Майн Рид
Ловци на растения (30) (Приключения сред Хималаите)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (21 юли 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Издателство „Астрала“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ловци на растения
The Plant Hunters
АвторМайн Рид
Създаване1857 г.
Първо издание1857 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
СледващаПълзачи по скали

Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.

Сюжет

Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Романът има четири издания на български език:

  • „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
  • „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]

Източници

  1. Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

Глава XXX
ПРОЕКТИ И ПРЕДПАЗНИ МЕРКИ

Смелите хора не изпадат лесно в отчаяние. А Карл беше смел. Гаспар — макар и още момче — беше смел като истински мъж. Смел беше и Осару — доколкото можеха да бъдат смели хората от неговата раса. Окото му дори не би мигнало пред обикновена опасност — схватка с някой тигър, гаял или мечка, но като всички индуси и той беше надъхан с разни суеверния. Той например твърдо вярваше, че някое божество се е настанило в тая долина и че те и тримата ще бъдат наказани, задето са нахълтали в светата му обител. В това негово убеждение нямаше нищо особено. То бе едно от многото обикновени поверия, присъщи на хората от неговата религия и неговата раса.

Като оставим настрана страховете му, произхождащи от суеверия, Осару не се предаваше лесно в ръцете на съдбата. Нещо повече, той беше готов духом и тялом да вземе участие в изпълнението на какъвто и да е план, който би помогнал на неговите спътници да избягат от тази долина, принадлежаща на някого от тримата богове — Брахма, Вишну или Шива.

Нашите ловци мълчаха и мислеха как да се измъкнат оттук; Осару беше загрижен не по-малко от Карл и Гаспар.

Но колкото и да напрягаха умовете си, нищо осъществимо и практично не можеха да измислят. Скалите бяха високи петстотин фута. Как биха могли да ги изкачат?

Да направят някаква стълба? Абсолютно невъзможно. Никаква стълба не би могла да достигне и четвърт от такава височина. Едва ли биха им помогнали въжета, дори ако ги имаха. Те биха могли да им послужат, ако трябваше да се спускат надолу по скалите, но за изкачване — биха се оказали съвсем безполезни.

Мина им през ума и мисълта да издълбаят стъпала в скалата и по тях да се изкачат нагоре. На пръв поглед това предположение може да се стори лесно осъществило. Но ако вие бяхте на мястото на нашите пътешественици — седнали като тях пред намръщената гранитна скала — и някой ви кажеше, че трябва да я изкачите, като издълбаете дупки в стоманената й твърд само с голите си ръце, и вие бихте се отказали и изпаднали в отчаяние. Това се случи и с тях — тая мисъл изхвръкна от ума им в същия момент, в който се беше появила.

С часове седяха те и обмисляха какво да предприемат. Какво ли не биха дали за чифт крила — крила, с които да се понесат над стените на този ужасен затвор!

Всичките им размишления завършиха безрезултатно. Най-после те станаха и се отправиха, мрачни и унили, към мястото, където се бяха спрели да стануват.

И като че ли нарочно за да направят положението им още по-непоносимо, някакви диви зверове — навярно вълци — бяха посетили лагера им през време на тяхното отсъствие и отнесли и последния къс от изсушено месо. Това откритие ги наскърби, тъй като сега повече от всеки друг път те имаха нужда от хранителни продукти.

Оставаше им все още убитият елен. Дали и той не е задигнат? И за да се уверят, забързаха към вира, който се намираше наблизо. За щастие еленът си стоеше във вира, където го бяха оставили — очевидно водата го беше опазила от хищните зверове.

Тъй като мястото, дето бяха нощували, не им харесваше, те завлякоха убития елен близо до топлия извор; там беше много по-удобно за стануване. Одраха кожата му, запалиха огън и след като се навечеряха с прясно печено месо, Осару се зае да приготви останалото месо за сушене по същия начин, по който бе изсушил месото на яка. Само че сега той взе предварително мерки и го окачи така, че да не го достигнат четириногите разбойници. Наистина те така внимателно съхраниха месото, че запазиха дори и кокалите, а за вечеря Фриц трябваше да се задоволи само с вътрешностите на елена.

Въпреки ужасното положение, в което се намираха, Карл, както повечето от неговите съотечественици, продължаваше да бъде благоразумен. Той предвиждаше, че ще трябва да стоят дълго в тази своеобразна долина. Колко дълго — той не си задаваше въпрос, — може би за цял живот! Карл предвиждаше страданията, които ги очакваха — можеше да останат без храна; ето защо нито една хапка не трябваше да се разпилява.

Насядали около огъня, те разговаряха как биха могли да се снабдяват с храна, говореха за животните, които се намираха в долината, колко и какви видове са; за птиците край езерото и из горите; за разните плодове на дървета и растения; за корените, които биха открили в земята — с една дума за всичко, което може да се намери в долината и да им послужи за храна.

Провериха всичките си бойни припаси и се оказа, че са повече, отколкото предполагаха. Големите барутни рогове и на двамата братя бяха почти пълни. Не бяха употребявали много пушките си от последното запасяване с барут. Имаха и богат запас от куршуми и сачми — макар че те не бяха от голямо значение и в случай, че се привършеха, братята знаеха много неща, с които да ги заместят. Но барутът — това е sine qua non[1] за ловеца.

Дори и ако не можеха да си служат с пушките, все пак оставаше Осарувият непогрешим лък, който нямаше нужда нито от барут, нито от олово. Тънка тръстика или жилава пръчка от някое дърво — това беше всичко, от което се нуждаеше Осару, за да приготви смъртоносна стрела.

Ловците бяха сигурни, че ще могат да се справят с животните, които се намираха в долината. Дори и да нямаха стрели, те бяха, уверени, че в такова затворено пространство лесно биха могли да обградят дивеча и да го хванат. Не се тревожеха и от това, че някое четириного същество би могло да избяга от долината по-лесно, отколкото те самите. Едва ли съществува друг изход освен проходът, през който бяха дошли! Само през заледеното дефиле биха могли да влизат и да излизат и четириногите обитатели на долината. И наистина нашите пътешественици бяха забелязали върху глетчера добре утъпкана от животните пътека, преди да падне снегът. Сигурно този проход беше известен на много от животните; но навярно имаше и такива, които живееха и отглеждаха малките си само в долината, без да я напускат. И наистина едно диво животно едва ли би могло да си намери някъде по-подходящо място за дом.

Ловците се надяваха, че и животните са на същото мнение и това, което бяха забелязали досега, показваше, че наистина е така.

Разбира се, те все още вярваха, че ще намерят начин да избягат от този необикновен затвор. Не искаха да се предадат толкова рано. Ако бяха вече убедени в безнадеждността на своето положение, те биха стояли сега с наведени глави и не биха имали настроение да разговарят тъй оживено. Нито птици, нито четириноги, нито плодове, нито корени биха ги интересували, ако бяха вече изпаднали в пълно отчаяние. Но те все още се надяваха, при все че сами не знаеха защо. С това чувство те легнаха да спят, решени да изследват отново скалите на другия ден.

Бележки

[1] Sine qua non (лаят.) — нещо, без което не може. Б. пр.