Майн Рид
Ловци на растения (11) (Приключения сред Хималаите)

Глава XI
ТИГЪР, УЛОВЕН С КЛЕЙ

Планът на индуса бе подложен на проверка по-рано, отколкото се очакваше. Тримата ловци предполагаха, че тигърът няма да се върне преди залез слънце и бяха решили да прекарат нощта между клоните на баниановото дърво, за да бъдат по-далеч от всяка опасност. На тигъра можеше да му хрумне да се поразходи из техния лагер! Обикновено тия свирепи хищници се плашат от огъня, но някои от тях не му обръщат внимание и е имало случаи, когато тигри са нападали хора, седнали близо до буйно пламтящ огън. Осару знаеше няколко такива случаи и затова настояваше всички да нощуват горе на дървото. Вярно е, че ако тигърът ги забележи, може лесно да се покатери на дървото, но той едва ли би открил тяхното скривалище, ако те пазят тишина и не привлекат вниманието му. Те побързаха и си построиха между клоните нещо като легло от бамбукови стъбла, за да има къде да легнат.

В края на краищата обаче не стана нужда да нощуват в това гнездо или по право излишно беше да прекарват цялата нощ в него. Но те го използваха за известно време и оттам станаха свидетели на такова своеобразно и комично зрелище, каквото никой от тях не беше виждал.

Оставаше около половин час до залез слънце. Всички бяха насядали около огъня, когато дочуха някакъв особен звук, наподобяващ „хъркането“ на кукурузороначка — тъй добре познато на всеки, който е пътувал из земеделски области. Но за разлика от него този звук не беше постоянен, а спираше от време на време, после пак се чуваше няколко секунди и отново заглъхваше.

Единствен Осару се разтревожи от този звук; другите бяха само любопитни. Звукът беше доста необикновен и двамата младежи се чудеха от какво ли може да е, но не се уплашиха.

Скоро обаче и те се разтревожиха като индуса, когато той им каза, че това не е нищо друго освен познатото „хъррр“ на тигъра!

Осару им съобщи това със зловещ шепот, като същевременно запълзя към дънера на баниановото дърво и направи знак на младежите да го последват.

Те се подчиниха, без да възразяват нито дума, и скоро тримата се изкачиха един след друг на дървото й се настаниха безшумно сред клоните.

Гледайки надолу през вейките на дървото, те виждаха месото, окачено на клона, а така също и цялото пространство, постлано с намазаните лъскави листа.

Кой знае — може би месото, което тигърът беше откраднал предишната нощ, не беше му стигнало за един ден и той бе огладнял, още преди да стане време за вечеря! Във всеки случай Осару, който добре познаваше навиците на този нашарен грабител, съвсем не го очакваше да се върне толкова рано, а мислеше, че ще се яви едва след като се стъмни. Ала страшното „хъррр“, което от време на време все по-ясно и по-силно гърмеше из гората, показваше, че голямата котка е наблизо.

Изведнъж те съгледаха тигъра да се показва из храсталаците от другата страна на поточето. Белезникавият цвят на дебелия му врат и на широките му гърди изпъкваше ярко върху фона на тъмнозелените листа. Тигърът пристъпваше дебнешком, също като котка, която се промъква до някоя непредпазлива птичка — грамадните му лапи, протегнати напред, гърбът му, превит надолу — отвратително, страшно зрелище! Очите му сякаш изпускаха огън, когато се обръщаха към съблазнителните бутове, окачени на високия клон.

След като се поогледа, той изви дългия си гръб нагоре и бързо прескочи рекичката. После, без да се бави, изтича леко напред и се спря точно под окаченото месо.

Осару нарочно бе вдигнал месото по-високо, отколкото преди, така че най-ниските части на бутовете бяха цели дванадесет фута от земята. При все че тигърът може да скача на голямо разстояние хоризонтално, той не е твърде способен да подскача нагоре и затова апетитните късове месо бяха недостижими за него. Това обстоятелство малко го посмути — та нали при последното му посещение нещата бяха по-иначе разположени… Но след като изгледа месото за минута-две и недоволно силно изсумтя, той притисна лапи до земята и подскочи високо във въздуха.

Опитът излезе несполучлив. Отново се намери на земята, без да докосне месото, ядоса се и изрева сърдито.

След миг пак подскочи. Този път успя да удари с лапата си единия бут, който се залюля напред-назад, но не падна, защото беше здраво вързан за дървото.

