Майн Рид
Ловци на растения (41) (Приключения сред Хималаите)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (21 юли 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Издателство „Астрала“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ловци на растения
The Plant Hunters
АвторМайн Рид
Създаване1857 г.
Първо издание1857 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
СледващаПълзачи по скали

Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.

Сюжет

Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Романът има четири издания на български език:

  • „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
  • „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]

Източници

  1. Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

Глава XLI
ОТМЪЩЕНИЕТО НА ОСАРУ

Осару беше така озлобен срещу дивите кучета, че реши да не си ляга, докато не отмъсти на цялата глутница, а Карл и Гаспар умираха от любопитство да узнаят какво ще прави индусът. Те предполагаха, че през нощта кучетата сигурно ще се навъртат около хижата. Вярно, че сега техният лай се чуваше наблизо, но все пак — как биха могли да бъдат унищожени до едно, както се заканваше да си отмъсти индусът? Едва ли заслужаваше да се хабят барут и сачми по такива недостойни животни; освен това, ако Осару стреля по тях в тъмнината, това не значеше, че ще улучи дори един-единствен пес.

Дали пък Осару не възнамеряваше да стои буден през цялата нощ и да ги избие със стрелите си? И със стрели едва ли би повалил някои от тях; а от думите на Осару бе явно, че той възнамеряваше да прави някакво масово жертвоприношение! Очевидно за тази цел нямаше нужда от лък и стрели. Тогава как щеше да си отмъсти на всички веднъж завинаги, както се бе заклел?

Те не знаеха да съществува някаква клопка, в която може да попадне повече от едно куче; а при това приготовляването на такова най-грубо средство за лов щеше да им отнеме доста време. Вярно, че от трупите наоколо можеше да се стъкне набързо клопка, наречена „смъртоносно падане“, но тя щеше да притисне само една жертва, освен ако Осару останеше буден през цялата нощ, за да я нагласява отново след всеки улов. Освен това хитрите кучета може и да не се приближат до клопката, след като едно от тях е станало жертва пред очите им.

Карл и Гаспар не можеха да предугадят какво възнамеряваше да прави Осару, но от опит знаеха, че той си има някакъв план и затова не му досаждаха с въпроси, а мълчаливо наблюдаваха работата му.

Осару започна приготовленията си, като изряза от бубала всичките сухожилия, до които можеше да се добере. Извади и жилите на лаещия елен, който Гаспар бе убил рано сутринта; други пък обра от крайниците на яковете, които бяха довлекли до хижата още неодрани. Скоро Осару държеше в ръце цял сноп сухожилия, от които след като ги изсуши на огъня, изсука, както си знаеше, тънки, но здрави въженца; всичко на всичко около двадесет броя. Разбира се, под негово ръководство Карл и Гаспар му помагаха. Тия животински влакна, майсторски изплетени и изсушени пред огъня, скоро заприличаха на здрава тетива за боен лък. Оставаше само Осару да ги стегне, да им направи възли и да ги превърне в майсторски примки.

Разбира се, Карл и Гаспар сега вече се досетиха, че Осару искаше да впримчи кучетата. Но как именно щяха да бъдат поставени тия примки и как кучетата щяха да се хванат в тия капани — това още не можеха да проумеят. „Повече от сигурно е — мислеха си те, — че кучетата ще прегризат тия въженца, ще ги направят на парчета само за половин минута и ще се намерят на свобода.“ Така щеше да стане, ако примките бяха поставени по обикновен начин, но Осару поставяше примките по свой начин и възнамеряваше да излови дивите кучета.

От няколко сурови кожи, които се търкаляха наоколо, Осару си приготви двадесетина въздебелички ремъци. Когато те бяха готови, той отразя и приготви двадесетина колчета. Най-подир отдели и двадесет „порции“ стръв от месото на бубала, което според него беше най-безвкусно, и тръгна да залага примките си.

