Майн Рид
Ловци на растения (42) (Приключения сред Хималаите)

Глава XLII
МОСТ НАД ПУКНАТИНАТА

Млади читатели, няма да ви досаждам с разказа си за всички подробности и незначителни събития около построяването на моста. Достатъчно е да споменем, че и тримата пътешественици бяха заети почти денонощно до окончателното му завършване. При все че не бяха лишени от нищо и можеха да прекарат целия си живот в тая долина, те се чувстваха като затворници — откъснати от всякаква дружба с хората. Тая мисъл ги потискаше и не ги оставяше да пропилеят нито час в безцелни развлечения. Цялото си време те отдаваха на това, което поглъщаше всичките им мисли — построяването на моста, звеното, което щеше да ги съедини с останалия свят и да ги освободи от самотното им заточение.

Измина цял месец, докато построят мост, който в края на краищата се състоеше само от една-единствена греда, около шест инча в диаметър и малко по-дълга от сто фута. Две тънки борови дървета, наставени с помощта на ремъци от сурова кожа — това беше цялото му устройство. Нека обаче не забравяме, че тия греди трябваше да бъдат издялани от дървета, докато станат почти навсякъде еднакво дебели, и то само с помощта на една малка брадвичка и няколко ножа; после гредата трябваше да бъде опалена на огъня, за да бъде съвсем суха и лека. Снаждането трябваше да бъде направено много внимателно и здраво, за да може да издържи тежест, без да се разедини. За тая цел нужно беше да се изплетат дълги въжета за кожите на много животни, които трябваше да бъдат хванати и убити. Трябваше да бъдат направени и други съоръжения, така е построяването на моста създаде работа и на тримата през целия месец.

В края на месеца мостът беше готов. Ето го там — сред долината на глетчера, положен върху заснежената повърхност на леда, единият му край — само на няколко фута от бездната! Там го бяха занесли тримата ловци и сега се готвеха да го поставят над пропастта.

Първо — ще запитате, — как тази тънка греда може да бъде поставена над зеещата пропаст. Тя е достатъчно дълга, за да стигне отсреща, това беше предварително изчислено, а бяха я наддали и с няколко фута повече, за да може да легне на двата бряга. Но как, за Бога, щяха да я прехвърлят над ямата? Ако един от тях се намираше на отсрещния бряг и държеше въже, вързано за края на гредата, тогава работата би била много проста. Но тъй като не беше така, какво тогава възнамеряваха да правят нашите строители? Явно е, е не можеха просто да тикнат „моста“ напред; краят на такъв дълъг прът сигурно ще падне по-ниско от хоризонталната линия, преди да достигне отсрещния бряг. А как щяха след това да го издигнат? Освен това, щом дървото бъде изтласкано малко повече от половината на пропастта, самата му тежест ще бъде толкова голяма, че тримата ловци няма да могат да го задържат и то ще се изплъзне от ръцете им и ще полети към дъното на пропастта, от където, разбира се, те никога не биха могли да го извадят. А това би било жалко след всичките им усилия да се сдобият с тази добре направена греда.

Но те не бяха толкова глупави да работят цял месец, без предварително да разрешат всички тия въпроси. Карл имаше достатъчно познания по инженерство и не би позволил работата да напредне толкова много, без да има на ръка подходящ план за прехвърлянето на гредата над пропастта. Ако можехте да разгледате предметите, разхвърляни наоколо, бихте забелязали и самите доказателства за съществуването на такъв план. Бихте разбрали също как тая трудност ще бъде преодоляна.

Бихте видели там стълба, дълга почти петдесет фута, чиято направа им отне няколко дни. Бихте видели и здрав скрипец с дебели колела, за които също яха отделили доста време. Бихте видели и няколко кълбета дебело въже, изплетено от сурова кожа. Нищо чудно тогава, че за построяването на моста им трябваше цял месец!

Оставаше само да го прехвърлят над пропастта! За тая цел нашите ловци бяха сега по местата си заедно с всичките необходими съоръжения. И без да се бавят повече, те се заловиха за работа.

Изправиха стълбата до скалата така, че долният край да се опира на ледника, и то толкова близо до пропастта, колкото беше възможно и безопасност.

