Майн Рид
Ловци на растения (12) (Приключения сред Хималаите)

Глава XII
НЕОБИКНОВЕН САЛ

Осару не пропусна да одере кожата на тигъра и да си опече за вечеря голяма пържола, отрязана от месестите му ребра. Младежите не опитаха тази своеобразна храна, макар индусът да ги уверяваше, че месото на тигъра е много по-вкусно от това на самбурския елен. Може би Осару беше прав, тъй като е добре известно, че някои месоядни животни са не само вкусни, но представляват истински деликатес. Изглежда, че вкусът на месото съвсем не зависи от храната на самото животно; никое друго същество не яде такива мръсотии като домашната свиня и въпреки това има ли по-вкусно и по-крехко месо от печен свински бут? А, от друга страна, месото на много животни, които пасат само зелена трева или ядат сладки сочни корени и растения, е извънредно горчиво. За доказателство бих споменал южноамериканския тапир, африканската зебра и квага^[1], та дори и някои породи сърни и антилопи, чието месо може да се яде само тогава, когато няма нищо друго за ядене.

Същото нещо може да се каже и за птиците. Месото на много хищни птици е така вкусно, както месото на най-отбрания дивеч. Например месото на едрия ястреб (любимо ядене на негрите из плантациите), по нищо не Отстъпва пред месото на птиците, с които той се храни.

Осару обаче одра тигъра не толкова заради месото, колкото заради кожата му, макар че сама по себе си тя не представлява някаква особена ценност в Индия, където такава кожа не струва кой знае колко пари. Ако беше кожа на пантера или леопард, или дори по-малко красивата кожа на чита^[2], тогава нейната стойност би била много по-голяма. Но имаше нещо друго, което повдигаше цената на тигровата кожа и това нещо бе добре известно на индуса. Осару знаеше, че за всеки убит тигър дават награда от десет рупии^[3], а за да се получи наградата, трябва да се представи кожата. Вярно, наградите се изплащаха от „Източноиндийската компанията“, и то само за тигри, убити на нейна територия. Този тигър беше убит извън границите на британските владения, но какво от това? Тигърската кожа си е тигърска кожа! Осару мечтаеше някой ден, и то скоро, да се разхожда из улиците на Калкута. С тази мисъл на ум той се изкачи на баниановото дърво и скри кожата сред най-високите клони, за да я вземе оттам, когато се върне от планината.

Нашите приятели прекараха в тази местност още два дни и ловецът на растения остана много доволен; Те откриха голям брой редки растения, някои от тях съвсем неизвестни, събраха семената им и както кожата на тигъра — скриха ги на сигурно място, за да не се обременяват с излишен товар при пътуването си из планината. Карл беше решил да състави своята колекция именно по този начин — като оставя семена и орехи на различни места по пътя. А на връщане той се надяваше да наеме кули, за да му помогнат да ги отнесе до Калкута или някой друг пристанищен град.

На четвъртия ден пътешествениците отново тръгнаха на път, все така право на север, към планините. Те нямаха нужда от водач, за да им показва пътя, тъй като реката, до извора на която бяха решили да стигнат, ги водеше достатъчно добре. Обикновено вървяха по самия й бряг, но от време на време гъсти мочурливи джунгли ги заставяха да се отдалечат от нея на известно разстояние, където пътят беше по-безопасен и по-открит.

По обяд стигнаха до един поток, който се вливаше в голяма река. Той преграждаше пътя им и, разбира се, трябваше да го преминат. Нямаше нито мост, нито брод, нито пък се виждаше наблизо някакъв плавателен съд, потокът беше и широк, и дълбок. Те тръгнаха срещу течението и извървяха повече от миля, но не намериха нито по-плитко, нито по-тясно място. Повървяха още няколко часа нагоре-надолу, но напразно — не откриха никаква възможност за преминаване.

Гаспар и Осару бяха добри плувци, но Карл не можеше да преплува нито педя и само заради него те се бавеха и търсеха брод. Двамата плувци веднага биха се хвърлили във водата, без да обръщат внимание на бързото й течение, но какво да правят с Карл? През такава буйна и бърза река и най-добрият плувец можеше само да преплува до отсрещния бряг, но не и да се наеме да помогне на Карл. Как тогава да минат отсреща?

