Майн Рид
Ловци на растения (45) (Приключения сред Хималаите)

Глава XLV
НОВ ОГЛЕД НА СКАЛИТЕ

Да, сърцата и на тримата съвсем не бяха весели, макар че се завърнаха в хижата натоварени с плодове, корени, ядки и зеленчуци, от които възнамеряваха да си приготвят вкусен обяд, какъвто отдавна не бяха яли.

Останалата част от деня те прекараха около хижата, отдадени на кулинарното изкуство. И то не защото на някого от тях толкова много му се искаше да има разкошен обяд, а защото така се отвличаха и не мислеха толкова за своето окаяно положение. Освен това нямаше никаква друга работа или по-право нямаше повече желание за работа. До вчера те бяха много заети с изготвянето на въжетата и гредите за моста и трудът им, подхранван от надеждата за свобода, беше приятен. Но сега, когато тия надежди бяха изчезнали и всичките им планове завършиха с неуспех, те не можеха да си намерят място, а не можеха и да измислят с какво да запълнят времето си. Ето защо приготовляването на обяда от новите и разнообразни продукти, с които се бяха сдобили, поне разсейваше за известно време тъжните им мисли.

Когато обедът беше готов, тримата ядоха с удоволствие и с голям апетит. Наистина те отдавна не бяха имали зеленчуци на софрата си, та сега им се стори, че никога не са яли нещо по-вкусно. Дори и дивите плодове им се видяха по-сладки от тези, които бяха брали из овощните градини.

Половината ден бе вече изминал, когато довършваха десерта си. Бяха се разположили навън, пред хижата. Почти през цялото време се чуваше гласът на Гаспар. Той се стараеше да бъде весел и да развеселява и другите.

— Тия са най-хубавите ягоди, които съм ял от месец насам… — каза той. — Но мисля, че с малко захар и с малко сметана ще са още по-вкусни… Нали, Карл?

— Сигурно… — отговори Карл и в знак на съгласие кимна с глава.

— Направихме грешка, че убихме всичките си крави — продължи Гаспар, като хвърли многозначителен поглед към една от кожите, простряна наблизо.

— Представи си — прекъсна го Карл — и аз току-що си мислех за това. Ако трябва да прекараме тук целия си живот… О!

Мрачната мисъл пак се беше промъкнала в ума на Карл, затова той извика тъй болезнено и не довърши изречението си, а потъна в мълчание.

Няколко дни по-късно Карл напусна хижата и без да открива намеренията си на когото и да било, тръгна към скалите. Наистина той нямаше никаква ясна, предварително начертана цел, а просто бе обхванат от безсмисленото желание да обходи долината и още веднъж да разгледа обкръжаващите я скали.

Никой не предложи да го придружи, нито пък го запита какво възнамеряваше да прави. И Гаспар и Осару се бяха заловили за свои лични работи; първият — да си издялка пръчка за чистене на пушката, а вторият — да изплете мрежа, за да лови едрите красиви риби, с които беше пълно езерото. И тъй Карл тръгна самичък на път.

Когато стигна до стръмните скали, той закрачи бавно в подножието им, като се спираше почти на всеки ярд и поглеждаше нагоре. Всеки фут, не — бих казал, — всеки инч от скалите той проучваше внимателно, дори по-внимателно, отколкото преди, макар че тогава и тримата ги бяха обходили и изследвали най-старателно и най-подробно.

Но в ума на Карл се бе родила някаква нова идея; тя именно го караше сега още веднъж да изследва високата ограда, която ги държеше като в затвор. Вярно, че тази идея го изпълваше само с някаква смътна надежда, но да има човек смътна надежда е все пак по-добре, отколкото да няма никаква надежда. И така, Карл реши, че не трябва да роптае срещу съдбата.

Той си мислеше, че въпреки всичко може би ще им се Удаде с помощта на някаква стълба да се изкачат на скалите. Още при първото им разузнаване и тримата се бяха убедили, че това не може да се постигне с катерене. Но имаше и други начини за изкачване по скалисти стръмнини, а не само с ръце и крака; и ето че един от тези начини, както вече споменахме, от известно време занимаваше ума на Карл.

