Майн Рид
Ловци на растения (19) (Приключения сред Хималаите)

Глава XIX
БИЧЪТ НА ТРОПИЦИТЕ

Много хвалебствени слова са били казани и писани за яркото слънце и синьото небе на тропическите страни; пътешествениците най-вече разказват за великолепните плодове, цветове и листа на тропическите гори. Човек, който никога не е бил в тия южни страни, е склонен доста да си фантазира за удоволствията и насладите в тропиците. Струва му се, че там животът е пълен с разкош и той всичко вижда в розова светлина.

Но природата не е позволила никоя част от земното кълбо да бъде облагодетелствана повече от другите до такава крайна степен; и може би, ако се направи едно честно сравнение, ще се установи, че ескимосът, зъзнейки в своята снежна колиба, се радва на толкова лично щастие, колкото и мургавият южняк, който се люлее в люлката си под сянката на някое бананово или палмово дърво.

Страните в горещите пояси имат буйна растителност, но същевременно са пълни с разни насекоми и влечуги и поради това жителите на тропиците често пъти са изложени на повече неудобства, отколкото обитателите на Арктика. Оскъдицата на растителна храна и острият щипещ студ се понасят по-леко, отколкото бедствията, причинени от досадните насекоми и влечуги, от които гъмжи цялото пространство между Тропика на Рака и Тропика на Козирога.

Добре известен факт е, че в тропическа Америка има обширни области, където разните комари, мушици, мравки и други насекоми правят човешкия живот почти невъзможен.

Ето какво пише един известен геогностик^[1].

„Люде, които не са пътували по реките на Екваториална Америка, едва ли могат да си представят как на всяка крачка, непрестанно, всеки миг човек бива измъчван от хвърчащи насекоми и как поради големия брой на тия дребни животни огромни пространства земя са необитаеми. Колкото и мъжествено да понася човек болката, без да роптае, какъвто и интерес да има към предмета на своите научни изследвания, той бива непрекъснато смущаван от комари, от мухи Цеце, от санкуди и темпранери, които покриват лицето и ръцете му и пробождат дрехите му с дългите си, подобни на игли хоботчета; а опита ли се човек да говори на открито, те влизат в устата и ноздрите му и го карат да кашля и киха.“

„В мисионерските постове и в селата, разположени на брега на Ориноко, обкръжени от вековни гори, «комаровата напаст» представлява неизчерпаема тема на разговор. Когато двама души се срещнат рано сутрин, първите въпроси, които си отправят един към друг, са: «Как ти се струваха санкудите през нощта?» Или: «Какво мислиш, ще има ли днес комари?»

«Въздух, изпълнен с отровни насекоми, винаги изглежда по-горещ, отколкото е в действителност. През деня страшно ни измъчват комарите и мухите Цеце, а през нощта — санкудите, вид едри комари, от които се страхуват дори и местните жители!»

«През разните часове на деня жилят различни видове насекоми. Когато насекомите отлитат от едно място на друго, докато трае „смяната на караула“ — както се изразяват мисионерите, — човек може спокойно да си почине за няколко минути, често дори и за четвърт час. Отлетелите насекоми не се заместват веднага от техните приемници. От шест и половина сутринта до пет часа следобед въздухът е пълен с комари. Час преди залез слънце комарите биват сменени с малки мушици — наречени темпранери^[2], защото се появяват също така и рано призори. Тяхното нападение не трае повече от час и половина. Те изчезват между шест и седем часа вечерта. След няколко минути почивка човек започва да усеща жилото на друг вид мушици с дълги крака, наречени санкудос^[3]. Тяхното хоботче завършва с много остър смукач; освен страшна болка те причиняват и подутина, която спада едва след няколко седмици.»

«Средствата, употребявани срещу тази напаст от насекоми, са доста интересни и оригинални. В Мейпърс индианците напускат селото през нощта и отиват да спят» на малките островчета сред бързеите на реката. Там те се радват на известно спокойствие, понеже комарите, както изглежда, бягат от въздух, напоен с водни пари.“

„В областта между малкото пристанище Хигуроте и устието на Рио Унаре нещастните туземци са свикнали да лягат на земята и да прекарват нощта, заровени в пясъка, като оставят отвън само главата си, която покриват с кърпа.“

„В Манданака срещнахме един стар мисионер, който с тъжен глас ни заяви, че е прекарал в Америка «двайсет години, пълни с комари»… Той ни помоли да погледнем нозете му, за да можем един ден да разкажем отвъд океана какви мъки търпят нещастните калугери из горите на Касикуаре. Всяко жило беше оставило малко тъмнокафяво петно и краката му бяха така нашарени и обезобразени от следи на съсирена кръв, че трудно можеше да се познае белият цвят на кожата му.“

Докато минаваха през влажните дебри на Хималайските предпланини, нашите ловци на растения трябваше да изпитат същите мъчения, които великият немски пътешественик бе изпитал от насекомите в горите на Южна Америка. Нощем и денем въздухът изглеждаше пълен с безброй рояци насекоми, едри и дребни молци, бръмбари, светулки, хлебарки, крилати мравки, майски бръмбари, хвърчащи ухолези, стършели и дългоножки. Тримата младежи непрекъснато бяха жилени от комари, хапани от мравки или пък нападани от едри кърлежи, които се въдят из бамбука и които са едни от най-отвратителните насекоми. Навлезе ли веднъж в гъстите гори, пътникът не може да избегне срещата си с тях. Те се промъкват под дрехите му — понякога голям брой изведнъж — и забиват смукалата си дълбоко, но безболезнено. Заврели се наполовина в кожата, впили острите си хоботчета, тия кърлежи могат да бъдат махнати само с големи усилия и тази операция е извънредно болезнена.

