Майн Рид
Ловци на растения (38) (Приключения сред Хималаите)

Глава XXXVIII
ГАСПАР В ПУКНАТИНАТА

Гаспар си отдъхна. Той имаше нужда от почивка; опасността, от която току-що се бе избавил, тичането напред-назад, скачането по скалите го бе оставило без дъх. Не би издържал повече нито минута!

Като не можа да си отмъсти, бикът се разяри още повече, той тичаше насам-натам, грухтеше гневно и от време на време удряше рогата си о скалата, сякаш се надяваше да я натроши на парченца и да си пробие път до своята жертва. Веднъж той се втурна с необикновена ярост и главата му хлътна толкова навътре в пукнатината, че муцуната му, от която излизаше пара, почти докосна легналия Гаспар. За щастие широките космати гърди на бика не му позволиха да навлезе по навътре; когато се опита да изтегли главата си навън, той разбра, че се бе заклещил и едва успя да измъкне рогата си от цепнатината.

Гаспар се възползва от трудното положение, в което бе изпаднал бикът, и като грабна един камък, който беше наблизо, заудря муцуната му така жестоко, че животното гледаше час по-скоро да отърве главата си. Бикът продължи да удря яростно с копитата си пред пукнатината, но не посмя вече да повтори жестокото си нападение.

Като разбра, че беше се избавил от непосредствената опасност, Гаспар започна да се тревожи за счупения си крак. Не знаеше колко време ще трябва да прекара в тая дупка, тъй като по всичко личеше, че бикът беше неумолим и не можеше да се откаже от жертвата си, щом я виждаше. Такива са яковете — те не прощават дотогава, докато този, на когото трябва да отмъстят, е пред очите им. Само когато жертвата се скрие, от погледа им, те като че ли я забравят, но сигурно никога не и прощават.

Бикът не даваше с нищо да се разбере, че има намерение скоро да се отдалечи. Тъкмо обратното, той се разхождаше напред-назад, грухтеше все по-силно и по-страшно и от време на време се втурваше към пукнатината, сякаш още се надяваше да достигне жертвата си.

Сега Гаспар гледаше на всичко това с пълно равнодушие. Той беше загрижен за крака си и щом успя да се настани малко по-удобно, залови се да го прегледа.

Внимателно опипа кокала от коляното надолу. Знаеше, че бедрото му не е засегнато. Страхуваше се, че е счупен глезенът му, защото беше вече посинял и доста отекъл. Но Гаспар не можа да открие никакви признаци на счупена кост.

„В края на краищата — заговори той на себе си — може би е само навехнат. В такъв случай лесно ще се оправи“.

Това откритие възвърна доброто му настроение, при все че кракът много го болеше. Но Гаспар беше младеж, който стоически понасяше всички болки.

Едва сега той се замисли върху своето положение. Как би могъл да се избави от свирепия си враг, който го държеше в обсада? Щяха ли да го чуят Карл и Осару, ако извика? Едва ли! До тях навярно има не по-малко от една миля, а помежду им се намират гори и възвишения. Те може би секат дървета и няма да го чуят. Все пак сигурно си почиват от време на време, а той би могъл да вика непрекъснато, докато го чуят. Гаспар беше вече забелязал, че в долината, затворена от всички страни със скали, звуковете се чуват на далечни разстояния — нещо повече, скалите сякаш действаха като проводници на звука, също като в някоя пещера. Не ще и съмнение тогава, че Карл и Осару щяха да го чуят, особено ако им изсвири остро и пронизително. А Гаспар можеше да свири с уста много силно и често бе карал баварските планини да ехтят.

Тъкмо се готвеше да накара и Хималаите да проехтят — беше вече сложил пръсти до устните си, когато изведнъж се сети, че не трябва по никакъв начин да свири.

„Не — каза си той, след като поразмисли. — Няма да ги викам. Знам, че изсвирването ще доведе Карл. Щом чуе сигнала, той ще довтаса тичешком. Може би не ще ми се удаде да го предупредя на време, ще се приближи до скалите и тогава бикът… Не, по този начин Карл може да стане жертва вместо мене. Няма да свиря“.

След тия размишления той свали пръсти от устата си и остана безмълвен.

„Ех, да беше пушката в ръцете ми — каза си той след малко, — само да беше пушката в ръцете ми, лесно бих се разправил с тебе, отвратително животно. Можеш да благодариш на съдбата, че я изпуснах“.

Пушката беше изчезнала от ръцете на Гаспар, когато той падна по очи при първото си свличане от скалата. Навярно тя и сега се намираше близо до мястото, където той беше се строполил тогава, но на коя ли страна е отхвръкнала?

„Ако не беше тоя глезен — каза си Гаспар, — бих рискувал да изтичам за нея. О, да можех само да си взема пушката! Как бих пръснал черепа на тоя стар грухчо, преди да махне два пъти с опашката си. Да наистина бих го пръснал“.

„Но почакай — продължи по нататък ловецът, след като помълча малко. Кракът ми като че ли се оправя. Много е отекъл, но болката не е вече толкова силна. Само е навехнат. Ураааа! Навехнат е само. Дявол да го вземе! Ще се опитам да си взема пушката, пък каквото ще да става.“

Взел това решение, Гаспар се изправи на крака, като се подпираше на скалите и от двете страни. Той едва имаше възможност да се движи; и тъй като пукнатината беше еднакво широка от единия край до другия, можеше да я напусне през който отвор искаше.

