Майн Рид
Ловци на растения (53) (Приключения сред Хималаите)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (21 юли 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Издателство „Астрала“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ловци на растения
The Plant Hunters
АвторМайн Рид
Създаване1857 г.
Първо издание1857 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
СледващаПълзачи по скали

Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.

Сюжет

Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Романът има четири издания на български език:

  • „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
  • „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]

Източници

  1. Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

Глава LIII
ОСАРУ ЗАТЪВА

Повече от час седя индусът и следеше всяка бръчка върху водната повърхност, всяко движение на тапите, но нито водата, нито тапите показваха, че в езерото изобщо има някаква риба. Един-два пъти на повърхността, близо до тапите, се появиха малки мехурчета и Осару си въобрази, че нещо се е хванало в мрежата, но когато нагази във водата и провери на място, не можа да открие нито дори люспа от риба и трябваше да излезе с празни ръце. Тия въздушни мехурчета над водата сигурно са били причинени или от съвсем дребни рибки, преминаващи през тесните дупки, или пък от някои по-едри парчета, които са се приближили до мрежата, докоснали са я с носа си, изплашили са се и са се втурнали обратно към вировете, откъдето бяха дошли.

Осару почна да губи търпение и да се ядосва на лошия си късмет; мислеше си колко жалък ще изглежда в очите на своите приятели, когато се прибере в хижата с празни ръце. С тая мрежа той очакваше да постигне голям успех, голяма победа и ето че сега започна да се съмнява дали няма да завърши с поражение вместо с победа.

В този критичен момент обаче му хрумна една идея, която обещаваше да му донесе успех. Идеята му беше да нагази във водата и да прави колкото може повече шум и вълнение, та да накара рибата сама да влезе в мрежата. Това наистина беше много добър план и без да губи повече време, Осару се зае да го изпълни. Той се въоръжи с дълъг прът и шепа по-едри камъни и навлезе в залива, доста далече от мястото, където беше заложена мрежата; после се втурна из водата и като цапаше с пръта и хвърляше камъните в най-дълбоките места, той вдигна достатъчно врява да изплаши рибата в цялото езеро.

Този негов план имаше голям успех. Само след пет минути, не, след две минути и половина, индусът с острия си поглед забеляза силното поклащане на тапите и разбра, че в мрежата са се хванали няколко едри риби, които се мъчат да разкъсат бримките. Той тутакси престана да удря по водата и се завтече да хване големия лов. Като наближи протока, видя, че в мрежата наистина се бе хванала една голяма риба. Тя беше към средата на мрежата и като нагази нататък, Осару скоро я сграбчи. Едрата и силна риба отчаяно се бореше и се мъчеше да се изплъзне, но Осару сложи край на усилията й, като я удари силно по главата с един камък, който все още държеше в ръце.

След това той се зае да я издърпа от мрежата; но поради жестоката борба, която рибата бе водила, тънкият канап се бе омотал и вплел тъй здраво около хрилете и перките й, че образуваше някакво объркано кълбо, което Осару не можеше лесно да размотае. Това му отне цели десет минути, но в края на краищата той успя и като издигна огромната риба високо над водата, нададе победоносен вик.

Тъкмо се готвеше да изнесе ценната си плячка на брега, когато за своя изненада Осару откри, че не може да направи нито крачка. Опита се да вдигне първо единия си крак, после други, но напразно. И двата бяха здраво хванати като в менгеме. Отначало той бе само изненадан и учуден, но когато откри, че каквито и усилия да полага краката му не се помръдват, учудването му бързо се превърна в уплаха. Той изведнъж схвана причината, тъй като в това явление нямаше никаква тайна. Разбра, че докато се разправяше с мрежата, и двата му крака постепенно бяха затънали в подвижни пясъци. Пясъкът беше стигнал вече над коленете му, така че той не можеше дори да ги прегъне, а стоеше неподвижно, като че ли беше насаден.

Известно време той се бори, за да се освободи, но усилията му бяха напразни; не можеше да повдигне нито десния, нито левия си крак. Нозете му бяха затънали в пясъка и сякаш залепени с римски цимент, та не можеше да помръдне от мястото си.

Както казах, отначало Осару само се изненада, но после започна да се плаши, а накрая изпадна в ужас, като забеляза, че продължава да потъва все повече и повече! Да, без съмнение Осару затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Пясъкът вече покриваше и бедрата му и тъй като водата беше дълбока около един ярд, тя почти опираше до брадата му. Само шест инча и той ще се удави! Ще се удави ей така — застанал прав, главата му все още над водата, очите му отворени и загледани в светлото синьо небе. Ах, страшно положение! Какъв ужасен край го очакваше!

Няма да бъде честно, ако не кажем, че Осару не мълчеше през това време. О, съвсем не! Тъкмо обратното! Щом разбра каква опасност го застрашаваше, той започна да крещи, да вика и да издава такива пронизителни писъци, че скалите и горите проехтяха най-малко на една миля разстояние.

Индусът имаше щастие, че Гаспар, който бродеше наоколо с пушка в ръка, по една случайност в този момент се намираше не по-далеч от миля. Острият слух на ловеца долови виковете и той веднага разбра, че те бяха отчаян зов за помощ. Без да губи нито миг, той хукна натам, откъдето идеха виковете, и скоро пристигна на злополучното място.

Измина обаче доста време, докато Осару биде избавен от това опасно положение. Гаспар лесно достигна до индуса, но когато се опита да го изтръгне от пясъка, разбра, че беше съвсем безпомощен. Нещо повече, самият Гаспар започваше бързо да потъва, щом застанеше на едно място, така че беше принуден постоянно да се движи и да стои ту на единия, ту на другия си крак. Изглежда, че се бе нагърбил с нещо не по силите му, та сега и двамата почнаха да се тревожат как ще завърши всичко това.

Отначало Гаспар се бе смял най-сърдечно на комичната картина, която Осару представляваше — подал само глава над водата, с най-жалостно изражение на лицето, но когато разбра истинската опасност, която застрашаваше индуса, веселото му настроение бързо изчезна, смехът му изведнъж секна и върху лицето му падна тревожна сянка.

Но Гаспар беше човек, който в случай на опасност бързо решаваше и бързо действаше; той изведнъж измисли как да спаси Осару. Като извика на индуса да не мърда, Гаспар излезе на брега и отвърза и двата края на мрежата. След това изтегли дългото кожено въже, което беше провряно в горния й край, изряза всичките дървени тапи, покатери се бързо до голямото дърво и запълзя по един от хоризонталните му клони, който се простираше точно над мястото, където беше затънал индуса. Гаспар хвърли единия край на въжето на Осару и му каза да го върже около себе си, а другия преметна над клона и се спусна по него във водата.

Скоро коженото въже бе затегнато около тялото на Осару — точно под мишниците му; тогава и двамата се хванаха за другия край и започнаха да теглят надолу с всички сили.

За голяма тяхна радост силата на двамата беше достатъчна, за да отслаби силата на пясъка; той се поотхлаби и взе да отпуща краката на индуса. След дълго и упорито теглене и дърпане Осару беше освободен. Тогава и двамата изтичаха на брега и същите гори и канари, които доскоро отекваха от жалостните писъци на индуса, сега прокънтяха от радостни и възторжени викове.