да я изненадат в пещерата и да я нападнат в собствената и мрачна крепост. Ето какви бяха съветите на индийския ловец.
Нямаше място за спор. Само Карл все още слушаше разума си и настояваше да поставят примка, за да уловят животното без какъвто и да било риск, макар че и той изгаряше от желание да изследва пещерата. Думите на Гаспар му бяха направили силно впечатление; колкото и малка да беше надеждата, че предложението на брат му ще излезе вярно, все пак заслужаваше известно внимание. Може пък и да излезе вярно! И те се хванаха за него, както давещ се за сламка.
Без повече колебание те поставеха стълбата, както вече описахме. Скоро след това и четиримата — трябва да броим и Фриц като участник в това приключение — се покатериха нагоре и застанаха на площадката пред входа на пещерата.
Всеки взе в ръка собственото си оръжие; Карл — карабината, Гаспар — двуцевката, а Осару — копието, лъка, стрелите, брадвичката и ножа си.
Имаха две факли — всяка от по един ярд, а и дръжките им бяха почти толкова дълги. Факлите бяха направени от борина, останала от издяланите дървета от моста. Треските бяха вече доста сухи и сега, свързани на малки снопчета, щяха да горят чудесно. Факлите не бяха новост за нашите ловци. И по-рано бяха правили и опитвали подобни факли, затова бяха сигурни, че нямаше да останат на тъмно в пещерата.
Влязоха в нея, без да палят факлите, като възнамеряваха да си служат с тях само когато станеше крайно необходимо. А може пещерата да се окаже малка, при все че Карл беше убеден в противното. Съдейки по пръхтенето и ръмженето на мечката, той се спомняше че тя бе влязла доста навътре.
Този въпрос бе скоро разрешен. Когато извървяха доста крачки от входа и светлината на слънцето почна да не достига до тях, те забелязаха, че пещерата ставаше все по-широка и по-висока и като огромна черна яма зееше навътре под скалата. Наистина тя сякаш нямаше край!
Тогава те запалеха предварително приготвената прахан; върховете на факлите, намазани с борова смола, скоро се възпламениха и пръснаха наоколо ярка светлина.
Изведнъж пещерата заблестя. Хилядите провиснали от свода сталактити, от които тук-таме капеше кристално чиста вода, отразяваха ярката светлина на факлите в безброй сияния. И на нашите млади ловци им се стори, че бяха навлезли в прочутите зали на Аладиновия дворец.
И така, издигнали високо факлите, те вървяха напред по широкия, коридор, спираха се от време на време да разгледат някои вдлъбнатини отляво или отдясно и през цялото време търсеха мечката. Все още не бяха забелязали никакви следи, макар неспокойното лаене на Фриц да показваше, че преди тях в пещерата е минала самата мечка или някое друго четириного животно. Кучето очевидно бе подушило съвсем пресни следи и толкова бързаше, че ловците едва го настигаха.
Не след дълго Фриц неочаквано се отби настрана и почна да се занимава с нещо до каменната стена. Ловците помислиха, че дивечът е открит, те спряха и приготвиха оръжието си.
Скоро обаче Фриц отскочи назад и отново се спусна по следите. Ловците се приближиха до мястото, където Фриц се беше позабавил, и под светлината на факлите можаха да видят голям куп сухи листа и трева. Това беше уютното леговище на мечката, все още топло от огромното и тяло; но хитрият звяр не беше ги дочакал в леглото си. Събудена от гласовете на своите неприятели, мечката се бе оттеглила още по-навътре в пещерата.
Фриц отново тръгна по следите, като от време на време ръмжеше. Той съвсем не беше от бързите кучета; бавно подушваше следи и бавно тичаше. Но имаше други добри качества. На него можеше да се разчита, защото беше безстрашен и упорит, когато се вкопчеше в противника си. Толкова сигурен беше той, че тръгнеше ли веднъж по някакви следи, човек можеше да се приготви за среща с дивеча.
Тримата ловци бяха уверени, че Фриц ги води право към мечката и затова гледаха само да следват кучето и да не го изпускат от очи. А и самият под на пещерата, затрупан на някои места с огромни камъни, а на други с остри сталагмити, не позволяваше на кучето да напредва много бързо. И мечката често се бе спирала и отбивала в страни; изглежда, че и тя мъчно си бе проправяла път в тъмнината. Тия нейни лутания и заобикалки отнемаха доста време на Фриц; те го бавеха толкова много, че нашите факлоносци, общо взето, успяваха лесно да го следват.
От време на време обаче кучето все пак изчезваше от погледа им. Тогава те се спираха и не знаеха какво да правят; но скоро пещерата проехтяваше от проточения лай на кучето и то ги упътваше накъде да вървят, за да го настигнат.
Вие навярно се учудвате как ловците изобщо биха могли да загубят дирите на мечката. Може би си мислите, че като вървят все напред, те рано или късно ще настигнат Фриц, или пък ще го посрещнат.
Така би станало, ако огромната пещера се състоеше само от една галерия. Но вместо една те видяха десетки сводести тунели, които се отправяха в най-различни посоки. Не веднъж, а много пъти нашите пътешественици се отбиваха ту вляво, ту вдясно, като само следяха лаенето на кучето и жълтеникавия му гръб, докато то бягаше по следите. Да, те се намираха в огромна пещера с пътеки, коридори, зали и предверия, които тъй много си приличаха, та ловците си мислеха, че са попаднали в някакъв лабиринт и тъпчат все на едно и също място.
Карл вече беше почнал да мисли, че действат бързо и необмислено. Дойде му на ум, че ако не оставят знаци за ориентиране, те биха могли да се загубят много лесно.
Но преди да спрат и вземат някакво решение, до ушите им достигнаха особени звуци, звуци на две разярени животни едно куче и една мечка.
Без съмнение това бяха Баба Меца и Фриц, които очевидно се бяха вече „хванали гуша за гуша“.