Майн Рид
Ловци на растения (26) (Приключения сред Хималаите)

Глава XXVI
ЯКЪТ

Осару искаше да каже, че познава опашката, но за животното, на което тя принадлежеше, той знаеше толкова, колкото знаеше за някой змей или за някоя комета. За Осару опашката беше „чоури“, тоест мухогонка или вещ, с която хората из горещите области на Индия пропъждат мухи, комари и други насекоми. Осару я позна, защото често беше употребявал такава опашка, за да вее на стария сахиб, господаря, при когото слугуваше в дните на ранното си детство.

Думата „чоури“ обаче извика у младия ботаник цял рой мисли и представи. Той знаеше, че индийските „чоури“ се внасят през Хималаите от Китай и Тибет и че са опашки на известен вид рогат добитък, развъждан из тези страни и познат под името як или тибетско грухтящо говедо. Не ще и съмнение тогава, че убитите животни са именно якове.

Предположението на Карл беше съвсем вярно. Те бяха попаднали на стадо якове, тъй като се намираха в област, където тия животни се срещат в диво състояние.

Линей нарече това животно Bos gruniens или грухтящ бик, след като се е убедил, че то е от рода на биковете. Наистина трудно би могло да се намери по-подходящо име. Но то не задоволило съвременните кабинетни природоизпитатели, които открили известна разлика между него и другите говеда и дошли до заключението, че за този единствен вид трябва да създадат нов род в зоологията и по този начин да направят нейното изучаване по-трудно. Наистина някои от тези господа биха искали да създадат отделен род за всеки отделен вид и дори за всяка разновидност — а цялото тази невъзможна класификация води, разбира се, до увеличаване списъка на трудните имена и объркване на понятията.

От голяма полза за студента, както и за обикновения читател, е когато научното название на едно животно дава известна представа за неговия характер или за неговите отличителни белези, а не само да бъде латинизираното име на Смит или Браун, Хофенсхауфер или Вислизенус; и това название би трябвало да бъде същевременно типичното название на животното. Жалко е, когато животни от един род, различни от всички други родове, какъвто е случаят с рода „говеда“, се разпокъсват от страна на капризни систематизатори в разни Bos bubalus, bison, anoa, poephagus, ovbios й Други подобни. В резултат на такова подразделение мнозина читатели, които не са естествоизпитатели, а дори и някои, които са, се объркват от големия брой имена и съвсем не придобиват ясна представа за споменатото животно. Всичките тия названия биха били много по-уместни като видови имена, например Bos bubalus, Bos bison, Bos gruniens и тъй нататък; тяхното употребяване по този начин би било много по-полезно и по-практично. Разбира се, ако имаше много видове животни от всеки гореспоменат род, тогава тяхното по-нататъшно подразделение би било желателно и удобно. В дадения случай обаче от всеки род има само по един или два вида, например мускусният бик (Ovlbos) и якът или грухтящото говедо. Защо е нужно тогава да се увеличава броят на техните имена?

Тия привърженици на подробното систематизиране обаче, недоволни от родовото наименование, даденост големия учен Линей, са си позволили да променят името от Bos gruniens на Poephagus grunies, което — доколкото ми е известно — значи „грухтящ метликоед“ или животно, което „грухти и яде тревата метлица (поа)“. Това наистина е едно тдяно наименование, при все че навярно има и други видове рогат добитък освен яковете, които си позволяват от време на време лукса да си хапнат от тревата поа.

Както и да е, но якът или грухтящото говедо, или „метликоедът“ — наричайте го, както си искате, е много интересно и много полезно животно. То се среща из Тибет и някои съседни страни не само в диво състояние, но и опитомено и поставено в служба на човека. Всъщност за жителите на високите студени области, на север от Хималаите, якът представлява това, което е камилата за арабите, или северният елен за обитателите на Лапландия. От неговата дълга кафява козина тибетските жители приготовляват тъкани за палатките си и плетат здрави въжета. От кожата му правят гьон. На гърба си якът пренася готовата за продан стока, както и разни други материали, а понякога носи и своите господари, когато те искат да пояздят; с плещите си пък якът тегли ралото и колата им. Месото му е здрава и вкусна храна, а млякото, употребено като мляко, сирене или масло, е всъщност главната храна на населението на Тибет.

Опашките на яковете са ценен търговски предмет. Изнасят ги в равнините на Индия, където се употребяват за различни цели, най-често като „чоури“ или мухогонка, както вече отбелязахме. Монголците ги носят върху шапките си като знак за отличие, но само главатарите и видните велможи се ползват от тази привилегия. В Китай мандарините ги носят със същата цел, боядисани обаче яркочервено. В Индия или в Китай човек може да получи добри пари за една хубава дълга опашка на як.

Има няколко породи якове. На първо място стоят истинските диви якове, каквито нашите пътешественици срещнаха. Те са много по-едри от опитомените домашни породи, а биковете им се отличават с голяма сила и свирепост. Ловът на якове е свързан със смъртоносни рискове и опасни стълкновения и е възможен само с помощта на едри кучета и бързи коне.

Опитомените якове се делят на няколко групи — якове за впрягане, за ядене и тъй нататък. Не на всички кожата е тъмнокафява, както е на дивите якове; срещат се и светлокестеняви, пъстрочервени и дори чисто бели якове. Преобладаващият цвят обаче си остава тъмнокафявият или червеният с бяла опашка. Месото на младите е най-вкусното телешко месо в света, но когато отнемат телето от майката, тя спира да дава мляко. В такъв случай донасят й крачето на закланото теле или напълнената му с плява кожа, та започва да ги ближе и да изразява радостта си с къси грухтения като свиня и захваща отново да дава мляко.

Като товарно животно якът може да пропътува двадесет мили на ден, носейки на гърба си два чувала ориз или сол или пък четири до шест дебели чамови дъски, прикрепени от двете му страни. Туземците обикновено продупчват ушите на своите якове и ги украсяват с алени пискюли, направени от вълнена прежда.

Истинската родина на яка са високите студени полета на Тибет и Монголия и дори още по-високите планини на Хималаите, където той се храни предимно с трева и дребна острица. Той обича да пасе по стръмнините и да се завира между скалите, а любимите му места за почивка или сън са усамотените каменисти върхове, където свободно ги обливат слънчевите лъчи. Отведат ли го в по-топли страни, той започва да линее и скоро умира от някаква болест на черния дроб. Аклиматизирането на яка в много европейски страни навярно би било възможно, стига с това да се заемат тези, които единствено имат възможност да проведат правилен опит, с други думи, самите правителства на тия страни. Но тираните на света никога не се занимават с такива общополезни начинания.