Майн Рид
Ловци на растения (15) (Приключения сред Хималаите)

Глава XV
СМЪРТТА НА ЛЮДОЕДА

Пътеката, по която вървяха нашите пътешественици, ги изведе до едно село, разположено в отдалечена гориста част на Тераи. Жителите на това село ги посрещнаха сладостни приветствия. За тяхното приближаване се беше разчуло преди те да стигнат селото и депутация от туземци ги причака на самия път, където с възторжени викове и жестикулации ги поздрави с добре дошли.

За известно време Карл и Гаспар, които не знаеха езика на туземците, не можеха да разберат какво значи всичко това. Те помолиха Осару да им обясни.

— Людоед! — каза той.

— Людоед?

— Да, сахиб. Людоед в гората.

Този отговор не беше достатъчно ясен. Какво искаше да каже Осару? Людоед в гората! Какво ли е това животно? Гаспар и Карл никога не бяха чували такова нещо. И те разпитаха Осару.

Той им обясни какво значи людоед. Тигър, наречен така, както и вие вече знаете, защото напада човешки същества. Този тигър беше вече убил и отнесъл един мъж, една жена и две деца, а също и голям брой домашни животни. Повече от три месеца обикалял селото и държал жителите му в постоянна тревога. Няколко семейства се изселили само от страх пред жестокия хищник; а останалите се затваряли в колибите си, щом паднел здрач, и не се показвали навън чак до зори. Но веднъж дори и тази предпазна мярка не помогнала; кръвожадният тигър се промъкнал през слабите бамбукови стени и грабнал едно дете пред очите на съкрушените му родители.

Няколко пъти плахите, но разгневени туземци се събрали и се опитвали да се отърват от този ужасен враг. Всеки път го намирали в леговището му, но понеже не били добри ловци, пък и оръжието им не било съвършено, той успявал да им се изплъзне от ръцете. При тези обстоятелства тигърът винаги излизал победител и през време на една от тия схватки споменатият мъж станал жертва. При други срещи с този проклет звяр били ранени още няколко туземци. Нищо чудно, че с такъв гост пред своите колиби те бяха постоянно угрижени и уплашени.

Но защо се радваха толкова много при приближаването на нашите пътешественици?

С чувство на гордост Осару обясни каква е работата. Разбира се, той имаше защо да се гордее…

Оказа се, че неговата слава на непобедим ловец на тигри го предхождаше навсякъде, името му беше познато дори и в Тераи. Узнали, че той пристига, придружен от двама чужденци, жителите на селото се надяваха, че с помощта на прочутия ловец и на сахибите-чужденци те най-после ще се освободят от страшния разбойник.

Щом го помолиха, Осару веднага обеща да им помогне. Разбира се, ботаникът не се противопостави, а Гаспар беше във възторг от предстоящия лов. Трябваше да пренощуват в селото, тъй като не можеше да се предприеме нищо, преди да се стъмни. Те биха могли да организират голяма хайка, да обходят гората с викачи и да нападнат тигъра в леговището му. Но какво би излязло от това? Може би загубата на още няколко души. Никой от туземците не искаше да рискува живота си в такъв лов, а не беше и този начинът, по който Осару убиваше тигрите.

Карл и Гаспар очакваха, че техният водач ще опита още един път хитростта с лепилото и листата. Отначало и Осару възнамеряваше да стори това, но след като поразпита, разбра, че не може да се намери птичи клей. Местните жители не знаеха как да го приготовляват, а наоколо нямаше смокинови дървета, нито див чемшир или някакви други храсти, от които би могло да се приготви желаното лепило.

Какво ли щеше да предприеме Осару при тези обстоятелства? Ще се откаже ли от обещанието си да убие людоеда и ще остави ли безпомощните жители на произвола на съдбата? Не! Неговото ловджийско честолюбие не ще му позволи да стори подобно нещо. Името му на голям ловец беше поставено на изпитание, а освен това той беше трогнат като човек. Карл и Гаспар доста се бяха заинтересували от този случай и настояваха пред Осару да направи всичко възможно, като му обещаваха своята безрезервна помощ.

Решено беше следователно, че тигърът трябваше да бъде убит на всяка цена.

