Глава XLIII
ПРЕМИНАВАНЕТО НАД ПРОПАСТТА
Вие навярно се усмихвате на тая жалка греда, която трябваше да послужи за мост, и се чудите как нашите строители щяха да преминат по нея. Изкачването на някоя мачта би било играчка в сравнение с този подвиг. Лесно е да увиснете на някой прът, дебел шест инча, и да пропълзите няколко ярда по него, но когато става въпрос да преминете сто фута, и то над зееща пропаст, в която достатъчно е само да надзърнете, за да ви се замае главата и свие сърцето — тогава наистина може да се говори за подвиг. Ако имаше друг, по-сигурен начин за преминаване на пропастта, нашите герои навярно нямаше да пълзят по гредата.
Осару, който се бе катерил по много бамбукови стъбла и високи палмови дървета, не би се уплашил и сега; но за Карл и Гаспар, които не бяха толкова добри катерачи, това беше доста рисковано. Ето защо те бяха измислили по-безопасен начин за преминаване.
Всеки от тях беше снабден с нещо като хомот, направен от жилава фиданка, предварително изсушена на огъня и превита във формата на триъгълник; груб, равнобедрен триъгълник, вързан здраво на върха с ремъци от сурова кожа. На същото място беше завързано и късо, добре усукано въже, което щеше да бъде прехвърлено над гредата, та образуваният от него клуп да служи вместо плъзгач. Пътникът трябваше да стъпи върху основата на триъгълния хомот, който щеше да служи вместо стреме и да поддържа тялото, докато с едната си ръка той щеше да прегърне гредата, а с другата да тласка напред плъзгащия се клуп на малки промеждутъци. По тази начин всеки поотделно щеше да премине на отсрещната стена. Пушките и някои други принадлежности щяха да бъдат здраво завързани на раменете им. Бяха си взели само най-необходимите неща, които заслужаваха да бъдат пренесени. Разбира се, и Фриц нямаше да бъде изоставен, макар че неговото пренасяне ги изправи известно време пред сериозни трудности. Осару обаче се справи с тях, като предложи да увие кучето в една от кожите и да го завърже с ремъци на гърба си. Така много лесно щеше да го пренесе.
Не беше изминал дори и половин час от завършването на моста, и тримата ловци бяха готови да минат по него. Ето ги застанали на брега, всеки с чудноватото стреме в ръка и с малкото си вещи, завързани здраво на гърба. Между раменете на индуса едва се показваше главата на Фриц, чието тяло беше обвито в част от косматата кожа на убития як; сериозно-комичното изражение на кучето наистина представляваше забавна гледка. То изглеждаше доста озадачено и сякаш се питаше — какво ли ще правят с него?
Осару предложи да мине пръв. Но Гаспар, смел като лъв, каза, че е най-лек и затова тази привилегия се падала нему. Карл обаче не им обърна никакво внимание и направо заяви, че като строител на моста, традицията изисква той пръв да го опита. А Карл беше главатарят на групата и се ползваше с най-голям авторитет, така че лесно се наложи.
Като стъпи внимателно на края на леда, където беше опряна гредата, той завърза за нея кожената примка и отпусна хомота надолу. После се хвана здраво за гредата и постави краката си върху стремето. Подрусна се няколко пъти, за да опита издръжливостта му, като същевременно се държеше за дървения прът. Тогава с лявата си ръка придвижи напред плъзгащия се клуп — цял фут или повече по гладката върлина. Това, разбира се, отнесе напред и стремето заедно с краката му и след като придвижи горната част на тялото си, той увисна над пропастта.
Наистина страшна гледка — дори и за тези, които наблюдаваха отстрани; човек не би се заел с такова опасно нещо тъй, само за игра. Но положението, в което бяха поставени, ги принуди да понесат този риск.
Не след дълго Карл беше вече далеч от брега и изглеждаше като че бе увиснал на косъм между небето и земята.