— Сега пък какво ли е намислил? — ще попитате вие. — Пак ли ще си послужи с въжета?

— Съвсем не. Въжетата не биха му помогнали да се изкачи на скалата. Би имало полза от тях само ако бяха вързани за върха на скалата, тогава той и неговите спътници скоро щяха да открият някакъв начин, за да се изкачат по тях. Биха могли да си направят стълба за изкачване дори само на едно въже, просто като завържат дървени колчета на къси разстояния едно от друго, които да им послужат вместо стъпала — това им беше добре известно.

Такова приспособление би свършило чудесна работа и ако трябваше да слязат надолу по някаква отвесна скала, тогава те биха могли да вържат въжето за горния край на скалата и да се спуснат по него. Но да се изкачват нагоре беше съвсем друго нещо; трябваше поне един от тях да бъде горе на върха, за да завърже въжето. Но разбира се, ако един от тях можеше да се изкачи на върха, то и другите щяха да могат и, тогава нямаше да има нужда от никаква стълба.

Не, ясно беше, че въжената стълба не можеше да им помогне в случая и затова те и не мислеха да прибягнат до нея. И все пак Карл си мислеше за стълба — не въжена стълба, а дървена, със странични греди и напречни ленти, като всяка друга стълба.

— Какво? — ще извикате учудено вие. — Стълба, с която да се изкачат по скалите? Та нали вие ни казахте вече, че те са гладки и високи повече от триста фута? И най-дългата стълба на света не би могла да достигне дори и една трета от тази височина. Дори и пожарникарска стълба, направена да достигне покрива на най-високата сграда, не ще може да послужи в случая.

— Съвсем вярно! Всичко това ми е известно тъй добре, както и на вас… — би отговорил Карл на вашите възражения.

— Е, тогава, мастър^[1] Карл? Да не възнамерявате да направите стълба, по-висока от стълбите, които сме виждали; досега, и с нея да стигнете триста фута висок връх? Ние вече знаем, че притежавате и енергия, и постоянство и след като наблюдавахме майсторската ви работа при сглобяването на моста, склонни сме да вярваме, че сте способен да извършите истински чудеса в полето на монтажното строителство. Но не бихме повярвали, че можете да направите стълба, дълга цели триста, фута, дори ако имахте на разположение цял шкаф с инструменти и най-добрия дървен материал в света. Знаем, че бихте могли да сглобите толкова дълга стълба, но дали ще е достатъчно здрава? И как ще я изправите? Това никога не бихте могли да сторите, нито трима, нито шестима, нито дори цяла дузина силни мъже биха успели без помощта на някоя машина. Следователно изкачването на скалата с помощта на дървена стълба е чисто и просто невъзможно. И ако това е вашият план, то по-добре се откажете от него, докато е време.

— Съвсем вярно. Зная всичко това не по-зле от вас… — би отговорил Карл. — Но аз нямам намерение да се изкачвам на скалите с помощта на стълба. Не за стълба, а за стълби мисля аз.

— Е, това е съвсем друго.

Карл добре знаеше, че не може да се направи нито толкова дълга, нито толкова здрава стълба и с нея да се стигне до върха на тази висока стена, а дори и да можеше да се направи, тя едва ли би могла да бъде изправена.

Но в ума му назряваше идеята, че могат да си послужат с няколко стълби, поставени една над друга, като всяка се опре върху някоя площадка на скалата, докъдето биха достигнали с помощта на по-долната стълба.

Осъществяването на тази идея като че ли беше възможно, макар и още доста неопределено, то зависеше от това дали има такива площадки или издатини. С тая цел именно Карл се беше запътил сега към скалите.

Ако откриеше, че има, тогава и надеждата му щеше да порасне. Карл вярваше, че с постоянство и упорит труд те ще могат да си направят стълби, въпреки че нямаха дърводелски инструменти и че все още не беше измислил как щяха да пробият дупките, в които да вкарат напречните летви, или как щяха да изправят стълбите до отвесните скали и много още други подробности. Той обаче гореше от нетърпение да получи отговор на първия си и най-важен въпрос — има ли издатини, които да послужат за тяхната цел.

Ето защо той крачеше бавно и мълчаливо в подножието на скалите и най-внимателно ги оглеждаше.