Майн Рид
Ловци на растения (29) (Приключения сред Хималаите)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (21 юли 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Издателство „Астрала“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ловци на растения
The Plant Hunters
АвторМайн Рид
Създаване1857 г.
Първо издание1857 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
СледващаПълзачи по скали

Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.

Сюжет

Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Романът има четири издания на български език:

  • „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
  • „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]

Източници

  1. Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

Глава XXIX
ТРЕВОЖНО ОТКРИТИЕ

Вие сигурно ще си помислите, че нашите пътешественици са останали много доволни от успешния край на лова. Така би било при други обстоятелства. Но в този момент през техните умове минаваха съвсем други мисли.

Когато стигнаха до мястото, където беше повален рогачът и се канеха да го извлекат от вира, вниманието и на тримата беше привлечено от нещо, което ги накара да се обърнат един към друг и да се спогледат многозначително. Това нещо беше топлият извор — мястото, откъдето бе започнало преследването на елена. Сега той лежеше мъртъв на някакви си стотина ярда оттам, където беше ранен за първи път. Този вир беше образуван от самия поток, който течеше от извора към езерото.

Споменахме вече, че ловците си размениха многозначително погледи, когато забелязаха това. И на тримата им стана съвсем ясно, че се бяха върнали там, откъдето бяха тръгнали. Нямаше нужда от много умуване, за да открият и друга истина — че докато преследваха елена, те бяха обиколили цялата долина. Не бяха се връщали назад, нито пък бяха пресичали долината, през цялото време, докато гонеха елена, дори не бяха видели езерото. Нещо повече, Карл и Осару се движеха непрекъснато близо до скалите — кога през гористи, кога през открити места.

Но какво чудно имаше във всичко това? То само доказваше, че долината беше малка, че имаше кръгообразна форма и че всеки би могъл да я обиколи за около час. Но защо това откритие караше нашите пътешественици да стоят като заковани и да се гледат тревожно? Дали бяха изненадани от това, че еленът се бе върнал да умре там, където бе ранен най-напред? Наистина тази негова постъпка беше донякъде странна, но не и чак толкова странна, та да помрачи лицата на тримата ловци. В погледите им се чете неучудване, а друго, много по-сериозно чувство. Лицата им изразяваха тревога, страх от някаква опасност — още неизяснена, още неопределена. Но каква беше тази опасност?

Така стояха и тримата — Осару бе хванал лъка си, но мислеше за нещо друго; Карл държеше пушката си с приклад, опрян о земята; а Гаспар бе отправил въпросителен поглед към брат си.

За известно време никой не проговори, но всеки се досещаше за какво мисли другият. Еленът си лежеше недокоснат сред вира и само рогата му се показваха над водата, а кучето стоеше на брега и лаеше.

Най-сетне Карл наруши мълчанието. Той сякаш говореше на себе си, всецяло отдаден на мислите си.

— Да, отвесни скали навред около нас. Не видях никакъв изход. Наистина има долчинки, но и те като че ли свършват в подножието на същите високи скали. А ти, Осару, не забеляза ли някакъв проход?

— Не, сахиб, аз се страхувах, че долината затворена. Няма излизане от тоя капан, сахиб.

Гаспар не каза нищо. Той беше вървял настрана от скалите и дори от време на време не можеше да ги вижда, понеже дърветата ги закриваха от погледа му. Той обаче напълно разбра значението на братовите си думи.

— Значи ти мислиш, че скалите затварят долината отвсякъде? — попита той брат си.

— Страхувам се, че е така, Гаспар. Не видях никакъв изход, а и Осару също. Макар че не гледах специално за това, аз все пак гледах. Не съм забравил в какво опасно положение бяхме вчера и затова исках да съм сигурен, че то няма да се повтори.

Погледнах в няколко тесни дефилета, които водеха навън от долината, но те всички свършваха с високи, непроходими стени. Вярно, че от тичане подир елена нямах възможност да ги разгледам добре, но сега можем да сторим това. И ако наистина тази долина няма изход, тогава ще сме в лошо положение. Скалите са около петстотин фута високи и са съвсем непристъпни. Хайде, нека узнаем какво ни очаква!

— Няма ли да измъкнем посочи към потъналия във езерото елен.

— Не, нека си стои там, докато се върнем. И ако моите страхове се оправдаят, ще имаме предостатъчно време да се разправяме с него, както и с много още други работи. Да вървим!

След тия думи Карл тръгна напред към подножието на скалите; Гаспар и Осару мълчаливо закрачиха след него.

Те изследваха фут след фут и ярд след ярд надвисналите високи скали. Проучваха основите им, а след това, като се оттегляха малко настрана, разглеждаха ги внимателно до самите им върхове. Не остана нито един овраг, нито една пукнатина, която да не обходят и да не изследват основно. Имаше много такива долчинки, които приличаха на малки морски заливчета — започваха от равнището на самата долина и се врязваха в скалите, оградени отвсякъде с високи гранитни стени.

На някои места скалите буквално висяха над главите на нашите ловци. От време на време те се натъкваха на купища откъртени от времето канали и разпръснати валчести камъни, някои от които имаха огромни размери — до петдесет фута на дължина, ширина и височина. Срещаха се също така и каменни пирамиди или грамади от канари, натрупани на височина до двеста фута, които се намираха на такова голямо разстояние от скалите, че едва ли бяха паднали сами тъй далече. Може би ледът ги беше занесъл и оставил там, където бяха.

Но никой от ловците нямаше сега настроение да размишлява върху тези необикновени геологически явления. Те отминаха нататък и продължиха своите изследвания. Забелязаха, че скалите не бяха навсякъде еднакво високи. В това отношение те се различаваха, ала за изкачване и дума не можеше да става, тъй като на най-ниските места те едва ли бяха по-ниски от триста фута, докато други части се издигаха на изумителна височина от хиляда фута над долината.

Ловците продължаваха да вървят все покрай скалите, като проучваха внимателно всеки ярд. Неотдавна бяха минали по същия път, но тогава стъпките им бяха по-леки и сърцата по-весели. Сега същата обиколка им отне цели три часа и след тия три часа те се намериха пак в същия проход, през който бяха влезли в долината. И тримата дойдоха до заключението, че — уви! — тази врата е единственият изход от тайнствената долина, единственият, по който можеше да мине човешки крак. Самата долина наподобяваше кратера на някой изгаснал вулкан, чиято лава е изтекла през тази дупка, оставяйки след себе си празен „басейн“.

Ловците не тръгнаха към ледника. Те знаеха вече, че в тази посока за тях няма спасение.

Застанали пред прохода, те видяха как бялата пара се виеше над топлия извор. Видяха и останалата част от стръмните скали, които се простинаха зад извора. Това беше най-високият и най-непроходимият дял.

Тримата седнаха върху камъните и седяха няколко минути мълчаливи, обзети от пълно отчаяние.