Но от всички мъчения, на които бяха подложени от страна на влечуги и насекоми, едно беше особено неприятно и отвратително и когато за пръв път го изпитаха и тримата бяха просто ужасени.

Това се случи на другия ден след приключенията с мечката и пчелите. Те бяха извървели няколко мили от пътя, който си бяха определили да изминат сутринта, и тъй като слънцето силно припичаше, решиха да си починат няколко часа, докато мине обедната горещина. Свалиха раниците и другите си принадлежности и се излегнаха на тревата близо до малкото поточе, под сянката на едно много разклонено дърво. Изтощени от уморителния път и от голямата жега, и тримата скоро заспаха.

Пръв се събуди Гаспар. Сънят му никак не беше спокоен. Изглежда, че го хапеха комари или някакви други насекоми, та той не можа да се унесе в дълбок сън. Най-после съвсем се разсъни и се поизправи. Другите още спяха наблизо; погледът на Гаспар случайно падна върху Осару. Неговото тяло беше почти голо, тъй като леката му памучна дреха се беше свлякла настрани, та гърдите му бяха открити: освен това и краката му бяха боси; индусът беше завил нагоре широките си крачоли, понеже трябваше да газят из мокра трева. Но какво бе учудването на Гаспар, когато забеляза, че откритите части от тялото на Осару бяха изпъстрени с черни червени петна — последните като че ли бяха кървави! Гаспар забеляза още, че някои от черните петна се движеха — ту се удължаваха, ту се свиваха, и когато се приближи и ги разгледа по-внимателно, той видя какво представляваха тия петна. Пиявици! Осару беше покрит с пиявици!

Гаспар нададе вик, който веднага събуди и двамата му спътници.

Осару се погнуси, но Карл и Гаспар нямаха време да му съчувстват, тъй като след кратко разузнаване откриха, че и тяхната участ не беше по-добра и двамата бяха буквално покрити със същите кръвожадни червеи.

Последва сцена, която мъчно може да се опише. И тримата свалиха дрехите си и се запретнаха да отскубват пиявиците с пръсти, тъй като нямаше друг начин друг начин да се освободят от неприятните натрапници. Половин час те се чистеха един друг, а после бързо се облякоха и тръгнаха на път, стараейки се колкото може по-скоро да се махнат от това проклето място.

От всички паразити, които се срещат в топлия ориенталски климат, тия земни пиявици са най-отвратителни и най-много измъчват пътниците. Влажните гори по склоновете на Хималаите гъмжат от тях, и то на височина от две до единадесет хиляди фута. Но не само в Хималаите се срещат те, а и в планинските гори на Цейлон, Суматра и други острови от Индийския архипелаг. Те са много видове — малки черни пиявици, които живеят на височина до три хиляди фута, а други — по-големи, жълти а цвят, се срещат и в по-ниските места. Те са не само отегчителни и досадни, но и опасни. Често полазват в гърлото, носа и стомаха на човека, където причиняват ужасни болки, дори и смърт. Нападат също и добитъка — стотици домашни животни загиват по този начин, но тъй като не всякога могат да открият причината за тяхната смърт, обикновено я приписват на някакъв паразит.

Човек почти не може да ги избегне, когато пътува през гориста местност, изпълнен с тях. Ако пътникът само за миг седне, пиявиците незабелязано полазват по него. Те са прекомерно пъргави и се движат с изумителна бързина. Някои хора дори мислят, че тия пиявици могат и да подскачат от земята. Факт е обаче, че те притежават способността да се свиват и разтягат. Когато се опнат, изглеждат тънки като конец, а само след миг се свиват и заприличват на грахово зърно. Тази тяхна еластичност им дава възможност да се движат бързо от едно място на друго, както и да проникват през най-малките отверстия. Предполага се, че притежават силно развито обяснение и, направлявани от него, се приближават до пътника, още неседнал на земята. Те нахлуват от всички страни, стотина полазват по тялото само за няколко минути, тъй че докато човек се чисти от едни, появяват се други.

Най-много се срещат из влажните сенчести гори, където покриват листата на дърветата, особено когато е паднала роса. Те са най-многобройни в дъждовно време; тогава задръстват и пътеките, а в сухо време се оттеглят в потоците или в сенчестите дебри на джунглите.

Хора, които не знаят нищо за техните свърталища, за тяхната кръвожадност, за тяхната бързина и многочисленост, не могат да разберат отвращението и досадата, които те причиняват на пътниците. Завират се в косата, увисват по миглите, пълзят нагоре по каката или надолу по гърба, впиват се по ходилата и ако не бъдат махнати, насмукват се с кръв, докато сами паднат на земята. Вечер, когато пътникът спре д а си почине, често намира ботушите си пълни с тия гнусни същества. Отначало ухапването не боли, но впоследствие предизвиква възпаление, което понякога трябва да се лекува с месеци, а белегът върху кожата остава с години.

Против тях има няколко средства. Някои пътници мажат кожата си със сок от тютюн или посипват краката с емфие, но то трябва постоянно да се подновява, докато минават през влажните гори или газят из мокри ливади. След време тази предпазна мярка омръзва и отегчава; затова повечето пътници предпочитат да носят високи ботуши с натъпкани в тях крачоли и да се оглеждат внимателно наоколо, за да не бъдат изненадани от тия коварни пълзачи.