Майн Рид
Ловци на растения (25) (Приключения сред Хималаите)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (21 юли 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Издателство „Астрала“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ловци на растения
The Plant Hunters
АвторМайн Рид
Създаване1857 г.
Първо издание1857 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
СледващаПълзачи по скали

Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.

Сюжет

Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Романът има четири издания на български език:

  • „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
  • „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]

Източници

  1. Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

Глава XXV
ГРУХТЯЩИТЕ БИКОВЕ

Наоколо се виждаха няколко вида животни, но както би трябвало и да се очаква, нашите гладни ловци предпочетоха най-близкия лов. А по една случайност най-близкият лов се оказа и най-едрият, при все че в стадото имаше дивеч с различни размери — едни бяха едри колкото волове, а други — Колкото нюфаундлендско куче. Около една дузина от тия животни бяха навярно от един вид и разликата в големината и в други отношения се дължеше на възрастта и на пола им.

Но какви животни бяха те, никой от тримата ловци не можеше да каже. Дори и Осару не можа да ги познае. Той никога не беше виждал подобни същества из равнините на Индия. На всички беше ясно обаче, че те принадлежаха към рода на тъй наречените Bovidae.

На първо място личеше големият масивен бик, патриархът на стадото, висок почти колкото кон, а може би и по-висок — ако се мери от върха на внушителната гърбица между раменете му. Извитите му настрани рога се подаваха сред куп гъсти къдрави косми и му придаваха страшен вид, тъй характерен за животните от рода на бизоните. Но най-съществена особеност представляваше дългата свилоподобна козина, която висеше от страните му, от хълбоците и врата му, от корема и от бедрата му и почти се влачеше по тревата. Това правеше животното да изглежда късокрако, за което спомагаше и огромната дебелина на самите му крака.

Карл не можеше да не забележи в стария бик значителна прилика с мускусния бик, който се среща в Америка; това животно той познаваше от препарираните екземпляри в музеите. Той забеляза обаче, че в едно отношение мускусният бик коренно се различава от животното пред него, а тая разлика се състоеше в опашката. Мускусният бик почти няма опашка или по-право — неговата опашка е толкова малка, че едва се забелязва сред дългата козина, която покрива тялото му; докато странното животно пред него имаше дълга опашка, която се развяваше надолу, гъста и буйна като опашката на някой кон. Отдалече кожата на това животно изглеждаше черна, но всъщност тя беше тъмношоколадова; опашката обаче беше бяла като сняг и тая противоположност в цветовете правеше животното да изглежда още по-особено.

Виждаше се само един едър бик — очевидно вождът и господарят на цялото стадо, което се състоеше от крави и телета. Кравите бяха доста по-дребни, почти на половината колкото бика, рогата им бяха по-малки, а опашката и козината — по-къси и не така гъсти.

Младите бяха на различна възраст — от полувъзмъжалите бичета и юници до наскоро родените теленца, които си играеха по тревата и подскачаха около майките си. Имаше една особеност и в тия малки създания. Дългите косми по ребрата и хълбоците им още не бяха се появили, а късата им козина беше черна и къдрава, също като на някое испанско или нюфаундлендско куче. Отдалече те много приличаха на кучета и човек лесно би помислил, че това е стадо биволи, сред които тичат няколко черни кучета.

— Каквито и да са тия животни — забеляза Гаспар, — изглежда, че ги бива за ядене. Месото им сигурно е като говеждо.

— Говеждо, еленово или овнешко, едно от трите — добави Карл.

В този момент Осару много не придиряше; и вълче месо би му се сторило вкусно.

— Трябва да ги издебнем някак си — продължи Карл. — Няма как да се приближим до тях, освен да пропълзим през онзи храсталак.

И той посочи към една горичка, близо до която пасяха животните.

Гаспар и Осару приеха това предложение; тримата ловци бяха вече в най-ниската част на долината и предпазливо се прокрадваха напред.

Те лесно стигнаха до горичката, а после, като пълзяха безшумно през ниските шубраци, излязоха на другия й край, който беше най-близо до пасящото стадо. Храстите бяха вечно зелени рододендрони и образуваха отлично прикритие за дебнене на дивеч. Стадото все още не беше нито чуло, нито видяло, нито пък подушило приближаващия се неприятел. Животните бяха много далече, така е Осару не можеше да им стори нищо със стрелите си; ала те можеха да бъдат достигнати с карабината и с двуцевката, която беше заредена със сачми за едър дивеч.

Карл прошепна на Гаспар да избере едно от телетата за първия си изстрел, а сам той щял да се прицели в някое по-едро животно.

