Майн Рид
Ловци на растения (14) (Приключения сред Хималаите)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (21 юли 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Издателство „Астрала“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ловци на растения
The Plant Hunters
АвторМайн Рид
Създаване1857 г.
Първо издание1857 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
СледващаПълзачи по скали

Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.

Сюжет

Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Романът има четири издания на български език:

  • „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
  • „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]

Източници

  1. Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

Глава XIV
ЛЮДОЕДИ

Осару беше прекарал целия си живот в страна, покрита с бамбук, и знаеше добре за какво можеше да се използва. От разните видове бамбук и тръстика той можеше да измайстори най-различни къщни принадлежности: съдове, прибори и други съоръжения. Ако би трябвало да пътува из някоя местност, където няма вода, и се нуждаеше от по-голям съд или „манерка“, той би си я приготвил по следния начин: ще вземе бамбуково стъбло с две разклонения, дълги по няколко фута и дебели шест-седем инча; ще ги изреже така, че долната да служи за дъно и на двете. За да може да се налива вода, в горното коляно на всяко от двете разклонения ще пробие малка дупка, която впоследствие ще затваря със запушалки, направени от сърцевината на палма или друго меко дърво, каквито изобилстват в тропическите гори на Индия. Той не би се тревожил, ако не намери достатъчно дълго бамбуково разклонено стъбло. В такъв случай би си направил съд от две или повече цеви, като ги съедини и изреже междувъзлията им така, че водата да може да изпълни Цялата кухина. След като приготви две такива „оканици“, ще ги привърже една за друга под остър ъгъл, така че да приемат формата на римската цифра V. И тогава, за да може по-удобно да ги носи, ще ги закрепи с ремък на гърба си така, че върхът да бъде надолу, а двата края да стърчат по малко над раменете му. По този начин той би се сдобил със съд за вода, който по лекота и издръжливост — две важни качества — би надминал и най-добрия съд, направен от тенекеджия или бъчвар.

Но тъй като те пътуваха през местност, където намираха вода на всяка миля или две, такава бамбукова „манерка“ не им беше нужда. Една-единствена цев, побираща не повече от едни кварта[1], можеше преспокойно да ги снабдява с вода, когато пожелаеха.

Ако ония мехи не бяха се появили навреме с техните салове от биволски кожи, Осару сигурно щеше да намери някакъв начин да преминат реката. Той доказа това само няколко часа по-късно, когато нашите пътешественици отново се намериха пред подобно затруднение. Сега пътят им бе преграден от голяма река, по чието течение те се движеха. Трябваше или да преминат един широк завой на реката, или пък да го заобикалят, което значеше да извървят няколко мили, и то според Осару през мъчнопроходима местност, пълна с мочури и блата.

Осару предложи да преминат реката, но как? Тук трябваше да плават по-продължително време, а не се виждаха никакви туземци с кожени салове. Но Осару посочи към близкорастящия гъсталак от великолепен бамбук.

— О, ти навярно искаш да направиш сал от тръстика?

— Да, сахиб! — отговори индусът.

— Страхувам се, че това ще ти отнеме дълго време.

— Не страхувай, сахиб. Половин час стига!

Осару устоя на обещанието си. За половин час не само един, а три сала — тоест по един за всеки, — бяха направени, готови да бъдат пуснати във водата. Направата им беше толкова проста, колкото и остроумна. Всеки сал се състоеше от четири бамбукови стъбла, кръстосани и вързани едно за друго с ратан[2], така че образуваха квадрат, достатъчно голям, за да се побере в него едно човешко тяло. Разбира се, кухите бамбукови стъбла с добре запушени краища съдържаха достатъчно въздух, за да удържат човек на повърхността на водата, а от това повече не беше и нужно.

Тогава всеки от нашите пътници със своя товар на гърба си стъпи сред празния квадрат, издиган в ръце бамбуковата рамка, навлезе смело във водата и скоро заплава надолу по течението й. Осару предварително им бе дал наставления как да пазят равновесие, как да се задържат прави във водата и как да гребат с ръце и крака; така че след доста пляскане, цамбуркане, викове и смях и тримата пристигнаха благополучно на отсрещния бряг. Разбира се, че Фриц ги изпревари и без сал.

Тъй като трябваше да преминат реката още един път на другия край на завоя, те пренесоха саловете си през сушата и след второто излизане от водата се намериха отново на пътеката, която следваха. И така всеки ден — ако не и всеки час — нашите пътешественици оставаха учудени от някой нов подвиг на своя водач, както и от някоя нова употреба на благодатния бамбук.

Но ето, че ги очакваше и друга изненада. Осару сякаш си беше запазил правото да извърши още едно необикновено дело пак със забележителната помощ на бамбука. Още на другия ден му се удаде случай да се прояви и да предизвика възхищението не само на своите спътници, но и на едно цяло туземско село, чиито жители извлякоха не малка полза от подвига на Осару.

Споменахме вече, че на много места в Индия хората живеят в постоянен страх от тигри, както и от лъвове, диви слонове, пантери и носорози. Тия хора нямат никакво понятие от огнестрелни оръжия. Наистина някои от тях все още носят своите къси старовремски пушки, които се палят с фитил. Но тези пушки, както и лъковете с отровни стрели, са слаби оръжия за лов, особено при схватки със силни диви зверове.

Често пъти жителите на някое село прекарват седмици и месеци, обхванати от смъртен страх поради това, че някой тигър си е свил леговище наблизо и напада крави, биволици и други домашни животни. Едва след като са страдали дълго време и са понесли много загуби, тия бедни хора, докарани до отчаяние, се събират и решават да влязат в открит бой с жълтия тиранин. В тия схватки често пъти има и човешки жертви, а почти всякога някой от ловците получава от лапите на тигъра такива удари или наранявания, че осакатява за цял живот.

Но има и по-лоши случаи. Нерядко тигърът, вместо да напада говедата, отвлича някого от самите туземци и ако не бъде преследвано и убито хищното чудовище, то обикновено повтаря престъпните си нападения. Странно, но факт е, че тигър, който е ял веднъж човешко месо, започва да го харесва повече от всяка друга храна и е готов да извърши най-смелите си нападения, за да се сдобие с него. Такива тигри се срещат често в Индия и са известни на местното население под страшното име людоеди.

Интересно е, че кафрите и други туземци от Южна Африка наричат със същото име ония лъвове, които се хранят с човешко месо.

Едва ли бихме могли да си представим по-страшно чудовище от лъв или тигър, придобил такъв вкус. В Индия такъв звяр всява ужас сред населението на цялата околност. И ако някъде наблизо има английски военен пост, туземците се обръщат към него с молба за помощ; те знаят, че нашите храбри съотечественици със своите слонове и отлични пушки лесно ще се справят със свирепия деспот на джунглите. Когато наблизо няма такава помощ, тогава местните ловци обединяват усилията си или улавят тигъра с помощта на някаква хитрост, или път рискуват живота си в открита и смела борба. Неведнъж Осару бе взимал участие в подобен лов на тигри и се бе отличавал както със своя изобретателен ум, така и със своето безстрашие; така че всички начини за хващане или убиване на тигри му бяха познати.

Предстоеше му сега да покаже своето изкуство по нов начин, който беше също така необикновен и остроумен, както и намазването на смокиновите листа с клей.

Бележки

[1] Кварта — английска мярка за точност — 1,137 литра. Б. пр.

[2] Ратан — тънка индийска тръстика. Б. пр.