Майн Рид
Ловци на растения (16) (Приключения сред Хималаите)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (21 юли 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Издателство „Астрала“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ловци на растения
The Plant Hunters
АвторМайн Рид
Създаване1857 г.
Първо издание1857 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
СледващаПълзачи по скали

Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.

Сюжет

Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Романът има четири издания на български език:

  • „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
  • „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]

Източници

  1. Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

Глава XVI
ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА КАРЛ С ДЪЛГО-МУЦУНЕСТАТА МЕЧКА

На другата сутрин те тръгнаха рано на път и след като преминаха няколко обработени полета, отново навлязоха в дивите гъсти гори, които покриваха по-голямата част от хълмовете и долините на Тераи.

През целия ден ту се изкачваха нагоре, ту се спускаха надолу, ту вървях покрай коритото на някоя река, ту по високия й бряг, а после отново поемаха по билото на някоя планинска верига. От време на време нашите пътешественици спираха пред някоя река и трябваше да търсят брод или да пълзят по някой естествен мост, образуван от дългите пълзящи корени на различни видове смокинови дървета.

Макар че се изкачваха все по-високо и по-високо, растителността още имаше тропически характер. Пълзящи растения, диви широколистни лилии, бамбук, диви банани и палми се срещаха навсякъде по пътя им, цветя от рода на орхидеите и лиани се спускаха надолу по дънерите и клоните на високите дървета и образуваха гирлянди и естествени стени, които препречваха пътеката и почти я закриваха.

През този ден ботаникът колекционер беше много зает. Той намери семена от множество редки видове растения и събра от тях по един товар за тримата; щяха да отнесат семената до новия си лагер и да ги скрият там до завръщането си от планината. Карл записа в бележника си ония видове, които още цъфтяха, и се надяваше, че ще узреят, докато те се завърнат.

По обяд се спряха да си починат. Избраното място се намираше сред една горичка от пурпурни магнолии, чиито прекрасни цветове се бяха разтворили и изпълваха въздуха с приятния си аромат. Кристален поток ромолеше в дълбокото си корито сред горичката и сякаш освежаваше всичко наоколо. Нашите пътешественици бяха току-що свалили раниците си и възнамеряваха да похапнат и да полегнат за час-два, когато чуха, че някакво животно се движи между храстите, от другата страна на поточето.

Гаспар и Осару, винаги готови за лов, веднага хванаха оръжието и като преминаха потока, впуснаха се да търсят животното, очаквайки да видят някой елен. През това време Карл остана сам.

Той се чувстваше много изморен. Работил бе усилено, за да събере нужните семена, плодове, костилки и луковици и смяташе, че не ще бъде зле да пренощуват на това място. Преди да реши окончателно обаче, той искаше да опита едно подкрепително средство, което носеше със себе си и което много му бяха препоръчали. Този цяр не беше нищо друго освен един буркан туршия от лютиви пиперки и оцет. Един негов приятел му беше казал, че това е най-доброто средство в света против умора и че превъзхожда всякакъв ром или коняк и дори общопризнатото в неговата родина силно питие киршен-васер[1]. Капка-две, разтворени в чаша вода, веднага освежавали изтощения човек и му помагали да продължи пътя си с нови сили. Така му бе казал неговият приятел и Карл реши да опита сега лютивата туршия.

Като взе буркана в едната си ръка и тенекиеното канче в другата, той тръгна към брега да нагребе вода. Малкото поточе течеше в дълбок ров, а коритото му, широко ярд-два, сега беше почти празно. И когато Карл се смъкна надолу по стръмния бряг, лесно намери между дребните камъчета сухо място, където да стъпи.

Тъкмо се канеше да се наведе и да напълни канчето си с вода, той чу гласовете на Гаспар и Осару, които сякаш гонеха някакво животно нагоре по течението на потока. В този миг в гората екна пушка. Разбира се, това беше пушката на Гаспар, тъй като гласът му се чуваше оттам, откъдето дойде и гърмежът.

