Майн Рид
Ловци на растения (4) (Приключения сред Хималаите)

Глава IV
КРЪВ ЛИ Е ТОВА?

Вижте сега ловеца на растения и неговия малък отряд на път!

Още същия ден, в който наеха водача Осару, те тръгнаха на поход заедно. Всеки носеше на гърба си раница и одеяло и тъй като сам трябваше да се грижи за нещата си, нямаше много излишен багаж. Осару вървеше няколко крачки напред, а Карл и Гаспар по навик ходеха един до друг там, където широчината на пътеката им позволяваше. Фриц обикновено тичаше след тях, при все че понякога подскачаше и около индуса, като че ли инстинктивно познаваше родения ловец. И макар че се знаеха отскоро, Фриц беше станал вече любимец на нашия шикари.

Както вървяха, вниманието на Гаспар беше привлечено от някакви червени петна, които от време на време се виждаха по пътеката. Тя беше равна, така че и най-малкият предмет можеше лесно да бъде забелязан. Петната приличаха на кървави и бяха съвсем пресни.

— Това е кръв! — каза Карл, който също ги забеляза.

— Чудя се дали кръвта е от човек, или от звяр — каза Гаспар след малко.

— Да, братко — добави Карл, — мисля, че е от звяр, и то доста голям. Наблюдавам тези петна вече цяла миля; толкова кръв е изтекла, колкото няма дори във вените на великан. Предполагам, че кръвта е текла от някой слон.

— Но няма никакви следи от слон — отговори Гаспар, — поне не се виждат никакви пресни следи, а тази кръв изглежда току-що пролята.

— Прав си, Гаспар — съгласи се брат му. — Не може да е от слон, нито пък от камила. Чудя се от какво ли може да бъде?

След тези въпроси и двамата младежи отправиха поглед напред в посоката, в която вървяха, надявайки се да открият причината на това странно явление. Докъдето погледът им стигаше, не се виждаше никой друг освен Осару. Само индусът вървеше по пътя. Но кръвта не можеше да бъде от него, сигурно не! Загубата на толкова много кръв отдавна би го погубила. Така си мислеха Карл и Гаспар.

Те спряха обаче поглед върху Осару и точно в този момент видяха как той наклони глава на една страна, като че ли искаше да плюе на земята. Младежите забелязаха мястото и какво беше учудването им, когато стигнаха до него и откриха на пътя още едно червено петно, точно като тези, които бяха наблюдавали досега. Не ще и съмнение. Осару храчи кръв!

За да бъдат сигурни, те продължиха да го наблюдават известно време и стотина ярда по-нататък видяха как той повтори своето кърваво храчене.

Карл и Гаспар се разтревожиха много за живота на своя водач.

— Бедният Осару! — въздъхнаха те. — Няма да живее дълго след загубата на толкова много кръв.

Казвайки това, двамата изтичаха напред и му извикаха да спре. Индусът се обърна и се спря учуден — какво ли се е случило? Бързо откачи лъка си и намести стрела върху тетивата, мислейки, че са нападнати от някакъв враг. Кучето, доловило тревогата, се втурна презглава към ловците и скоро беше при тях.

— Какво има, Осару? — попитаха Карл и Гаспар в един глас.

— Има, сахиби^[1]? Не знам какво има… Нищо!

— Къде те боли? Болен ли си?

— Не, сахиби! Аз не болен… Защо питат моите господари?

— Но тази кръв? Виждаш ли?

И те посочиха червената слюнка на земята.

При тези думи шикари захвана така силно да се смее, че хвърли своите разпитвачи в още по-голямо недоумение. Неговият смях съвсем не означаваше неуважение към младите сахиби, ала той не можеше да не се смее, когато разбра тяхната заблуда.

— Поуни, сахиби! — каза той и извади от торбата си свити на ролка няколко тютюневи листа; после отхапа от единия им край, за да убеди младежите, че това наистина е поуни — причината за странния цвят на неговата слюнка.

Младежите изведнъж разбраха грешката си. Свитите на ролка листа, които Осару им показа, представляваха прочутия бетел; Осару дъвчеше бетел, както милиони негови съотечественици и като много други милиони туземци — жители на Асам, Бирма, Сиам, Китай, Индокитай, Малая, Филипините и други острови от великия Индийски архипелаг. Разбира се, младежите бяха любопитни да узнаят какво точно представлява бетелът и водачът започна да им дава подробни сведения за този странен продукт.

Бетел или поун, както го наричат индусите, е сложно вещество; състои се от лист, орех и малко негасена вар. Листата се берат от един вечнозелен храст, който се отглежда в Индия специално за тази цел. Осару им обясни, че този храст расте под бамбукови навеси и го ограждат с плет, за да не се повреди от силните слънчеви лъчи. Растението се нуждае от топлина и влага, но изложено на слънце или на силни ветрове, то повяхва и листата му загубват своя аромат и своя остър лютив вкус. Неговото отглеждане изисква големи грижи. Всеки ден стопанинът влиза под навеса през една малка вратичка и внимателно почиства крехките стъбла. Мястото, където расте този храст, е любимо свърталище на разни отровни змии и тия ежедневни посещения на „нивата“ са наистина доста опасни за стопанина. Но бетелът е толкова доходен и зрялата реколта носи такава добра печалба, че производителят не се бои от труд и опасности. По една случайност Осару намери в торбата си няколко цели, напълно запазени листа. Той ги знаеше само като „поунови листа“, ала ботаникът веднага позна, че те са от едно рядко парниково растение, принадлежащо към пиперовия род (Piperaceoe). Всъщност това бе един вид пипер — Piper, наричан още пиперен бетул (малайски пипер). Със своите тъмнозелени, овални, островърхи листа това растение наподобява пълзящия храст, от който се добива обикновеният черен пипер. Друг един вид, известен под името Piper siriboa, се култивира със същата цел. Но достатъчно казахме вече за една от съставните части на тази своеобразна ориенталска „дъвка“.