Бикът се намираше по-далече и не можеше да бъде достигнат нито с куршум, нито със сачми. Той стоеше настрана и очевидно изпълняваше ролята на страж, макар че този път не се оказа много бдителен пазач. Но той изглежда заподозря, че не всичко е в ред, защото малко преди ловците да стрелят, сякаш се разтревожи, заудря земята с огромните си копита и издаде странен звук, наподобяващ грухтенето на шопар. Приликата беше наистина голяма; нашите ловци за миг помислиха, че някъде наблизо има прасета и се огледаха, за да открият къде са.

Нов същия миг разбраха, че бикът грухти, и без да мислят повече, вдигнаха пушките си и стреляха.

Гърмежите отекнаха в долината и тоз час цялото стадо, предвождано от бика, се втурна да бяга в галоп през равнината. Но не всички избягаха. За голяма радост на ловците едно теленце и една от кравите останаха прострени върху зелената морава. Тичешком ловците напуснаха своето прикритие и застанаха победоносно до поваления дивеч.

Те си размениха само няколко думи. Решиха да опекат най-напред телето, за да уталожат глада си. Но току-що бяха почнали да дерат кожата му, до ушите им достигна силно, продължително грухтене. Като вдигнаха глави, видяха, че към тях с всички сили тича едрият бик с наведена до земята глава и с пламнали от гняв и мъст очи. Той се бе оттеглил наблизо, мислейки си навярно, че цялото му семейство е с него; но след като бе разбрал, че две глави от стадото липсват, сега се връщаше, за да ги спаси или да отмъсти за тях.

Колкото и непознато да беше животното за тримата ловци, те не можеха да не разберат доблестта и смелостта му. Огромното му тяло, дивите му космати гърди, извитите му рога, погледът му, пълен с жажда и мъст — всичко показваше, че е силен и опасен неприятел. Никой от ловците дори и за миг не помисли да излезе насреща му, а само подвикваха един на друг да бягат, да се спасяват и хукнаха, колкото им държаха краката.

Отправиха се към гъсталака, но ако разчитаха само на ниските храсти, едва ли щяха да се спасят. Огромното животно, което ги преследваше, би минало през шумака като пред някоя ливада. И наистина бикът се нахвърли върху храстите, утъпка ги, повали ги на всички страни и непрестанно грухтеше като някой разярен глиган.

Случайно между храстите растяха и няколко високи дървета, по които за щастие човек лесно можеше да се изкачи. Тримата ловци нямаха нужда от съвет какво да правят при тия обстоятелства. Всеки следваше собствения си инстинкт, а инстинктът им подсказа всеки да се намери по-скоро на някое дърво, където би бил в безопасност, защото врагът им беше с копита, а не с лапи и не можеше да се катери.

Няколко минути бикът продължаваше да грухти и да атакува храстите, да се впуска напред и назад сред шубрака, но като не намери никой от ловците, той се върна на ливадата при убитите животни. Приближи се най-напред до кравата, после до телето, след като няколко пъти отиде ту до нея, ту до него, докосна телата им с широката си муцуна, като продължаваше да грухти, само че по-жаловито, отколкото преди.

След като повтори това няколко пъти, бикът вдигна глава, мрачно огледа цялата ливада и затича в тръс натам, накъдето бе заминало стадото.

Колкото и гладни да бяха нашите ловци, все пак измина доста време, преди да се решат да слязат от дърветата, на които се бяха качили. Но в края на краищата гладът победи. Те слязоха, прибраха оръжието, което бяха захвърлили, докато бързаха да се качат на дърветата, напълниха отново пушките си и се върнаха при убития дивеч.

Ловците завлякоха телата на убитите животни близо до горичката, така че да могат по-лесно да се доберат до гостоприемните дървета.

Одраха телето, запалиха огън, изпекоха няколко котлети върху жаравата и бързо-бързо ги излапаха. През целия си живот нито един от тримата не беше ял токова вкусно телешко месо. Така им се стори не само защото бяха много гладни, но защото месото наистина беше вкусно. Сега вече знаеха какво месо ядяха. Знаеха какво животно бяха убили. Открили бяха тайната по особен начин. Докато бикът лудуваше из храсталака, Осару — от дървото, на което се беше качил — имаше възможност добре да го поразгледа. Една част от тялото на бика направи особено впечатление на Осару и той я позна като стар приятел, а именно — опашката. Да, той не можеше да сбърка. Много такива опашки бе премятал в ръцете си още на младини. Колко мухи бе прогонвал и убивал той с такава опашка и затова би я познал, дори ако беше я видял израснала на някоя риба!

Когато се върнаха при плячката си, Осару посочи към опашката на убитата крава и въпреки че тя не беше тъй рошава и дълга като на бика, индусът погледна многозначително към двамата братя и извика: — Сега знам вече, сахиби. Това е чоури.