Разбира се, след него тръгна Карл, а също и Гаспар, макар че все още накуцваше с единия си крак. Той носеше в ръка голям боров факел, тъй като луната беше залязла и всичко тънеше в мрак, а те имаха нужда от светлина, за да могат да работят. Карл беше натоварен с ремъците, колчетата и стръвта, а Осару носеше примките.

По една случайност недалеч от хижата растяха ниски дървета с дълги, хоризонтални клони. Тия дървета бяха от рода Pyrus или планински ясен, някъде известен под името „лещник на вещицата“. Клоните им, макар и дълги, бяха тънки, здрави и гъвкави; те не бяха много чаталести, нито пък имаха много листа. Тъкмо такива дървета трябваха на Осару; той ги беше забелязал, преди да се мръкне, още когато обмисляше как да разчисти сметките си с дивите кучета. Сега се залови да работи около техните клони.

Той се пресегна нагоре, хвана един клон, сведе го към земята и сетне изведнъж го пусна, за да опита гъвкавостта му. Изглежда, че остана доволен; и като го наведе отново, окастри всичките листа и гранки, а след това завърза кожения ремък за самия му край. Другия край на ремъка той прикрепи към вретеновидното колче, което заби в земята, за да държи клона наведен надолу, но не много здраво, а така, че да може да излезе и при най-слабото раздвижване. Сетне индусът започна да нарежда стръвта, но по такъв начин, че месото да не може да бъде отнесено, нито дори побутнато, без да се освободи колчето, а заедно с него и наведеният клон. След това Осару заложи и самата примка; тя беше поставена така, че когато някое животни се опита да се добере до стръвта, цялото му тяло или част от него неминуемо да попадне в ласо.

Когато всичко беше натъкмено както трябва, Осару отиде при друго дърво и там постави подобна примка. После по същия начин приготви още едно дърво и още едно… докато се свършиха всичките двадесет примки. Едва тогава нашите ловци се прибраха в колибата.

Те поседяха половин час и се ослушваха — дано преди да си легнат да имат удоволствието да видят някое диво куче, увиснало на примката. Но дали поради това, че светлината на факела беше поизплашила за известно време кучетата, или поради някаква друга причина — никакво лаене, нито ръмжене, нито пък някакъв друг звук не дойде да зарадва слуха на нашите ловци. Така те загубиха всяка надежда и като затвориха грубата врата на хижата, скоро се унесоха в дълбок сън.

Този ден наистина беше един от най-изморителните, през живота им. И тримата бяха капнали от умора и сега с радост се изтегнаха върху ароматните листа на рододендроните.

Ако не бяха спали толкова дълбоко, те биха чули какви ли не шумове през цялата нощ. И лаене, и ръмжене, и джавкане, и виене, и хапане, и тракане на зъби, и пукот на сухи клонки, и чупене на вейки — всичко това се сливаше в някаква нестихваща адска симфония, която би трябвало да събуди тримата сънливци много преди да се зазори. В края на краищата тя все пак ги събуди… Щом светлината нахлу в колибата през многобройните пролуки, и тримата скочиха на крака и се втурнаха навън. Още не беше се развиделило добре, когато си поразтъркаха очите, за да се разсънят и пред тях се откри гледка, която накара Карл и Гаспар да избухнат в неудържим смях, а Осару заподскача наоколо, изразявайки своята радост с диви, победоносни викове. Почти във всяка от поставените примки беше се хванала по една жертва — от клоните на всяко дърво висеше по едно куче — някои обесени за врата, вече умрели; други — с пристегнато тяло, но още живи, продължаваха да се съпротивляват; а трети — увиснали само по на един крак, с муцуни почти до земята и с проточени езици от разпенената уста.

Това беше наистина необикновена гледка. Осару удържа клетвата си и жестоко отмъсти. За да бъде напълно удовлетворен, той грабна дългото си копие и сложи край на предсмъртните усилия на тия отвратителни животни.