Осару познаваше и други средства освен птичия клей и ловджийските хайки и веднага се зае с изпълнение на своя план. Той имаше на разположение голям брой помощници, тъй като жителите на селото работеха с охота и тичаха насам-натам при всяко негово кимване с глава. Край селото имаше голямо празно място, където се започнаха и самите приготовления.

Най-напред Осару нареди да донесат четири големи кола и да ги забият в земята, така че да образуват четириъгълник — осем фута дълъг и осем широк. Тия стълбове, забити здраво в земята, стърчаха нагоре цели осем фута и всеки от тях беше разклонен на върха. На тия вилообразни разклонения поставиха четири здрави греди в хоризонтално положение и ги вързаха с ремъци от сурова кожа. След това от кол до кол изкопаха дълбоки канавки, в които забиха здрави бамбукови стъбла, раздалечени четири инча едно от друго; самите стъбла бяха около четири инча дебели. Тогава запълниха канавките с пръст и добре я утъпкаха с крака, така че правите бамбукови стъбла да не могат да бъдат помръднати. Направиха и покрив пак от бамбукови стъбла, които наредиха отгоре в хоризонтално положение, и съединиха краищата им с краищата на отвесните стъбла така, че те станаха още по-крепки. Отвесните стъбла, забити в земята, както и хоризонталните на покрива, бяха здраво вързани едно за друго, а също и за основните четири греди, които бяха издялани на определени места нарочно за тази цел. Постройката беше готова. Тя приличаше на огромна клетка с решетести стени от гладки жълти пръчки, всяка една дебела четири инча. Липсваше й само врата, но тя беше съвсем излишна. И макар че постройката беше предназначена за „капан“, очакваната „птица“ не трябваше по никакъв начин да влезе вътре.

После Осару поръча на жителите от селото да му доведат коза, която е родила наскоро и чиито малки са живи. Това беше лесно изпълнено. Трябваше му още едно нещо, но и то беше отрано приготвено, тъй като за него така, както и за козата, той беше споменал още през деня. Това последно нещо беше една биволска кожа също като кожите, с които бяха преминали реката.

Денят беше към своя край, когато всички приготовления бяха свършени; нямаше никакво време за губене. С помощта на туземците Осару бързо се облече в нова премяна — биволската кожа; ръцете и нозете му заеха мястото на краката на животното, а главата с рогата покри главата на Осару като качулка, така че очите му свободно гледаха пред дупките на кожата.

Преобразен по този начин, Осару влезе в бамбуковата клетка, като взе и козата със себе си. Коловете, оставени настрана, за да може да се влезе в клетката, сега бяха забити здраво в земята както другите. Когато и това беше свършено, туземците заедно с Карл и Гаспар се прибраха в селото, като оставиха ловеца и козата сами.

Ако някой странник минеше покрай това място, навярно би си помислил, че в малката постройка, прилична на кафез, чисто и просто, са затворени един бивол и една коза. След по-внимателно вглеждане обаче той би открил, че биволът здраво държеше с предните си копита едно дълго копие с бамбукова дръжка; и това беше единственото нещо, което изглеждаше странно: инак той си лежеше на земята като всеки друг бивол, а козата стоеше изправена до него.

Слънцето залезе, падна нощ. Жителите на селото се затвориха в колибите си, изгасиха всички светлини и зачакаха с притаен дъх. И Осару, от своя страна, беше неспокоен — не от страх, защото той се беше добре укрепил срещу всяка опасност. Безпокоеше го мисълта дали людоедът ще дойде, та да му даде възможност да покаже превъзходството на своето ловджийско изкуство.

Той сигурно щеше да пристигне. Туземците уверяваха Осару, че свирепият звяр имал обичай да ги посещава всяка нощ и да дебне с часове около селото. И само когато успявал да отмъкне някое говедо и да се понасити, той не се вестявал с дни наред; но тъй като скоро не бил отвличал никаква жертва, те го очакваха тая нощ.

