Майн Рид
Ловци на растения (35) (Приключения сред Хималаите)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (21 юли 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Издателство „Астрала“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ловци на растения
The Plant Hunters
АвторМайн Рид
Създаване1857 г.
Първо издание1857 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
СледващаПълзачи по скали

Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.

Сюжет

Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Романът има четири издания на български език:

  • „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
  • „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]

Източници

  1. Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

Глава XXXV
ПО ДИРИТЕ НА ЯКОВЕТЕ

Тъй като Гаспар не беше тръгнал на лов за фазани, той остави тия възхитителни птици да си хвърчат на свобода. Друга беше неговата цел — а именно да убие грухтящия бик.

Но къде ли беше се дянало стадото? Гаспар преброди половината долина, без да го забележи; в това все още нямаше нищо чудно. Между скалите и между дърветата се намираха доста скрити места, а дивите животни, колкото и големи да са, имат някакъв инстинкт или способност да се прикриват и често изненадват ловците. И грамадният слон може да изчезне от погледа сред някои по-редки джунгли, където не може дори да се предположи, че той би могъл да се скрие; а едрият черен бивол често пъти с един скок се подава иззад някой храсталак, не по-голям от самия него. И както яребиците могат да приклекнат и да се скрият в най-ниските стърнища или пък катериците да останат невидими и върху най-тънкото клонче, така и по-едрите животни могат да се скрият в скривалища, които са сравнително малки и тесни.

Всичко това беше добре известно на младия ловец; ето защо той не се изненада много, е не можа веднага да открие стадото якове. Нападението върху тях, при което те дадоха две жертви, ги направи особено бдителни, а и шумът при построяването на хижата навярно ги е прогонил в най-уединената част на долината. И Гаспар се отправи нататък.

Той смяташе, че те трябва да са в някое затънтено убежище и почна да съжалява, задето не е взел със себе си Фриц, който щеше да му помогне, когато изведнъж зърна стадото. Яковете кротко си пасяха на една поляна; телетата, както и при първата среща, весело си играеха, тичаха наоколо из тревата, хапеха се едно друго-и тихо грухтяха също като малки прасенца. Кравите и годиначетата най-спокойно си пасяха, като от време а време издигаха глави и се оглеждаха наоколо, но без да проявяват никакво смущение или страх. Ала бикът не беше между тях.

„Къде ли е отишъл? — попита се Гаспар. — Да не би това да е някое друго стадо! Една, две три…“ — и Гаспар продължи да брои стадото. — „Да — мърмореше той на себе си, — струва ми се, че са същите: три крави, четири годиначета и броят на теленцата е същият… Само бика го няма. Къде ли се е скрил старият разбойник?“

Гаспар внимателно огледа цялата поляна, хвърли поглед и към гората, която растеше наоколо, но не видя никакъв бик.

„Къде може да е отишъл старият грухчо? — попита се отново Гаспар. — Дали се е запилял някъде самичък, или пък се е присъединил към някое друго стадо? Сигурно няма други якове в тая долина; те са общителни животни, така казва Карл. Ако имаше още, те щяха да са всички заедно. Бикът навярно скита някъде по своя работа… Надявам се, че не е отишъл далече. Май че е в онзи храст. Наглежда стадото си, а сам е невидим. Така той ще бъде в по-изгодно положение, ако някой неприятел се опита да ги нападне. Вълк, мечка или друг хищник, който иска да нападне телетата, сигурно би се приближил към тях от същия този храст. И аз самият бих постъпил така, ако не знаех, че там е бикът. Бих пропълзял покрай гората и бих се скрил в храстите, които са най-близо до телетата. Но сега няма да сторя нищо подобно, защото подозирам, че старият бик е в тия именно храсти. Ако отида нататък, той ще връхлети върху мене, а в гъсталака няма дърво, което да е достатъчно високо, за да приюти дори една подгонена котка. Там има само трънливи шубраци… Те нищо не струват! Няма да се опитвам да издебна кравите от онази посока, но как другояче да се доближа до тях? Няма друго прикритие. А, ето! Оная там скала ще ми послужи!“

Гаспар не употреби повече време за този разговор със себе си, отколкото вие, за да го прочетете. Цялата тая работа беше умствена и разбира се, бърза като мисълта. Възклицанието накрая и намекът за скалата бяха предизвикани от заключението, до което беше стигнал, че само някоя скала може да му послужи за прикритие, откъдето да се приближи до дивеча.

Всъщност Гаспар беше забелязал скалата много преди това, още в момента, когато видя стадото. Той не можеше да не я забележи, тъй като тя се намираше точно в средата на откритата поляна, а наблизо нямаше нито дърво, нито храст, които да я закрият. Тя имаше огромни размери, почти колкото една къщурка с четвъртита основа, а отгоре плоска. Разбира се, че Гаспар я беше забелязал още от пръв поглед, но не мислеше да му послужи за прикритие, понеже гъсталакът му изглеждаше по-удобен.

Но сега, когато не смееше да влезе в храстите, да не би там да срещне бика, той насочи вниманието си към скалата.

Ако се придвижва така, че скалата да остане все между него и стадото, той би могъл да се скрие зад нея и да бъде недалече от първите крави и телета. Цялото стадо като че ли се движеше към скалата и Гаспар пресметна, че докато той-успее да стигне до нея, яковете ще бъдат достатъчно близо, за да може да се прицели в най-едрия от тях.

Досега той стоеше скрит в горичката, на същото онова място, отдето за пръв път беше видял яковете. Движейки се все из храстите, той заобиколи така, че скалата остана между стадото и него. Макар тя да беше доста голяма, не можеше да закрие цялото стадо; Гаспар трябваше да бъде много предпазлив и да се приближи до нея, без да го усетят животните. Той видя, че ако измине първите сто ярда, без да бъде забелязан, след това скалата, намалявайки зрителния им ъгъл, ще го скрие напълно от техните погледи и той спокойно би се придвижил по-нататък. Но първите сто ярда щяха да бъдат много опасни. Изглежда, че единственият начин беше да пълзи по корем. Но Гаспар често пъти бе дебнал диви кози из родните си планини и се бе влачил по корем из пясъци и канари, в ледове и снегове. Ето защо предстоящото пълзене съвсем не го тревожеше и всъщност стоте ярда бяха играчка за него.

И така, без да се колебае повече, той падна на колене, сетне се просна по корем и започна да се извива и лази напред като някакъв огромен саламандър. За щастие тревата беше висока цял фут или повече и го закриваше от погледите на животните. Напред и все напред пълзеше той, като побутваше пушката пред себе си и от време на време вдигаше очи над тревата, за да види как е разположено стадото. Когато положението на стадото се променяше, тогава и той се отклоняваше леко от пътя си, така че скалата всякога оставаше между него и животните.

След десетина минути пълзене по земята ловецът се намери на около тридесет стъпки от огромната канара. Широките й стени вече закрива цялото стадо и тъй като влаченето по земята съвсем не му доставяше удоволствие, Гаспар искаше час по-скоро да стъпи отново на крака. Ето защо той стана прав, изтича пъргаво напред и след един миг се намери зад скалата.