Споменахме вече, че стълбата беше дълга петдесет фута и следователно изправена, тя се опираше о скалата почти на петдесет фута от ледника. По една случайност на тази височина имаше малка цепнатина — нещо като дълбей в скалата, където с помощта на желязно длето лесно можеше да бъде пробита дупка.

Измина цял час, докато дупката стана един фут дълбока. Това беше постигнато с помощта на брадвичката и желязното острие на Осарувото копие за глигани.

В тая дупка вкараха здрав дървен кол, който я изпълни почти цялата; но за да го направят съвсем стегнат и непоклатим, наоколо му зачукаха здрави дървени клинове.

Когато беше добре забит, краят на този кол остана да стърчи около един фут навън от скалата, И сега с помощта на ремъци от сурова кожа скрипецът беше здраво завързан за дървения кол, върху който предварително бяха изрязани няколко вдлъбнатини.

Скрипецът имаше две дървени колела с достатъчно здрави оси, за да могат да издържат със стотици килограми. И двете бяха предварително изпробвани.

Още един кол беше забит в скалата, но долу, на няколко фута от повърхността на ледника; той щеше да служи като макара, на която в случай на нужда бърдо да бъдат навити краищата на въжетата.

Следващата задача беше да се прокарат въжетата през колелата на скрипеца. Тази работа тримата ловци извършиха само за няколко минути, тъй като въжетата бяха вече старателно изплетени и точно толкова дебели, колкото трябваше, за да се наместят добре в жлебовете на колелата.

Сега нашите млади приятели завързаха краищата на въжетата или кабелите, както те предпочитаха да ги наричат, за дългата греда, която щеше да образува самия мост. Едно от въжетата вързаха към края на гредата, а другото — в средата й, точно там, където двете половини бяха снадени.

Постараха се да стегнат възлите най-внимателно, особено възела на средното въже, защото това въже щеше да играе особено важна роля. То щеше да изпълнява службата на главна подпора на моста — не само за да предпази дългата греда от огъване, но и от пречупване. Ако Карл не беше толкова изобретателен и не бе измислил тази опора, тънката греда, която бяха приготвили, никога нямаше да издържи тежестта на човешко тяло; ако ли пък бяха я направили по-дебела и по-тежка, тогава никога не биха могли да я прехвърлят над пропастта. На тази централна опора следователно с право те отдадоха по-голямо внимание; въжето, както и скрипецът, по който щеше да се движи, бяха направени от най-здравия материал. Другото въже беше предназначено да държи края на гредата така, че да не увисне в пропастта, а да легне върху леда на отсрещния бряг.

След като приготвиха напълно въжетата, всеки зае своето място. Най-силният от тях — Осару, трябваше да бута моста напред, а Карл и Гаспар щяха а се разправят със скрипеца и въжетата. Макар че гредата беше само шест инча дебела, под нея бяха поставени няколко дървени ролки, защото голямата й дължина би затруднила изтикването й напред дори по хлъзгавата и заснежена повърхност.

Карл даде знак и гредата започна да се придвижва. Скоро краят й премина ръба на пропастта близо до черната скала. Бавно и равномерно се плъзгаше тя напред и никой от ловците не продума нито дума; тъй много бяха погълнати те от своята работа.

Бавно и равномерно пълзеше гредата покрай скалата като някакво огромно влечуго, подавайки своята укротена с намордник муцуна над дълбоката пропаст.

Най-после първият валяк под гредата достигна края на пропастта и работата трябваше да спре, за да бъде преместен по-назад. Това беше извършено много лесно. Няколко омотавания на въжетата около долната макара и всичко замря. Колелата на скрипеца работеха превъзходно и въжетата гладко се плъзгаха в жлебовете.

Валяците скоро бяха преместени, въжетата — отвързани от макарата, и мостът отново тръгна напред.

Бавно и равномерно — бавно, но плавно и сигурно гредата се движеше напред, докато предният й край стигна до отсрещния бряг на пропастта и се плъзна няколко фута върху твърдия лед. Тогава въжетата бяха опънати и здраво вързани за долната макара. Отсамния край на гредата беше също вързан, за да не може да се измести настрана. И така, двата бряга на зеещата пропаст бяха свързани с мост.

Едва сега младите строители се спряха да видят резултата от своя труд. Застанали прави, загледани в този необикновен мост, който щеше да им отвори пътя към родината и свободата, те не можеха да удържат възторжените си чувства и нададоха радостно, победоносно ура!