Изведнъж вниманието на големия хищник бе привлечено от друго обстоятелство, което много го озадачи. Той забеляза, че нещо бе залепнало на лапите му. Издигна едната си лапа и видя няколко листа, полепнали по нея. Какво ли се е случило с тези листа, та стоят на ходилата му? Изглеждаха мокри, но какво от това? Никога не бе виждал листа — мокри или сухи — да полепват по краката му. Може би те му бяха попречили да скочи толкова високо, колкото искаше. Във всеки случай те безспорно му пречеха и той би трябвало да се отърве от тях, преди да направи нов скок. Тигърът леко разтърси лапата си, но листата не падаха. Раздруса я по-силно, но листата си стояха. Чудно нещо! По тях имаше някаква леплива течност, каквато не беше виждал през досегашните си странствания. Неведнъж бе ходил под смокинови дървета, но никога не бе стъпвал върху такива лепкави листа като тези.

Още веднъж силно раздруса лапата си, но пак без резултат. Листата стояха все тъй здраво залепени, сякаш бяха направени от лейкопласт — един лист бе покрил цялото му ходило, а други — полепнали отстрани. Няколко дори се бяха залепили за глезените му. Какво ли значеше това?

Като видя, че от клатенето на лапата няма никаква полза, той се опита да се отърве от листата по единствения друг начин, който знаеше, а именно като ги махне с бузите си или с муцуната си. Той издигна крак нагоре, тръкна го отстрани на лицето си и успя да махне повечето листа от лапата си, но за негово съжаление те се залепиха за главата, за ушите и челюстите му — което беше още по-неудобно и неприятно. И той реши да ги махне оттам с помощта на лапата си; но вместо това техният брои се увеличи, защото на краката му сега се беше събрала нова купчина лепкави листа. Тогава опита с другия крак, но резултатът не беше по-добър: и този му крак бе покрит с лепкави листа, които се отделяха от лапата, но се залепяха по лицето му и оставаха там въпреки всичките му усилия да ги махне. Някои от тях покриха дори очите му и почти го ослепиха. Имаше обаче още един начин да се освободи от листата, които бяха полепнали по главата му. Всеки път, когато прибягваше до помощта на лапите си, положението ставаше все по-лошо и по-лошо. „Но — мислеше си той — има друг начин да се отърва от тях: ще отъркам главата си о земята!“

Речено — сторено. Той притисна едната страна на лицето си о земята и като се тласкаше напред със задните си крака, силно я отърка, за да се избави от сполетялата го беда. После обърна и другата страна, отърка и нея по същия начин, но след малко откри, че положението му е по-лошо отпреди. Всъщност той забеляза, че и двете му очи бяха напълно закрити „като с превръзка“ и че сега беше съвсем сляп. Той усети още, че цялото му тяло — от носа до крайчеца на опашката му — беше облепено със смокинови листа.

Сега вече тигърът загуби всякакво търпение. Не мислеше вече за месото, а искаше само да излезе от това затруднено положение. Той подскачаше и тичаше наоколо, като търкаше главата си о земята или я чешеше с огромните си лапи и непрекъснато се блъскаше в близките дънери на дърветата. А през това време гората кънтеше от неговото ръмжене, виене и рев.

До този критичен момент нашите пътешественици наблюдаваха всяко негово движение, готови да се пръснат от смях, ала не смееха да издадат нито звук, за да не прекъснат забавното зрелище. Най-после Осару разбра, че е дошло време за работа, а не само за смях, и слезе от дървото с дългото си копие в ръка, като направи знак на другите да го последват със своите пушки.

Индусът можеше без голям риск за живота си да се приближи и да промуши тигъра с копието си, но за по-сигурно и двуцевката, напълнена със сачми, и винтовката на Карл бяха изпразнени в тялото на хищника. Един от куршумите, които го бе улучил в ребрата, сложи край на усилията му и го простря на тревата мъртъв като риба.

Ловците разгледаха тигъра внимателно и видяха, че смокиновите листа бяха покрили плътно очите му и той наистина е бил съвсем сляп. Напразно се бе опитвал да ги махне с огромните си лапи — ноктите му бяха тъй обвити с лепкави листа, че бяха съвършено безполезни; нямаше да бъдат опасни, дори ако някой излезеше насреща им с голи ръце.

Когато интересното зрелище свърши, тримата избухнаха в буен смях, защото имаше нещо много забавно и комично не само в тая идея, но и в самото и изпълнение — да уловиш един тигър с такова просто средство, с птичи клей.