Метаданни
Данни
- Серия
- Хималайска дилогия (1)
- Включено в книгата
-
Ловци на растения
Приключения сред Хималаите - Оригинално заглавие
- The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), 1857 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Никола Милев, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- NomaD (21 юли 2008 г.)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Ловци на растения | |
The Plant Hunters | |
Автор | Майн Рид |
---|---|
Създаване | 1857 г. |
Първо издание | 1857 г. |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман |
Следваща | Пълзачи по скали |
Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.
Сюжет
Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...
Издания на български език
Романът има четири издания на български език:
- „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
- „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
- „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
- „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]
Източници
- ↑ Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
|
Глава LIV
НУЖНА Е МЕЧА МАС
Опасността, от която току-що се бе избавил Осару, прогони от главата му всякакви мисли за риболов поне през тоя ден. А при това и мрежата беше повредена от грубото издърпване на горното въже, та трябваше да бъде закърпена, преди да може пак да се заложи; и тъй Гаспар и риболовецът взеха хванатата риба и мрежата и се упътиха към хижата.
Когато пристигнаха там, останаха изненадани, че Карл още го нямаше, а ставаше вече късно; страхувайки се, че може да го е сполетяло някакво нещастие, те незабавно тръгнаха да го търсят.
Както вече знаем, следите му бяха открити от Фриц и двамата ловци пристигнаха тъкмо навреме, за да спасят живота на Карл.
— Но разкажи ни, братко! — помоли Гаспар след малко. — Защо се изкачи толкова високо?
Карл започна подробно да им разправя за своите следобедни приключения, като същевременно им откри и съкровения си план за преодоляване на скалата с помощта на няколко стълби.
Когато стигна до мечката, Гаспар се превърна целият в слух.
— Какво? Мечка ли? — учуди се той. — Мечка ли казваш, братко? Къде отиде?
— В пещерата, и още е там.
Още ли е вътре? Чудесно! Сега ще я хванем! Да вървим, по бързо!
— Не, братко, по-добре е да не влизаме при нея. Опасно е да я нападаме в пещерата.
— Съвсем не! — отговори смелият ловец. — Осару казва, че тукашните мечки са много страхливи, и че той не би се поколебал да нападне някоя от тях сам, единствено с копие в ръка. Нали така, Осару?
— Да, сахиб. Мечката много страхлива… Аз не боя от нея, никога!
— Помниш ли, Карл, как другата мечка избяга от нас като някоя сърна…
— Но тази е от друга порода — обясни Карл и захвана да описва подробно мечката, която бе срещнал.
От описанието Осару веднага разбра с каква мечка бе имал работа Карл и заяви, че тя е толкова кротка и боязлива, колкото и мечката „мързеливка“. Когато придружавал някаква експедиция, той бил убивал мечка от този род из Силхетските планини, където — заяви той — имало много тибетски мечки. Според мнението на индуса нямало никаква опасност, ако я нападнат в пещерата или където и да било.
Най-после Карл престана да се противи. Той започна да мисли, че в края на краищата навярно мечката не е имала никакво намерение да го преследва — иначе до сега тя би излязла от пещерата, след като не го е намерила там. Сигурно нейното леговище се намираше някъде навътре в пещерата и тя се бе втурнала тъй бързо покрай него, за да се скрие. Това предположение изглеждаше твърде правдоподобно, защото ловците бяха чакали отвън доста време, а мечката все още не благоволяваше да се покаже на площадката.
И тъй, тримата решиха да влязат в пещерата и ако могат, да убият мечката.
Това решение обаче беше взето само след сериозно и внимателно обсъждане. Изтъкнати бяха две причини, които спомогнаха на ловците не само да решат, че мечката трябва да бъде убита, но и да се убедят, че нейното убиване е от голямо значение за тях и че трябва да успеят в това свое начинание.
Първата причина беше, че имаха нужда от това животно и трябваше на всяка цена да го убият.
