Майн Рид
Ловци на растения (59) (Приключения сред Хималаите)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (21 юли 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Издателство „Астрала“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ловци на растения
The Plant Hunters
АвторМайн Рид
Създаване1857 г.
Първо издание1857 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
СледващаПълзачи по скали

Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.

Сюжет

Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Романът има четири издания на български език:

  • „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
  • „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]

Източници

  1. Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

Глава LIX
ИЗСЛЕДВАНЕ НА ПЕЩЕРАТА

Те си поспаха доста време, макар и да не знаеха дали беше през деня, или през нощта. Можеха само да гадаят, като се мъчеха да си спомнят колко време бе изминало, откак влязоха в пещерата. Но за да разберете колко недостоверни са подобни догадки, достатъчно е да ви кажа, че между техните предположения имаше разлика от цели дванадесет часа.

Карл мислеше, че бяха скитали из пещерата почти два дни и една нощ, докато другите настояваха, че са прекарали дванадесет часа по-малко.

За да подкрепи убеждението си, Карл спомена за техния вълчи апетит, сигурно бе изминало доста време, за да огладнеят толкова много. Освен това техният продължителен сън ги караше да вярват, че са спали именно през нощта — естественото време за почивка, което нервите познават и без часовник. Карл обаче си призна, че вторият му довод не беше много основателен, защото, когато човек прекара една нощ без сън, нервите му са готови да почиват на другия ден по което и да е време.

Все пак твърде е възможно Карл да беше прав. Дълго бяха скитали насам-натам и често си бяха почивали. Мрачни предчувствия ги измъчваха и ги караха да се движат непрестанно. Нищо чудно тогава, че бяха загубили всякаква представа за изминатото разстояние, както и за времето, което беше изтекло тъй безплодно. Поставянето на стълбата до скалата им бе отнело доста време и първият ден бе почти изминал, когато влязоха в пещерата. Ето защо твърде възможно е, че бяха легнали да спят през втората нощ от своето пребиваване в мрачното подземие.

Така или иначе те бяха спали дълго и дълбоко, макар и неспокойно. Сънуваха, че се срещат с мечки и със свирепи рунтави бикове, че увисват над страшни пропасти, в които едва не падат, че са изправени пред високи скали и напразно се опитват да ги изкачат. Но разбира се, твърде естествено беше нашите ловци да сънуват подобни сънища.

Неестествено обаче беше събуждането им. Вместо да посрещнат светлата зора на новия ден и ведрите простори, те не виждаха нищо — наоколо беше непрогледен мрак. Вместо да доловят песните на ранобудните птички и веселите звуци на пробуждащия се живот, те не чуваха нищо — наоколо царуваше гробна тишина!

Да, това място можеше да им стане гроб; за известно време — гроб за живопогребани; но рано или късно — гроб за техните бездушни тела, гробница за техните кости.

Ето с такива мисли се събудиха нашите пътешественици. Сънищата им не бяха толкова страшни, колкото действителността, която ги обкръжаваше.

Ако сънят на човека не се влияе от липсата на светлина, то още по-малко се влияе неговият апетит. Тримата ловци още един път потърсиха мечите лапи и ги довършиха без сол, без хляб, без да ги варят или пекат.

Щом се нахраниха до насита, те станаха и започнаха да се приготвят за предстоящата работа, измислена от Карл. Разбира се, преди да започнат, той беше споделил намеренията си със своите спътници.

Трябваше да предприемат походи във всички посоки от мястото, където лежеше убитата мечка. Докато факлите им още горяха, ловците бяха забелязали, че от това място се разклоняваха много галерии. Желанието им беше да обходят всичките, една подир друга. Отначало щяха да правят изследвания на по-къси разстояния, докато проучат напълно дадена галерия. А самото проучване щяха да извършат, като опипват скалистите стени и от двете страни и опознаят всички грапавини или други особености, които можеха да им послужат за пътеуказателни знаци. Ако такива отличителни белези не съществуваха, ловците щяха сами да ги създават, като натрупват камъни на определени места или откъртват някой сталактит с помощта на брадвичката. Всъщност техният план беше да „маркират“ галериите, за да могат да ги разпознават, също както дърварят отбелязва пътя си през гъстата гора.

Наистина остроумен план, който с труд и постоянство можеше да се увенчае с успех. Нещо повече, това беше единственият план, който им вдъхваше надежда; защото ако тръгнеха без план в този лабиринт от проходи и разклонения, то би значело да разчитат само на случайността, а те я бяха опитали вече.

Те знаеха, че за изпълнението на този план трябваше време и търпение, но и тримата се бяха научили на търпение. Изграждането на моста ги бе научило отлично.

Може този план да не им отнеме много време, но може пък и да отнеме… Те бяха готови и за едното, и за другото.

По всяка вероятност обаче те едва ли щяха скоро да зърнат слънчевата светлина, едва ли щяха да видят светлия диск на изхода, който дори не се обърнаха да погледнат, когато влизаха в пещерата.

И така ловците възнамеряваха да тръгнат в една посока и основно да изследват един коридор, преди да навлязат в друг. Когато стигнеха края на първия коридор или пък се убедяха по някакъв начин, че той не води към изхода, тогава щяха да го изоставят и да тръгнат в друга посока. Нашите ловци бяха уверени, че по този начин рано или късно щяха да попаднат в галерията, която ще ги изведе от този огромен затвор.

Преди да започнат да привеждат плана си в изпълнение, те още веднъж се опитаха да накарат Фриц да ги води така, както бяха сторили предишния ден, но кучето не искаше да се помръдне от мястото си, и макар че подвикванията на Гаспар го заставиха да повърви известно време, то всякога се връщаше при трупа на мечката.

Щом се убедиха напълно, че Фриц нямаше намерение да ги води, те го отвързаха и най-ревностно се заеха да изпълнят проекта на Карл.

Техният начин на действие беше доста остроумен. Те опипваха стените наоколо, докато попаднаха в широк коридор, който извеждаше от залата, в която се намираха. Решиха да изследват първо него.

И за да не направят някаква грешка, та да не могат да се върнат обратно, един от тях оставаше на определено място, докато другите двама отиваха напред, спирайки се от време на време, за да маркират пътя. Ако първите двама, които бяха като пионери, свърнеха в крива посока и не можеха да се върнат, тогава гласът на третия ги насочваше в правия път.

По този начин те напредваха без много трудности, но твърде бавно. Вие навярно ще си помислите, че те биха могли да се движат по-бързо, щом са сигурни, че ще се върнат назад. Имаше обаче препятствия, които не им позволяваха да бързат. Голям брой напречни галерии пресичаха пътя им и за да могат по-късно да изследват всяка една от тях, те трябваше да оставят по някакъв специален знак, който лесно да бъде открит и познат; а тази работа понякога им отнемаше доста време. Трябваше също така по-начесто да оставят пътеуказателни знаци, които да им помогнат при завръщането. Друга пречка представляваха огромните остри камъни, по които трябваше да се катерят, както и дълбоките пукнатини, които ги очакваха на всяка крачка.

Да, бавно и много внимателно трябваше нашите ловци да се придвижват напред и когато падна нощ, тоест когато се почувстваха изморени и гладни и поискаха да се нахранят и да си починат, техните изчисления им показаха, че не бяха се отдалечили повече от половин миля от изходния си пункт. Разбира се, никаква светлина не се мярна пред очите им през време на тия дълги, трудни часове, но въпреки това те се завърнаха в новия си лагер все още изпълнени с надежда. Утре или вдругиден, или по-други ден — няма значение кога, — те вярваха твърдо, че някой „утрешен“ ден отново ще видят слънцето.