Осару беше сигурен, че ако тигърът дойде близо до селото, той ще го привлече към клетката. Тя беше добра примамка, така че планът му едва ли би могъл да пропадне. Козата, отделена от малките си, блееше непрекъснато, а яретата й отговаряха от селото. Ловецът знаеше от опит, че тигърът има особена слабост към козе месо и че блеенето на козата сигурно ще то примами, стига той да дойде наблизо, за да я чуе. Но туземците го бяха уверили, че и това ще стане.

Осару не остана излъган, нито пък трябваше да чака дълго. Не беше прекарал повече от половин час в своята биволска маскировка, когато силен рев откъм гората възвести приближаването на страшния людоед и накара козата да заскача като дива из клетката, издавайки от време на време пронизителен врясък.

Точно това искаше и Осару. Чул веднъж гласа на козата, тигърът нямаше нужда от друга покана и само след няколко минути самоуверено се затича към ограденото място. Страшният хищник нямаше никакво намерение да се притайва. От дълго време вече той беше господар из тия места и не се страхуваше от никакъв неприятел, а беше и гладен… Козата, която бе чул да блее, щеше да бъде чудесна вечеря и той реши да сложи лапите си върху нея, без да се бави. Само след миг той се намери на десет фута от клетката.

Странният вид на постройката го озадачи и той се спря да я поразгледа. За щастие имаше луна, та светлината помагаше не само на тигъра да види какво има в клетката, но и на Осару, за да следи всяко негово движение.

„Разбира се — помисли си тигърът, — това е някаква ограда, която тия глупави туземци са издигнали, за да попречат на козата и бивола да се запилеят из гората, а може би и за да ги опазят от мене! Да, изглежда, че са си дали много труд и са я направили по особен начин. Но да видим дали стените й са здрави!“

Разсъждавайки така, той се приближи, изправи се на задните си крака, хвана с огромните си лапи един от бамбуковите колове и силно го раздруса. Тръстиката — здрава като желязо — отказа да се огъне дори и пред силата на един тигър. Като разбра това, свирепото чудовище почна да тича бързо около клетката, опитваше здравината й ту тук, ту там и търсеше откъде да влезе.

Врата обаче нямаше. Тогава тигърът започна да пъха лапите си между бамбуковите пръти, опитвайки се по този начин да хване козата. Но тя крещеше и отскачаше уплашена към отсрещната стена, избягвайки по този начин от неговите лапи. Тигърът не би се отказал и от бивола, стига да може да го докопа, но това животно много предпазливо стоеше в средата на ограденото място и никак не изглеждаше да се страхува. Не ще и съмнение, че спокойствието на бивола озадачи тигъра, но гледайки да хване козата, той нямаше време да се спира, а продължаваше да тича наоколо, като ту се хвърляше с всичка сила върху бамбуковите стъбла, ту пък провираше лапите си между тях, колкото можеше по-навътре.

Изведнъж биволът се спусна към тигъра и той се надяваше, че ще го докосне с лапите си, но за голямо свое учудване усети как някакъв остър предмет се заби толкова силно в муцуната ни удари зъбите му, че от очите му почнаха да излизат искри… Разбира се, това трябва да са биволските рога. Разярен от болка, тигърът съвсем забрави козата и насочи вниманието си към животното, което го беше наранило, и искаше да му отмъсти. Няколко пъти се хвърли с всичка сила върху бамбуковите стъбла, но те не поддаваха. В този миг му дойде на ум, че би могъл да влезе отгоре и с един скок той се намери на покрива на клетката. Точно това чакаше и биволът. Широкият бял търбух на неговия неприятел се лъсна отгоре му между напречните бамбукови стъбла и представляваше отлична мишена за страшното копие. Като светкавица се заби то в ребрата на тигъра и рукна алена кръв; огромният людоед изрева пронизително; после се хвърляше още няколко минути, но накрая едрото му тяло се просна върху бамбуковата решетка — стихнало, неподвижно, мъртво.

Осару изсвири с уста, както беше уговорено, и скоро туземците пристигнаха на местопроизшествието. Те освободиха ловеца и козата. После с победни викове и песни завлякоха трупа на людоеда сред селото и всички прекараха останалата част на нощта в пиршество и веселие. Осару и неговите спътници бяха провъзгласени за „почетни граждани“ и от благодарност ги обкръжиха с топло внимание и гостоприемство, присъщи на повечето туземци.