Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Ловци на растения
Приключения сред Хималаите - Оригинално заглавие
- The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), 1857 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Никола Милев, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- NomaD (21 юли 2008 г.)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Ловци на растения | |
| The Plant Hunters | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1857 г. |
| Първо издание | 1857 г. |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| Следваща | Пълзачи по скали |
Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...
Издания на български език
Романът има четири издания на български език:
- „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
- „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
- „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
- „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]
Източници
- ↑ Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
| |||||
Глава LXII
НАДЕЖДИ
И Осару се бе присъединил към общата радост; сега и тримата бяха скупчили глави и обсъждаха Гаспаровото предложение и неговото изпълнение.
Но нямаше нужда нито Карл, нито Осару да изказват мнение относно подробностите, защото „изобретателят“ беше обмислил плана си най-обстойно. Всъщност за тия именно подробности си мислеше той, докато лежеше полузаспал, а когато се събуди, стори му се, че ги беше сънувал. Идеята да си направят свещи от лойта на мечката не беше сън; тя се въртеше в главата му още преди да си легне, още когато режеха месото.
— Да — каза той и захвана подробно да им описва всичко, което бе премислил. — Дойде ми наум за свещите още когато помагах на Осару да нареже мечката. По пипането познавах, че голяма част от месото й е просто тлъстина и още тогава се запитах дали тя не би могла да гори и да ни свети; знаех освен това, че около стомаха й има още повече лой, и то такава, от която се правят свещи. Щеше ли да гори? Ето въпросът, който ме занимаваше. Всъщност аз много добре знаех, че тлъстината няма да гори, докато не се стопи на мас и не й се постави някакъв фитил. И тук се изпречиха трудностите, тъй като нямаме огън, пък и да имахме огън, нямаме никакъв съд, в който да я стопим.
— Да, това е вярно! — съгласи се Карл с доста унил глас.
— И аз така си мислех, Карл, и почти се отказах от цялата работа. Затова и не ви споменавах нищо. Знаех, че не можем да превърнем камъните в дърва и бях принуден да сложа край на този въпрос…
— Да-да, край… — несъзнателно повтори Карл; в гласа му нямаше нито капка надежда.
— Още не, братко! Почакай малко! — прекъсна го Гаспар и продължи да обяснява. — Както виждаш, тази мисъл се въртеше из ума ми и след време почна отново да ме занимава. С какво да си накладем огън, за да стопим маста? Знаех, че можем да си подхванем огън с помощта на праханта или на барута. Но откъде да вземем дърва, за да накладем огън? И къде да намерим съд, в който да стопим маста? Първата грижа беше огънят. Ако можехме да си набавим малко дърва или друг вид гориво, можехме да минем и без съд. Щяхме да нагорещим някой тънък плосък камък и върху него да стопим малко от лойта. Ако не можехме да си направим истински свещи, щяхме да потопим някакъв фитил в разтопената мас и по този начин да се сдобием с кандилце, което също щеше да задоволи нашите нужди. За фитил не се тревожех; спомних си за дългата конопена връв в джоба на Осару и знаех, че тя ще послужи отлично за тая цел. Струваше ми се, че с всичко бихме се сдобили много лесно, с всичко — освен с дърва за огъня.
— Наистина, Гаспар, ти имаш изобретателен ум. Никога нямаше и да помисля за тия неща. Продължавай по-нататък!
— А сега да ви кажа направо — намерих и дърва!
— Браво! Браво! — извикаха радостно Карл и Осару. — Намерил си и дърва?
— Да, най-после намерих и дърва… Сетих се за тях, когато се мятах през нощта, а после си мислех, че съм сънувал, след което изглежда, наистина съм заспал. Но не след дълго се разсъних и почнах отново да мисля. Тогава се сетих и за съда, в който бихме могли да стопим лойта.
— Ура! Това е чудесно!
— А сега, изслушайте моя план: той е вече съвсем готов, защото докато говорех, аз все мислех… Може би и вие ще добавите нещо, но ето какво предлагам аз.
— Говори, Гаспар! Продължавай!
— Ние имаме две пушки, нали? А Осару има копие, брадвичка, лък и пълен колчан със стрели. За щастие неговият колчан е от бамбук и е сух като талаш. Предлагам най-напред с помощта на Осарувата брадвичка да начупим прикладите на пушките, шомполите[1] и всички дървени части — когато излезем, ще си направим нови. Трябва също да начупим дръжката на Осарувото копие, лъка, стрелите и колчана му. Не се тревожи, Осару, ще си направиш друга, в гората има богат материал. След като сторим всичко това, ще можем да си накладем толкова голям огън, че да стопим мас, колкото си щем…
— Прав си, братко — прекъсна го Карл. — Но в какво ще стопим маста?
— Този въпрос и мене ме смущаваше отначало — отговори изобретателят Гаспар — и мислех, че не ще преодолея тази трудност, но се сетих за моя барутник. Ти знаеш, че той е патент и че капакът му може да се отвинтва. Можем значи да махнем капака, да изпразним барута в джобовете си и да употребим барутника за тиган… Сигурен съм, че ще издържи на високата температура, тъй като е направен от кована мед и няма никаква пукнатина. Единственият му недостатък е, че е малък, но ние можем да го напълним няколко пъти.
— И вместо фитил ти искаш да употребим връвта на Осару, като я нарежем и потопим парчетата в разтопената лой, така ли?
— Нищо подобно! — отговори Гаспар с тържествуващ тон. — Никъде нищо няма да потапяме. Това разрешение вече не ми харесва… Не ние ще си направим истински свещи, отлети в специален калъп!
— Как тъй отлети? В какво ще ги отлеем?
— О, и това ще узнаеш полека-лека. Когато Осару щеше да хваща тигъра, нали не ни каза целия си план изведнъж… Сега аз ще му се отплатя, като сторя същото… Хахаха!
Гаспар завърши думите си със смях. Това беше първият им смях, откакто бяха влезли в пещерата. И без съмнение — първият смях, който изобщо бе отеквал в тоя мрачен лабиринт.