Колкото и странно да изглежда, но стария бик, щом забележеше, че ловецът се отправяше към отсрещната страна, тутакси изтичваше към същия изход и заставаше, готов да го посрещне с рогата си.

Гаспар не очакваше такава хитрост от страна на своя неприятел. Той се надяваше, че ще излезе от едната страна на пукнатината, докато неговият неприятел пазеше другата, но сега разбра, че животното е хитро като самия него. От единия изход до другия имаше само няколко ярда и бикът лесно можеше да заобиколи и го застигне, ако Гаспар дръзнеше да се отдалечи дори само на шест фута от скалата.

Той направи един опит, за да види дали може да заблуди противника си, но беше заставен да се отдръпне в пукнатината току пред самите върхове на рогата му.

В резултат на този опит бикът сякаш се усъмни, че срещу него се крои нещо и започна още по внимателно да наблюдава жертвата си, като не откъсваше поглед нито за минута.

И все пак Гаспар имаше известна полза от краткото си разузнаване. Видя пушката си и успя да пресметне разстоянието до нея. Ако само можеше да разполага с тридесет секунди, тогава сигурно би си върнал оръжието, той започна да мисли какво да прави.

Изведнъж му хрумна някакъв план и Гаспар реши да го изпробва. Обикновено бикът стоеше близо до пукнатината, обърнат към нея; от устата му капеше пяна, а очите свирепо играеха; главата му, отпусната надолу, почти допираше о земята.

Гаспар можеше да промуши главата му с копие, ако го имаше на ръка; а би могъл да я разбие и с тояга.

„Не мога ли по някакъв начин — мислеше си той — да ослепя този звяр? Ха, измислих! Знам, какво да направя!“ — възкликна той, сетил се за нещо, което обещаваше да му донесе желания резултат.

Със светкавична бързина той нахлузи през глава колана си, на който висеше барутният му рог, после съблече палтото си и го разпери с две ръце, колкото му позволяваше, мястото, след това отиде до края на пукнатината, надявайки се, че ще може да метне дрехата върху рогата на бика, да закрие очите му за няколко мига и да изтича за пушката си.

Планът беше добър, но — уви! — не можа да се изпълни. Гаспар нямаше как да разпери ръцете си между двете скали, тъй че да хвърли дрехата както трябва — ловко и изкусно. Тя стигна до челото на бика, а той с презрително движение на главата си я отхвърли на една страна и застана точно срещу противника си, наблюдавайки го още по внимателно.

Отчаян от този неуспех, Гаспар се оттегли навътре в пукнатината със свито от болка сърце.

„Изглежда, че все пак ще трябва да извикам Карл и Осару — помисли си той — Или не! Още не! Има и друга възможност! В края на краищата аз ще успея!“

Какъв беше новият план на Гаспар? Скоро ще узнаем. Без да губи време, той се зае с неговото изпълнение. Гаспар беше младеж, който действуваше бързо.

Той грабна големия си рог, пълен с барут, и бързо го отпуши. Още веднъж запълзя към бика и се доближи до муцуната му толкова, колкото бе възможно, без да се излага на някаква опасност. Гаспар държеше барутницата за дебелия и край и като протегна ръка навън, изсипа върху най равното и сухо място голямо количество барут, а от там навътре посипа тънка ивица барут, дълга няколко фута.

Грухтящият як не подозираше каква изненада го очаква.

След време Гаспар извади стоманеното си огниво, кремъка и парче суха прахан, хвана огън и го поднесе към барутната ивица.

Както предвиждаше Гаспар, избухливото вещество засвятка на всички страни, обви бика с гъст серен дим и го изненада с внезапния си гръм. Животното започна да рие земята, да подскача наоколо, без да знае накъде да бяга.

Това чакаше Гаспар, който беше готов. Той се впусна изведнъж навън и се завтече към пушката си.

Бързо грабна оръжието си и, без да мисли за навехнатия си крак, изтича назад, подвижен като елен. Но и сега едва успя да се добере до скривалището си, защото бикът, съвзел се след изненадата, го видя, подгони го и още веднъж с трясък заби рогата си в скалата.

„Най-после! — каза Гаспар с повишено самочувствие, обръщайки се към своя противник. — Сега Си повече изплашен, отколкото наранен, но следващият път, когато запаля барут, предполагам, че ще бъде съвсем другояче… Стой там, където си, стари господинчо! Почакай още една минутка, и ще вдигна обсадата, без да ти дам условия за преговори и без да проява милост!“

Докато изговаряше тия думи, Гаспар напълни пушката си. Напълни и двете цеви, макар че едната беше достатъчна, тъй като още първият изстрел свърши работа, както трябва. Куршумът накара бика да се преметне презглава и веднъж завинаги сложи край на неговото грухтене.

Сега Гаспар излезе от пукнатината, сложи пръсти до устните си и изсвири тъй силно, че долината проехтя. Друго подобно изсвирване се чу откъм гората и след около петнадесет минути Карл и Осару приближаваха тичешком към скалата. Скоро те чуха подробностите около Гаспаровото приключение и го поздравиха, че се е избавил.

Убитите якове бяха одрани, нарязани на четвъртини и отнесени в хижата. Младото ранено биче не беше далеч от тях и дните му бяха довършени от копието на Осару. Разбира се, и то беше одрано, нарязано и пренесено в къщи. Но цялата тази работа извършиха Карл и Осару, тъй като сега глезенът на Гаспар го болеше толкова много, че самият той трябваше да бъде пренесен до хижата от Карл и Осару.