Майн Рид
Ловци на растения (37) (Приключения сред Хималаите)

Глава XXXVII
ЛИЦЕ СРЕЩУ ЛИЦЕ СЪС СВИРЕПИЯ БИК

Гаспар скочи върху по-ниската скала и запълзя нагоре по наклонената й повърхност. Той гледаше повече назад, отколкото пред себе си, понеже очакваше всеки миг да види бика по петите си. Но за голямо негово учудване все още нямаше и следа от никакъв бик, макар че докато тичаше около скалата, Гаспар бе чул неговото страшно грухтене няколко пъти.

И той тръгна към върха на скалата, за да се изкачи на най-сигурното място. Оттам, мислеше си Гаспар, ще може в пълна безопасност да разглежда наоколо и да следи бика. Той се хвана за високия ръб на скалата и се повдигна нагоре. Но не можа да се прехвърли, защото краят на скалата стигаше до брадата му и той трябваше да напрегне всичките си сили, за да се изкачи на върха.

Трудното изкачване дотолкова бе погълнало вниманието му, че едва когато беше вече почти на върха, той се сети да погледне пред себе си; и в този миг за голяма своя изненада и ужас видя, че не беше сам. И бикът беше там!

Да, бикът беше там и е бил там през цялото време. Горната част на скалата беше равна като маса и дълга няколко ярда. Там се беше излегнал старият бик, кротко се припичаше на слънце и наблюдаваше семейството си, което пасеше долу в ливадата. Тъй като бикът беше легнал, и то близо до най-отдалечения край на равната площ, Гаспар не беше го забелязал когато се приближаваше към скалата. Той дори и не помисли да погледне нагоре, както не би го потърсил и на върха на някое дърво. Гаспар беше забравил думите на Карл: че скалите и усамотените камъни са любимите свърталища на яковете. Иначе той можеше Да избегне бедата, в която бе изпаднал сега.

Когато схвана затрудненото си положение, младият ловец се вцепени от страх; няколко минути не можеше да помръдне и не знаеше какво да предприеме.

За негово щастие бикът стоеше прав в най-отдалечения край на скалата и гледаше към поляната. Злополучието, сполетяло неговото семейство, бе погълнало изцяло вниманието му; той грухтеше силно, сякаш викаше кравите и телетата да се върнат назад. Не можеше да разбере защо се бяха разбягали в пълно безредие, при все че по-рано бе изпитал ужасното въздействие на тоя силен трясък. Навел се от скалата, той протягаше шия напред, като че ли се готвеше да скочи от върха й, вместо да се върне по достъпния наклон, по който се бе изкачил.

Докато Гаспар се катереше по равната скала, дрънкането на неговата екипировка стигна до ушите на бика и точно в момента, когато ловецът се изправи на крака, животното се обърна кръгом така, че изведнъж се намериха лице срещу лице.

И двамата замряха за миг. Гаспар стоеше вкаменен от ужас; а и неговият неприятел изглежда не беше по-малко изненадан от неочакваната среща. Наистина паузата беше кратка! След миг разяреният як изрева страшно и се впусна напред. Нямаше никаква възможност Гаспар да избегне удара, ако отскочеше на едната или другата страна. Дори и най-ловкият матадор не би могъл да направи това върху тясното място, на което бе застанал Гаспар. Той беше съвсем близо до края на скалата, за да направи подобен опит. Единствената му възможност беше да се върне назад, което той веднага направи, без много-много да му мисли.

От тласъка при скачането, като и от бягането по наклонената повърхност на по-ниската канара, Гаспар се понесе стремглаво към земята и като не можа да се задържи на крака, просна се долу по лице. Зад себе си чу как копитата на бика тропаха по скалата и преди да успее да се изправи отново на крака, усети как звярът го прескочи.

За щастие Гаспар не беше ранен и за късмет същата сила — инерцията, която го беше хвърлила по лице на земята, отнесе и неприятеля му далеч пред него. Така че преди бикът да се съвземе от своето бурно нападение, младият ловец отново стоеше на крака.

Но накъде да бяга? Дърветата бяха много далече… Ах, той никога не би могъл да се добере до тях! Свирепият звяр ще го настигне още по средата на поляната и ще забие острите си рога в гърба му. Накъде? Накъде?

Смутен и объркан, той се извърна и се втурна отново нагоре по скалата.

Този път се покатери по нея по-пъргаво и по-лесно скочи върху равната площ, но — уви! без всяка надежда за спасение. Всичко бе извършено неволно — от отчаяние и страх.

Тази маневра не му даде възможност да си отдъхне нито за миг. Разяреният враг го забеляза и се впусна отново към него.

Огромният звяр леко се изкачи по склона на скалата и рипна върху по-горната равна площ, като че ли беше сърна или дива коза. Без да се спира, той се втурна напред с разпенена уста и святкащи очи.

Сега Гаспар наистина повярва, че е настъпил последният му час. Той беше преминал равната гранитна площ и застанал на самия й край. Нямаше никаква възможност да се върне обратно по скалата, по която се беше изкачил. Неговият неприятел, жаден за мъст, му препречваше пътя. Не му оставаше нищо друго, освен сам да скочи долу от скалата или да бъде хвърлен от рогата на разярения бик. Височината беше главозамайваща — повече от двадесет фута, но за Гаспар нямаше друг избор. И той полетя във въздуха.

Падна на краката си, ала страшното сътресение го зашемети и той се строполи на една страна. Над него небето потъмня от огромното тяло на бика, който летеше подире му; след миг Гаспар чу силен шум — копитата на животното се удариха о твърдата земя.

Ловецът се помъчи да стъпи на крака. Изправи се, но падна. Един от крайниците му отказа да му служи. Гаспар усети, че нещо не е в ред и разбра, че кракът му е счупен.

Дори тази страшна мисъл не сломи духа на храбрия младеж. Когато видя, че бикът се беше съвзел и отново се приближаваше към него, той запълзя към скалата, като влачеше безпомощния си крак.

Вие навярно ще си помислите, че за него нямаше вече никаква надежда, че дивият звяр щеше да връхлети върху му и да го промуши смъртоносно. Това щеше наистина да стане, ако Гаспар не беше надарен с храбро сърце, което му помогна да направи още един отчаян опит, за да се спаси.

Когато се обърна към скалата, пред очите му се изпречи нещо, което го изпълни с нови надежди. Това нещо беше пукнатината между двете канари. Както вече споменахме по-горе, тя беше широка около един фут и почти изцяло разделяше двете половини на скалата освен при самия връх, където те се опираха една в друга.

Гаспар с будния си ум веднага схвана какво трябва да направи. Ако успееше да се добере до тази пукнатина и да се промъкне в нея навреме, той все още можеше да се спаси. Тя беше достатъчно голяма да побере него, но малко тясна за огромния му неприятел.

Младежът запълзя към нея с изненадваща бързина и скоро стигна там. Хвана се за ръба на скалата и се промъкна навътре; нямаше никакво време за губене. Чу как рогата на бика се удариха с трясък о двете страни на пукнатината, а след туй последва воят на ожесточения и разочарован звяр.

Без да иска, ловецът нададе радостен вик; разбрал бе, че е спасен.