Майн Рид
Ловци на растения (39) (Приключения сред Хималаите)

Глава XXXIX
БУБАЛЪТ

Карл и Осару също преживяха известно приключение, но то не беше така опасно, както това на Гаспар. В него те взеха участие повече като зрители, отколкото като действащи лица. Главният герой беше Фриц и той едва остана жив, за което свидетелстваше дълбоката рана в ребрата му.

Те си бяха избрали един бор и бяха започнали да го секат, когато до ушите им достигна някакъв неясен шум — смесица от квичене и лаене, който ги накара да спрат работата си и да се ослушат. Намираха се в рядка гора, главно от разпръснати тук-таме борови дървета, около които нямаше никакви храсти, така че можеше да се вижда на разстояние от неколкостотин ярда.

Както си стояха, загледани в далечината, едно едро животно, очевидно подгонено от някого, изтича покрай тях. Изглежда, че не беше от бързите бегачи, та те имаха възможност добре да го разгледат. То беше голямо почти колкото магаре и по външния си вид наистина приличаше на магаре, но чифт солидни рога, дълги около дванадесет инча, заострени накрая, показваха, че беше чифтокопитно животно. Козината му беше буйна, рошава — тъмнокафява на гърба, червеникава отстрани и възбяла на корема. На врата си имаше грива като на осел; вратът му беше дебел, а главата — доста голяма. Извитите назад рога бяха успоредни на врата му. Краката на животното бяха дебели, груби; общо взето, то изглеждаше глупаво същество и тичаше съвсем тромаво и тежко.

Нито Карл, нито Осару бяха виждали такова животно преди това, но се досетиха, че беше „тар“ или „бубал“ — от рода на антилопите, известни под името козеподобни антилопи, от които в Източна Индия се намират няколко разновидности.

И наистина това беше бубал или Capricornis bubalina.

Но животното не беше само. Макар и да споменахме, че не тичаше много бързо, то все пак препускаше толкова бързо, колкото можеше с дебелите си крака. И имаше защо да бяга: по петите му се зададе някаква глутница. Карл помисли, че бяха диви индийски кучета — цяла дузина, едри като вълци, с дълги тела и дълги шии, с продълговати муцуни и щръкнали нагоре уши със заоблени краища. Цветът им, общо взето, беше червен, по-белезникав към корема. Краят на дългите им рунтави опашки беше черен, а между очите си имаха по едно кафяво петно, техен отличителен белег; то допълваше свирепия им вълчи вид. Тия именно животни бяха изпълнили гората с див вой. Те тичаха и лаеха с все сила след бубала.

Щом чу тази дива музика, Фриц искаше да се впусне и да се присъедини към тях, но за да го предпази от беда, Карл го бе вързал за едно дърво още преди да започнат работа; така че Фриц nolens-volens^[1] трябваше да си стои на мястото.

Антилопата и кучетата бързо отминаха и се изгубиха в далечината, но воят на хищниците все още се чуваше между дърветата.

След известно време лаенето се усили; нашите дървосекачи забелязаха, че животните се връщат назад и зачакаха да видят какво ще стане. За втори път бубалът притича през сечището, а кучетата го следваха по петите както и преди.

И всички пак изчезнаха, но не след дълго като че ли някой им извика: „Връщайте се назад!“ — и за голяма своя изненада Карл и индусът още веднъж видяха как кучетата гонеха бубала през гората.

Сега и на двамата им се стори, че кучетата лесно можеха да достигнат антилопата — тъй близо бяха те до петите й, че само с един скок можеха да се хвърлят на гърба й. Наистина те можеха всеки миг да я хванат, но като че ли я гонеха само за удоволствие.

Това заключение на нашите дървосекачи беше отчасти вярно. Дивите кучета наистина биха могли всеки момент да настигнат антилопата — та нали те бяха я връщали назад вече няколко пъти. И все пак не я преследваха само от любов към спорта. Те гонеха жертвата си ту назад, ту напред, за да я отведат по-близо до своето леговище и да си спестят труда да влачат трупа й дотам.