Ако гредата се хлъзнеше от единия си край, безстрашният Карл би полетял надолу в пропастта; но нашите пътешественици бяха взели всички мерки срещу тая опасност. Върху отсамния край на гредата те бяха натрупали грамадни камъни, които не му позволяваха да се помръдне, докато отсрещният се придържаше от въжето, което беше изопнато толкова, колкото позволяваше скрипецът.
Въпреки че централното въже го придържаше в средата, мостът значително се огъна под тежестта на своя строител и сега стана явно, че ако не бяха измислили тази опора, те никога нямаше да преминат до отсрещната страна. Когато стигна на половината разстояние от мястото, където бе завързано това спомагателно въже, гредата се огъна толкова ниско под нивото на ледника, че Карл трябваше да придвижва плъзгащия се клуп по нанагорнището на върлината. Той успя обаче да стигне благополучно до мястото, дето беше вързано средното въже.
И ето че се намери на едно от най-опасните места в цялото разстояние. Разбира се, плъзгащият се клуп не можеше да мине по-нататък, тъй като му пречеше опорното въже. Трябваше следователно клупът да се отвърже изцяло и да се завърже отново около гредата от другата страна на въжето.
Но Карл беше стигнал дотук не за да бъде спрян от такава дреболия. Той беше вече намислил как да действа в този критичен момент и се забави само за минутка, докато си почине. Той се хвана за опорното въже, повдигна се нагоре и възседна гредата; след това лесно успя да премести примката от другата страна на въжето и като свърши, скочи върху „стремето“ и продължи по-нататък.
Приближавайки се към отсрещния бряг, той отново трябваше да се бори с нанагорнището на гредата; но с малко търпение и с по-голямо напрежение той се промъкваше все по-близо и по-близо, докато най-сетне краката му се удариха в ледената стена.
С малко усилия той се преметна на ледника и като пристъпи няколко крачки от пропастта, свали шапката си и я размаха във въздуха. Силно ура откъм другия бряг отговори на неговия тържествен вик. Но още по-гръмки, радостни и възторжени бяха виковете, когато след половин час и тримата стояха невредими един до друг и гледаха назад към зеещата пропаст, която бяха преминали.
Уви! Уви! Радостта им беше много краткотрайна! Един щастлив миг, последван от най-мъчителни страдания. Светъл лъч, закрит от най-тъмни облаци.
Не бяха изминали и десет минути. Ловците бяха освободили Фриц от неговата кожена опаковка и тръгнаха надолу по ледника, бързайки по-скоро да напуснат това мрачно дефиле. Едва ли бяха направили и петстотин крачки, когато пред тях се откри гледка, която ги накара изведнъж да спрат и да се обърнат един към друг с пребледнели лица и изпълнени с ужас очи. Никой нищо не продума. И тримата стояха като попарени и сочеха многозначително към стръмния дол. Нямаше нужда от думи. Гледката говореше сама за себе си.
Пред тях зееше друга пропаст — много по-широка от тази, която току-що бяха преминали. И тази пропаст, както и първата, пресичаше ледника от край до край, от скала до скала. Беше широка повече от двеста фута, а дълбока — олеле! — те дори не смееха и да погледнат в ужасната яма. За преминаването й и дума не можеше да става! Дори и кучето като че ли разбираше това; уплашено, то стоеше на края на бездната и от време на време виеше жално.
Да, пропастта беше непроходима! Това можеше да се разбере от пръв поглед, но ловците не се задоволиха само с един поглед. Тъжни и замислени, те стояха дълго време до самия й ръб и внимателно я разглеждаха. След това с бавни крачки и с разбити сърца неволно се отдалечиха от нея.
Няма да предам техния тъжен разговор. Няма да излагам подробностите около тяхното завръщане в долината. Няма нужда да опипвам как преминаха обратно пропастта и колко различни бяха чувствата им сега, когато повторно извършиха този подвиг. Човек лесно може да си представи всичко това.
Беше се почти мръкнало, когато, капнали от умора, с отпаднал дух и сломени сърца, те пристигнаха в колибата и се хвърлиха на пода, отчаяни и съкрушени.
— Боже мой! Боже мой! — въздъхна от дъното на душата си Карл. — Докога ли ще живеем в този бордей?
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