Седнали под едно дърво, те подробно разискваха този въпрос. Без съмнение изобретателният Осару скоро щеше да намери някакво разрешение и да пренесе младия сахиб отсреща, но в този момент им пристигна съвсем неочаквана помощ.

На другия бряг, точно срещу мястото, където бяха седнали, имаше тясно открито пространство, нещо като полянка, зад която се издигаше гъста гора.

От тази гора излезе един човек и тръгна през полянката, право към реката. Неговото мургаво лице, гъстата му черна коса, паднала небрежно върху раменете, облеклото му, състоящо се от едно-единствено покривало, препасано през кръста с кожен колан, голите му крака, обути само със сандали — всичко показваше, че той е някой полудив туземец от Тераи.

Неговото появяване беше голяма изненада и учуди всички освен Осару. Не дивият му вид и странното му облекло, ги учудиха, защото хора, пътуващи из Индостан, мъчно могат да бъдат слисани от диви лица и необикновени дрехи. Това, което порази нашите пътешественици, както би поразило и всеки друг, беше, че появилият се пред тях човек носеше цял бивол на гърба си. Не само бут или глава от бивол, а цял бивол — едър, черен и космат като английски бик. Гърбът на животното лежеше върху гърба на човека, главата и рогата стърчаха над раменете му, краката висяха отпред, а опашката се влачеше по петите му.

Нашите пътешественици не можеха да проумеят — как е възможно сам човек да носи такъв товар! А този див туземец не само го носеше, но изглежда, че го носеше с лекота и крачеше пъргаво през полянката сякаш на гърба му имаше торба пух.

И Карл, и Гаспар извикаха от изненада и обсипаха Осару с въпроси. В отговор Осару само се усмихна многозначително — очевидно той можеше да обясни и това тайнствено явление… Но само смайването на неговите приятели го забавляваше толкова много, че той искаше да позабави разяснението на загадката, без разбира се, да бъде груб и невъзпитан.

Увлечението на младежите се увеличи, когато още един туземец излезе от гората с бивол на гърба, също както първият; а след него — още един и още един, докато половин дузина мъже, всеки с бивол на гърба, тръгнаха през полянката.

В това време първият беше стигнал вече до брега на реката. Учудването на двамата младежи достигна своя връх, когато видяха как той свали грамадното животно от раменете си, прегърна го с две ръце, сложи го пред себе си във водата и го възседна като кон. След малко човекът беше вече сред потока; биволът плаваше под него или по право — мъжът като че ли го тласкаше напред с ръце и с крака вместо с гребла.

Щом достигнаха водата, и другите мъже постъпиха по същия начин и скоро цялата компания заплава заедно и премина буйния поток.

И едва когато първият мех^[4] излезе на брега, близо до мястото, където нашите пътешественици го чакаха, когато вдигна бивола от водата и го сложи на раменете си, те узнаха за голяма своя изненада, че това, което бяха взели за бивол, не беше нищо друго освен надута с въздух биволска кожа, която служеше вместо сал на дивите, но находчиви туземци, населяващи тази област.

Със същото приспособление си служат и жителите на Пенджаб и на други области в Индия, където няма много бродове, а мостове не могат да се построят. Те одират цялата кожа на бивола, като оставят краката, главата и рогата, за да се хващат, и си служат с тях при плаването. Тогава зашиват кожата отвсякъде и я надуват като балон. И тъй като цялата кожа е запазена заедно с главата, рогата и краката, тя толкова много прилича на жив бивол, че дори и кучетата се лъжат и често лаят и вият по нея. Разбира се, въздухът в една такава кожа е предостатъчен, за да удържи един човек на повърхността на водата. Понякога, когато трябва да бъде пренесена някаква стока, свързват няколко кожи заедно една до друга и по този начин образуват отличен сал.

Това беше направено и сега, само за няколко минути. Мехите, макар и полудиви, са винаги учтиви, когато имат работа с чужденци. Достатъчно беше Осару да каже няколко думи и ботаникът да предложи няколко лули тютюн, за да се осигури желаният сал от биволски кожи. За по-малко от половин час нашите пътешественици бяха пренесени невредими на отсрещния бряг, откъдето спокойно продължиха пътя си.