— А сега — продължи Осару, като се обърна настрана и посочи нагоре, — ако сахибите погледнат нататък, ще видят поуновия орех.

Младежите погледнаха към посоченото място и с интерес забелязаха няколко стройни палмови дървета, високи до петдесет фута^[2], с гладки цилиндрични стъбла и красив кичур от перести листа на върха. Тия листа бяха широки цели два ярда^[3], а дължината им беше още по-голяма. Дори и младите листенца бяха дълги повече от един ярд. И точно под мястото, откъдето листата започваха да растат, увиснали на стъблото, се показваха цял куп орехи с оранжевочервен цвят, всеки един голям колкото кокоше яйце. Това бяха прочутите орехи Бетел, описани отдавна в книгите на пътешествениците из Ориента. Карл позна дървото Areca catecbu или палмата Бетел, смятана от мнозина за най-красивата индийска палма.

От същия вид Areca има още две известни палми: едната вирее пак в Индия, а другата — американската палма — е по-прочута и от палмата бетел и е позната под името „зелка-палма“. Тя се среща из Карибските острови. Стъблото й достига на височина до двеста фута, при все че диаметърът му е само седем инча^[4]. Това красиво вретенообразно дърво често бива отсичано заради крехките му сърцевидни листа към върха, които, сготвени, се ядат вместо зеле.

Осару показа на младите си господари как бетелът се приготовлява за дъвчене. Първом се разстилат листата на бетеловия пипер. Върху тях се насипва тънък пласт негасена вар, предварително намокрена, за да се задържи на място. Тогава бетеловият орех се нарязва на малки резенчега, които се нареждат най-отгоре, и всичко това се навива като пура с остри краища. Тия пури се нареждат в спретната бамбукова кутия и се изваждат, когато потрябват за дъвчене.

Орехът, взет отделно, не може да се яде. Неговият вкус е много остър и стипчив, тъй като съдържа танин. Но заедно с пиперовия лист и варта орехът става по-мек и по-приятен. Той е много парлив за вкуса на европееца и лесно замайва главата на тия, които не са свикнали с него. Един закоравял дъвкач на бетел като Осару обаче не изпитва тези неприятности и би се изсмял, ако някой му каже, че ще се „опие“ от поуни.

Бетеловият орех има свойството да боядисва слюнката и да я прави тъмночервена, така че тя заприличва на кръв. Във връзка с този факт надареният със схватлив ум Осару, който беше посетил големия град Калкута и обиколил част от Индия, разправи един интересен анекдот. Ето същината на неговия разказ:

Един млад лекар, току-що напусна Европа и университета, пристигнал с голям параход в някакъв индийски град. Още на следната сутрин, като се разхождал из улиците на едно предградие, срещнал младо момиче, което сякаш храчело кръв. Лекарят се обърнал кръгом и тръгнал след момичето, което продължило да плюе кръв почти на всяка крачка. При мисълта, ч е девойката няма да живее повече от час, той се загрижил и я проследил до нейния дом, представил се на родителите й и ги убедил, че от признаците, които наблюдавал, след няколко минути тяхната дъщеря ще ги напусне завинаги. Тогава и родителите се разтревожили, както и самото момиче, тъй като никой не се и съмнявал в способностите на важния лекар-сахиб. Изпратили за свещеник, но преди той да пристигне, момичето наистина умряло.

Да, момичето починало от страх; лекарят просто го уплашил до смърт! Но нито родителите на момичето, нито свещеникът, нито пък лекарят разбрали това. Лекарят продължавал да вярва, че момичето починало от храчене на кръв, а другите изобщо не разбрали, че именно поради храченето на „кръв“ той сложил своята диагноза.

Слухът за способния лекар скоро се пръснал наоколо. Болните просто тичали при него и той бил на път да натрупа голямо богатство. Но не след дълго лекарят забелязал и у други хора признаци на същата болест, от която умряло бедното момиче, и научил, че тази „болест“ произлиза от дъвчене на бетел. Ако е бил по-съобразителен, той щеше да запази тайната за себе си; но за свое нещастие той бил бърборко и не могъл да се сдържи, а разказал цялата история на приятелите си. Разказал я някак си като виц, като шега — защото европейците за жалост не ценят много-много живота на туземците.

В края на краищата обаче това съвсем не излязло шега за самия лекар. Родителите на момичето, както и хората в града разбрали как стои цялата работа и приятелите на починалата се заклели да отмъстят. Пациентите напуснали младия лекар тъй бързо, както и дошли при него; за да се избави от неприятности и за да избегне опасността, която го застрашавала, той бил принуден да отпътува със същия параход, с който пристигнал.