Майн Рид
Ловци на растения (56) (Приключения сред Хималаите)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хималайска дилогия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (21 юли 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Издателство „Астрала“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ловци на растения
The Plant Hunters
АвторМайн Рид
Създаване1857 г.
Първо издание1857 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
СледващаПълзачи по скали

Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.

Сюжет

Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Романът има четири издания на български език:

  • „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
  • „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]

Източници

  1. Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

Глава LVI
ЗАГУБЕНИ В ПЕЩЕРАТА

Двете животни не бяха далече, само двадесетина ярда по-навътре, така че упътвани от силния лай и „викове за помощ“, ловците лесно се ориентираха и се отправиха към „бойното поле“. Като се препъваха в безброй сталагмити и удряха от време на време глави в стърчащите върхове на сталактитите, те пристигнаха на полесражението. Светлината на факлите падна върху двете животни — кучето и мечката, които се намираха в средата на огромна подземна зала. И двете животни бяха заели бойни позиции; мечката беше стъпила върху един плосък камък, висок около три фута, а кучето се опитваше да захапе краката и ту от едната, ту от другата страна. Мечката се защитаваше с големите си лапи и от време на време се навеждаше напред с намерение да сграбчи кучето в прегръдките си.

Фриц обаче знаеше какво го очаква, ако мечката успее да го прегърне с предните си лапи; ето защо той нападаше в тил, като се хвърляше откъм опашката на мечката и я хапеше по задните бутове. За да се предпази от тия нападения, мечката непрекъснато се обръщаше назад и се въртеше на едно място като въртележка.

Това особено състезание между двете четириноги животни беше много забавно и ако нашите ловци бяха тръгнали подир мечката само от любов към спорта, биха оставили борбата да продължи, без да се намесват. Но не им беше сега до забавление. Много по-важно за тях беше да си осигурят меча мас. След като бяха видели огромните размери на безкрайните лабиринти на пещерата, те схващаха колко лесно можеха да загубят мечката. Тя би могла да им се изплъзне от ръцете така лесно, както и вън, в гората.

Ето защо те побързаха да сложат край на борбата и да си осигурят лова.

Мечката едва ли би могла да застане по-удобно. Права върху камъка, тя представляваше отлична мишена както за куршумите на двете пушки, така и за стрелите на Осару. Нямаше никаква опасност Фриц да бъде ранен, ако ловците се прицелеха добре.

И ловците наистина се прицелиха добре! Няколко силни гърмежа отекнаха в пещерата, една от стрелите на Осару изсвистя във въздуха и проби дебелата космата кожа на животното. В същия миг огромното черно туловище се строполи От камъка. Мечката се просна по гръб и обхваната от предсмъртни спазми, започна да рита с крака. Тогава Фриц скочи върху гърдите й, впи зъби в бялата й шия и почна да я стиска, да я дави, доколкото последният дъх напусна тялото на бедната мецана; един миг по-късно тя лежеше бездушна и неподвижна.

След това ловците прогониха Фриц и донесоха факлите по-близо, за да разгледат току-що убития звяр. Мечката наистина беше Голяма, една от най-едрите и най-тлъстите от тоя род, и очевидно щеше да ги снабди с голямо количество ценна меча мас.

Те едва бяха помислили за това, когато друга, съвсем различна мисъл нахлу в главите им и ги накара да се спогледат, без да могат да продумат. Всеки чакаше да заговори другия и при все че никой не беше отронил нито дума, за всички беше ясно, че са изпаднали в ново безизходно положение.

„В какво безизходно положение? — ще попитате вие. — Дивечът е убит! Трупът е пред тях! Трудно ли ще е да го извлекат навън от пещерата и да го пренесат в хижата?“

Всичко това навярно ви се вижда много лесно, защото още не сте разбрали положението, в което нашите ловци бяха изпаднали; не сте разбрали защо стояха и си разменяха тревожни погледи.

Причината беше много проста: докато разглеждаха трупа на мечката, те забелязаха, че факлите им догаряха. Вярно, че не бяха още съвсем изгорели, но краят им наближаваше; нашите ловци не можеха да разчитат на светлината им, за да изминат повече от двадесетина ярда. Те вече мъждееха, едва блещукаха, още няколко секунди и съвсем щяха да угаснат. А после какво?

Наистина, какво ще правят след това? Ето въпроса, който ги разтревожи и ги накара да стоят и да се гледат един друг тъй безпомощно.

Дори и те самите не схващаха напълно опасността, която ги застрашаваше. Ясно им беше, че скоро щяха да останат на тъмно, да потънат в непрогледен мрак, но все още не им минаваше през ума, че може никога вече да не зърнат светлината! Тази ужасна мисъл още не беше изпъкнала пред тях. Те само си представяха как ще им бъде много неудобно без факли, как ще бъдат доста затруднени, а може би и застрашени, докато излязат от пещерата, мъкнейки трупа на мечката; или как ще бъдат принудени да налучкат най-напред пътя си в тъмнината, да излязат навън, да вземат нови факли и тогава да се завърнат за дивеча. Всичко това, разбира се, ще им отнеме доста време и ще им причини много неприятности — но какво от това? Нали маста на мечката и прекрасната кожа, от която можеше да стане великолепен кожух, щеше да ги възнагради за всичките им мъки и страдания.

Уви! Едва след като факлите им съвсем угаснаха и около тях настъпи пълен мрак, едва след като се бяха опитвали и мъчили да налучкат пътя и цели часове бяха скитали из тъмната пещера, ту изкачвайки се по разпръснатите камъни, ту пропадайки в някой дълбок ров, едва след като бяха изпитали всичко това и все още не виждаха никаква светлина, не откриваха никакъв знак, по който да определят къде се намираха — едва тогава те напълно осъзнаха страшното положение, в което бяха изпаднали, и в душите им започна да нахлува ужасното предчувствие, за което споменахме по-горе — че може би никога вече няма да зърнат светлината!

Това ги ужаси най-много, когато след няколко часа безплодно скитане те застанаха един до друг, хванати за ръце, притаили дъх, треперейки от страх, потънали и тримата в дълбока непрогледна нощ!