Майн Рид
Ловци на растения (33) (Приключения сред Хималаите)

Глава XXXIII
ЛАЕЩИЯТ ЕЛЕН

„Да мога само да намеря онова стадо якове — си казваше Гаспар, като прехвърляше през рамо двуцевната си пушка и тръгваше на път. — Предполагам, че те са най-едрите животни из тия места и месото им съвсем не е лошо, особено на по-младите, което вече опитах. Освен това от кожата на стария бик ще мога да направя… хм, чакай да помисля… колко ли метра въже?“

И Гаспар се зае да пресметне наум колко дълго въже може да излезе от суровата кожа на едрия бик, ако въжето е два инча в диаметър. Карл му беше казал, че въже два инча в диаметър ще бъде достатъчно здраво за тяхната цел, ако кожата на животното е здрава, колкото обикновените говежди кожи; а кожата на яка наистина не беше по-малко издръжлива.

И така младият ловец, след като си представи, че вече е одрал кожата на едрия бик, прострял я е на тревата, измерил големината й и нарязал на ивици, около три инча широки, стигна до заключението, че от нея ще получи около двадесет ярда солидно въже.

След това Гаспар измери по същия начин и кожите на кравите, които бяха само четири, тъй като петата беше вече убита. Гаспар изчисли, че от кравите ще добие по десет ярда въже, защото те бяха почти наполовина колкото бика, а освен това кожите им навярно не са нито толкова дебели, нито толкова здрави.

Имаше също и четири млади бичета и телета. Гаспар помнеше колко са, защото ги бе преброил, докато се опитваше да ги издебне. Той пресметна, че от техните кожи ще се добият по-малко въжета, отколкото от кравите — може би тридесет ярда от четирите. Така че от кожите на всички заедно — на бика, на кравите и на годиначетата, щеше според изчисленията на Гаспар да се получи около деветдесет ярда въже. Жалко, че нямаше да има пълни сто ярда, защото Карл казваше, че толкова трябва да е въжето. Наистина в стадото имаше и няколко съвсем млади теленца, но Гаспар не се зае да прави никакви изчисления; техните кожи можеха да послужат за други цели, но не и за уплитане на здрави въжета, каквито Карл искаше.

„Може би в долината има и друго стадо — говореше си Гаспар, — тогава всичко ще е наред. Още един бик ще бъде предостатъчен…“

След тия размишления ловецът свали пушката си, прегледа ударника й, провери дали е напълнена добре, после я метна отново на рамото си и тръгна пъргаво напред.

Той не се съмняваше ни най-малко, че ще успее да убие всичките якове, които бе видял. Вярваше, че ще унищожи цялото стадо. Едно нещо беше сигурно — животните не можеха да избягат от долината, както не можеше да я напусне и самият ловец. Ако са имали обичай да излизат ида посещават други пасища, те навярно са минавали по ледника; но този път сега беше прерязан. Те бяха като в клопка — напълно във властта на ловеца.

И все пак мястото не беше съвсем като клопка. Долината беше цяла миля широка и повече от миля дълга. Тя представляваше една малка отделна страна. И повърхността и съвсем не беше навред равна, нито пък еднообразна. Някъде се издигаха хълмове, а тук-таме се виждаха разпръснати канари, които на места образуваха цели грамади, високи неколкостотин фута. Имаше урви, долинки, а между тях — дървета, израснали сред пукнатините. Имаше също и тъмни гори, както и пространства с гъсти, почти непроходими джунгли.

О, дивечът наистина имаше къде да се скрие из тия места; и най-глупавото животно можеше да изчезне от зоркото око на ловеца. И все пак дивечът нямаше къде да избяга; наистина яковете можеха да се скрият за известно време, но те неминуемо щяха да се появят отново. И Гаспар, уповавайки се на своята сръчност и съобразителност вярваше, че рано или късно ще успее да ги надхитри.

Никога преди това Гаспар не бе имал толкова важни причини, за да прояви своите способности като ловец. Неговата свобода — свободата и на тримата — зависеше от това дали ще успее да набави необходимото количество кожи; а това беше достатъчен подтик да мобилизира всичките му сили и дарования.

Когато напусна хижата, той тръгна по брега на езерото. Няколко пъти му се представи случай да стреля по ято брамински гъски и диви патици, но, очаквайки да срещне яковете, той бе заредил и двете цеви на пушката си с куршуми. Искаше да бъде готов за големия бик, чиято дебела кожа едва ли може да бъде пробита дори и с едрите сачми за елени. Не можеше и да мисли следователно да хаби куршумите си подир водните птици. Освен това можеше да не ги улучи, а барутът и оловото не бяха чак толкова много, та да ги пилее на вятъра. Ето защо Гаспар се въздържа да стреля и продължи по-нататък.

След като повървя известно време покрай езерото и не вия никакъв як, той се отправи към скалите. Надяваше се да открие стадото сред канарите, тъй като Карл, който беше чел за тия животни, му бе казал, че те често предпочитат стръмните скалисти места пред равнините.