Това всъщност беше целта на дивите кучета, с това се обясняваше и тяхното странно поведение. Осару, който бе добре запознат с дивите кучета, уверяваше сахиб Карл, че обикновено, когато имат малки кученца, те преследват жертвата си от място на място, докато я докарат близо до общата бърлога; тогава изведнъж всички се нахвърлят върху нея, удушават я, а после оставят кутретата да се приближат до трупа и да го ръфат до насита.

Ловецът на растения беше слушал вече за този странен обичай на „дивите“ или ловджийски кучета в областта Кейп и затова не остана много изненадан от обяснението на Осару.

Разбира се, Карл и Осару разговаряха за всичко това по-късно, защото в този момент бяха премного заети да наблюдават хайката, която още веднъж префуча на около двадесет ярда от тях.

Бубалът сега изглеждаше съвсем изтощен и неговите гонители биха могли всеки момент да го съборят на земята. Но очевидно те не желаеха да сторят това. Искаха да го отведат още малко по-далече.

Животното обаче нямаше намерение да задоволи прищявката им. То беше тичало достатъчно. Пред него се изпречи голямо дърво, диаметърът на дънера му беше няколко фута. Грамадни дебели издънки се простинаха на всички страни и заграждаха помежду си пространство, което би могло да послужи за обор на един кон. Точно такова място търсеше и бубалът; той се втурна към дървото, влезе в една от тия преградки, опря задницата си о дънера и се приготви да се защитава докрай.

Тази неочаквана маневра очевидно пообърка неговите противници. Много от тях добре познаваха бубала и трепереха от страх да не попаднат близо до рогата му. Познаваха обичаите му; известно им беше, че веднъж заел изгодно положение — такова, каквото беше заел сега, — той ставаше опасен противник.

Знаейки това, повечето от старите кучета се отдръпнаха назад. Но в групата имаше и няколко млади, буйни и безразсъдни приятелчета, които се гордееха със своята храброст и се срамуваха да подвият опашки в такъв критичен момент. И ето че те, без много-да му мислят, се нахвърлиха върху бубала. Сцената, която последва, накара Осару да запляска с ръце и да се тресе от смях. Водеше се отчаяна борба. Отляво и отдясно нападаха кучетата, някои лаеха, други се измъкваха назад, накуцвайки, ранени, а едно-две скоро се проснаха мъртви, пронизани от острите рога на бубала. Осару беше във възторг, тъй като страшно мразеше дивите кучета, които често бяха се намесвали и проваляли неговия лов.

Как би завършила тази битка и дали храбрият бубал би отблъснал своите многобройни врагове — няма никога да се узнае, защото, докато боят беше в разгара си, храброто ловджийско куче Фриц успя някак си да се отвърже и в същия миг се понесе като стрела към бойната арена. Дивите кучета бяха тъй силно изплашени от внезапното му появяване, както навярно и самият бубал, че не отделиха никакво време за опознаване на натрапника, а едно по едно — беж да ги няма — изчезнаха зад дърветата.

Фриц за пръв път в живота си виждаше бубал и, взимайки го за обикновен дивеч, изведнъж връхлетя на него. По-лесно Фриц би се справил, ако това беше някой саксонски глиган! В тая схватка кожата му беше раздрана на няколко места и той стана победител на бойното поле едва след продължителен двубой; впрочем не се знае дали не би пострадал още повече, ако едно оловно парче, голямо колкото лешник, излязло от пушката на неговия стопанин, не помогна да се сложи край на борбата.

Дивечът — освен заради кожата — едва ли заслужаваше да бъде отнесен в хижата, тъй като месото на бубала е много жилаво и безвкусно. Въпреки това хималайците ревностно го преследват: от една страна, защото лесно го ловят, а от друга — защото тия бедни хора не са толкова придирчиви към храната си.