Карл се изправи и мислеше дали не би могъл да помогне на ловците, като прегради пътя на животното, ако то дойде към него. В това време Гаспар му извика: „Внимавай!“, Карл го чу и като се обърна, видя, че право към него се спуска някакво голямо животно с черна рунтава козина и с бяло петно на гърдите. На пръв поглед то приличаше на мечка, но имаше гърбица, която му придаваше много особен вид и попречи на Карл да го познае. Той нямаше времева го разглежда по-подробно, макар че животното беше достатъчно близо — когато за пръв път Карл го видя, то беше само на шест крачки от него. „По-близо е, отколкото трябва“ — помисли си Карл и вместо да го спре, той се опита колкото може по-бързо да се махне от пътя му.

Първата му мисъл беше да изтича нагоре по брега. Карл видя, че мечката или каквото и да беше това животно, има намерение да върви направо и за да не се срещнат с него, трябваше да освободи пътя му. Ето защо той се втурна и се покатери по брега. Случи се обаче, че глинестият склон беше мокър и хлъзгав и преди да достигне върха, Карл се подхлъзна и бързо-бързо се озова пак долу.

Там се намери лице срещу лице с мечката — това наистина беше мечка — и само някакви си шест фута го деляха от нея. Не можеха да се разминат, мястото беше много тясно, а Карл знаеше: рече ли да бяга надолу из дерето, мечката скоро ще го настигне и може би ще го удуши. Карл нямаше никакво оръжие в ръцете си, нищо освен буркана с лютивите пиперки. Какво можеше да стори?

Нямаше време да умуване. Мечката се изправи на задните си крака и с див рев се впусна напред, за да го нападне. И тъкмо да сложи лапи върху ловеца на растения, той, без много да му мисли, запрати буркана и за щастие удари нападателя точно в муцуната. Издрънчаха стъкла по камъчетата, лютивите чушки се пръснаха, а оцетът потече по главата на мечката.

Звярът изрева ужасно — както само мечките могат да реват, когато са много уплашени — напусна полесражението и хукна нагоре по стръмния бряг. Мечката беше по-ловка от Карл и само след миг се намери горе на върха: след малко тя би изчезнала в гъстия храсталак, ако в това време не беше пристигнал Гаспар и с втория си изстрел не бе я търкулнал обратно в долчинката.

Мечката падна мъртва почти в краката на Карл; той се приближи, за да разгледа трупа й. Какво беше неговото учудване, когато забеляза, че това, което бе взел за гърбица, беше чифт малки мечета, които се строполиха на земята и започнаха да тичат около тялото на майка си, да скимтят, да ръмжат и да се зъбят като свадливи лисичета. Но в това време се зададе Фриц, втурна се към тях и след кратка, но жестока борба сложи край на пъргавите им проявления.

Гаспар разказа, че когато той и Осару най-напред видели мечката, малките си играели а земята; но след първия изстрел, който не засегнал старата мечка, тя грабнала мечетата едно след друго с устата си, метнала ги на раменете си и побягнала.

Животното, убито от Гаспар, беше тъй наречената „дългомуцунеста“ или ленива мечка (Ursus Labiatus).

Първото си име тази мечка е получила поради способността й да издава устните и хрущяла на носа си доста напред от зъбите, та по този начин да сграбчва по-лесно храната си. Наричат я още и „ленива мечка“, защото при първото й проучване се е предполагало, че тя принадлежи към „ленивците“. Дългата и рунтава козина, заобленият и гръб и обемистото и тромаво тяло са спомогнали за това определение. Тази непривлекателна по външност, но умна мечка е любимка на индийските жонгльори, защото я приучват на разни фокуси и игри. Поради това е известна също така и под името Ours de jongleurs или жонгльорска мечка.

Ленивата мечка има дълга рунтава козина, на цвят много черна, освен под гърлото, където има бяло петно във формата на латинската буква V. Тя прилича на американската черна мечка както по големина, така и по своите навици и начин на живот. Тя не напада човека, освен когато е предизвикана или ранена. И ако Карл беше успял да се махне от пътя, старицата нямаше да го преследва, при все че беше раздразнена от изстрела на Гаспар.

Не ще и съмнение, че лютивите пиперки му помогнаха да се спаси. Парливият сок, попаднал в очите на мечката, съвсем я обърка, уплаши и принуди да удари на бяг. Ако не беше така, Карл можеше да пострада от някоя и друга „прегръдка“ и дълбоко одраскване. Той беше много благодарен, че се отърва само със загубата на скъпоценната туршия.

Бележки

[1] Kirschen-wasser (немски) — черешовка, ракия. Б. пр.