През един горист пояс Гаспар излезе на една малка поляна, гъсто обрасла с висока трева и заобиколена тук-таме с ниски шубраци. Разбира се, той вървеше внимателно — като истински ловец, оглеждайки се за дивеч на всяка крачка.

Докато пресичаше поляната, вниманието му бе привлечено от някакъв звук, който идеше сякаш отнякъде наблизо и много наподобяваше лаенето на лисица. Гаспар познаваше добре този звук, тъй като неведнъж бе чувал как лаят лисиците в неговата родина. Това лаене обаче му се стори по-силно и по-отсечено от лаенето на обикновена лисица.

„Може би — каза си той — лисиците из тия планини да са по-големи от нашите германски лисици и затова лаят по-силно. Сега ще видя дали е лисица. Няма да си хабя куршума по нея, но само ми се иска да зърна една хималайска лисица.“

Подтикван от това желание, Гаспар леко се промъкна през тревата натам, откъдето идеше звукът. Едва направил няколко крачки, той съгледа пред себе си животно, което съвсем не приличаше на лисица, но то именно издаваше този звук. Гаспар беше повече от сигурен в това, защото докато го наблюдаваше, забеляза как животното тъкмо този момент издаде същия звук или лаене, както ние вече го нарекохме.

Гаспар насмалко щеше да се изсмее на глас, когато видя, че животното, което лаеше, не беше лисица, нито куче, нито вълк, нито пък някое друго от животните, които лаят, а създание от съвсем различен род — елен! Да, наистина, един елен издаваше звуци като куче.

Това беше малко, нежно същество, около два фута високо, с рога, дълги седем-осем инча. Можеше да мине и за антилопа, но Гаспар забеляза, че всеки рог имаше зачатък на разклонение — много малък наистина, само около инч, — но от това Гаспар заключи, че животното принадлежи към рода на елените. Цветът на кожата му беше светлочервен, козината му — къса и гладка; като го разгледа по-отблизо, Гаспар откри, че животното имаше два големи зъба, които се подаваха извън устата, както у мускусния елен. Всъщност това животно беше негов близък родственик. То беше известният „какур“ или „лаещ елен“, наречен така, защото лае, което впрочем привлече вниманието и на нашия ловец.

От лаещите елени, както и от повечето видове елени, които се срещат в Индия, има няколко разновидности, слабо известни на естествениците; породата елени, наречени „мунджак“ са едни от тях. Те също имат до чифт външни зъби и едно, единично разклонение на всеки рог.

Лаещите елени обитават по-ниските склонове на Хималайските планини, до седем-осем хиляди фута над морското равнище. Но понякога те бродят и нагоре по течението на реките из тревистите проходи и клисури и се срещат на много по-голяма височина. Еленът, наблюдаван сега от Гаспар, навярно се беше заблудил посред лято нагоре из долината на глетчера и воден от любопитство или някакъв инстинкт, се бе намерил в тази красива долина. Бедното животно! То никога нямаше да се върне там, откъдето бе дошло, защото Гаспар прониза сърцето му с един куршум от дясната цев на пушката си и окачи кървящото му тяло върху клона на едно дърво.

Той обаче не го застреля веднага, щом го видя. Известно време се двоумеше дали е благоразумно да изхаби цял куршум за такова малко парче месо и дори позволи на елена да побегне.

Докато животното се отдалечаваше, Гаспар се изненада от някакъв необичаен, странен шум, който го издаваше, като тичаше — шум, наподобяващ удряне с два кокала или с чифт кастанети. Този шум се чуваше дори и след като животното се отдалечи на петдесет или повече ярда; но там то изведнъж се спря, извърна глава и започна да лае, както преди.

Гаспар не можа да отгатне причината на този странен шум, явление, необяснимо досега и от най-видните естественици. Може би произлизаше от удрянето на копитата едно о друго или още по-вероятно — от двете половини на копитото, които изведнъж се събират при внезапното им издигане от земята. Известно е, че подобен, но по-силен звук издават дългите копита на американския елен, а малкият какур навярно правеше същото, само че по-слабо.

Гаспар не се впусна в дълги размишления по този въпрос. Животното, застанало като мишена точно пред дулото на неговата пушка, го изкушаваше и дясната цев скоро сложи край на тъжното лаене.

„Не излязох на лов специално за тебе — говореше си Гаспар, — ала месото на стария елен не ми харесва, много е жилаво. Ти, малко приятелче, изглеждаш много по-крехко и сигурно от тебе ще излезе прекрасно печено. Постой сега тук на дървото, докато се върна.“

Като каза това, Гаспар, свързал вече краката на какура, повдигна трупа и го окачи на клона на едно дърво.

След това зареди дясната цев на пушката с нов куршум и продължи пътя си с надежда да открие стадото якове.