Не само от хубавата мечешка кожа се нуждаеха нашите ловци, при все че и тя би им послужила през студените зимни дни, който вече наближаваха, нито пък искаха да убият мечката само от любов към вълнуващите приключения. Не! Те имаха съвсем друга причина на ум. Те имаха нужда от трупа на мечката или по-право от мазнината, от маста и. С други думи, трябваше им меча мас.
„Защо? За каква цел? — ще попитате вие. — Да си мажат косата, за да им расте ли?“ Нищо подобно. Косата и на тримата — от известно време неподстригана и занемарена — беше достатъчно дълга, по-дълга от колкото трябваше да бъде. Къдриците на Гаспар покриваха раменете му, а черната плитка на Осару се люшкаше надолу по гърба му като конска опашка. Пухкавите като свила коси на Карл бяха достатъчно дълги, за да подхождат и за най-отчаяният отшелник. Те, те искаха да се сдобият с меча мас не за косите си, а за кухнята. На първо място искаха да си готвят с нея, но възнамеряваха също така да я употребяват и за нещо много по важно, а именно — да си направят свещи! Така че и двете гореизложени причини ги подтикваха да се сдобият с меча мас, още повече че другите животни, които обикновено убиваха, бяха предимно преживни животни, с много малко тлъстина по тялото; тяхното месо пускаше толкова малко мазнина, че не можеше дори да се сготви както трябва.
Вие, които живеете в страни, където има достатъчно мас и прясно масло, едва ли можете да си представите какво значи да липсват тия два важни продукта. Свинята, това ценно животно, задоволява нуждите от мазнини в повечето цивилизовани страни; а вие едва ли можете да оцените важността на този артикул, докато не попаднете в страна, дето прасето не влиза в числото на домашните животни. В такива места и половин лъжичка мазнина има голяма цена, защото без нея готвенето е трудно, а сготвеното — безвкусно.
Поради такива съображения съдбата на мечката беше решена. Ловците знаеха, че тия животни дават голямо количество доброкачествена мас, от която те се нуждаеха сега и щяха да се нуждаят още повече през дългите зимни нощи. А може би в пещерата имаше и други мечки — толкова по добре! колкото и да са, те трябва да бъдат убити.
Но Гаспар изтъкна и друга причина, което спомогна да решат да влязат в пещерата — причина много по-важна отколкото убиването на мечката.
— А не се знае — каза той — дали няма да можем да напуснем долината именно през тая пещера… Представете си, че тя върви нагоре и има друг изход на върха на планината или от другата страна.
И Карл, и Осару бяха изненадани от този намек; загатнатата възможност ги развълнува дълбоко.
— Чел съм за огромни пещери. — продължи Гаспар, — които водят от единия край на някоя планина до другия. Например Мамонтовата пещера в Америка, от която са изследвани вече цели дванадесет мили! Защо и тази да не е нещо подобно? Казваш, че ти се сторила дълбока, нали, Карл? Тогава нека да я изследваме и да видим накъде води.
Това беше Слаба надежда наистина, но все пак надежда! Навярно по-лесно щеше да бъде да се изследва пещерата, отколкото да се построят стълби за изкачване на скалата. Освен това, след като отново бяха огледали гранитната стена, те бяха стигнали до заключението, че никакви стълби не можеха да им помогнат и бяха престанали да мислят за тях. Ако пещерата наистина има и друг изход, тогава нашите ловци биха могли да се спасят от този ужасен затвор и това да тури край на всичките им тревоги.
Тия надежди, които почти изцяло бяха плод на тяхната фантазия, ги поуспокоиха за известно време. Решиха да влязат в пещерата на другата сутрин. Наистина слънчевата светлина нямаше много да им помогне и те можеха преспокойно да започнат изследването си още тая нощ, но не бяха готови. Трябваше да се снабдят с факли, с някое чепато дърво, по което да се изкачат на площадката — а за това се изискваше време. Те щяха да си приготвят всичко необходимо за утрешния ден.
Доволни от това си решение, те се завърнаха в хижата и веднага се заеха да приготвят факли и да издялат дървото, което да им послужи вместо стълба. Трябваше да помислят и за някои други подробности, повечето от които бяха свършени, преди да си легнат.