Майкъл Крайтън
Драконови зъби (7)

Чикаго

Чикаго беше най-бързо разрастващият се град на света, и като население, и като търговски център.

От село в прерията с четири хиляди жители през 1840 г. се бе превърнал в град с население от половин милион и сега удвояваше големината си на всеки пет години. Наричан Калната дупка в прерията и Плочника, сега градът се простираше на трийсет и пет квадратни мили покрай езерото Мичиган и имаше улици с тротоари, широки булеварди с конски трамваи, елегантни сгради, хубави магазини, хотели, художествени галерии, театри. И това въпреки факта, че само преди пет години градът беше унищожен от кошмарен пожар.

Успехът на Чикаго не се дължеше по никакъв начин на климата и физическите условия на местността. Бреговете на езерото Мичиган са блатисти. Повечето от ранните сгради бяха затънали в тинята и после повдигнати със специални приспособления от гениалния млад чикагски инженер Джордж Пулман. Водата беше толкова замърсена, че хората често намираха в питейната вода малки рибки — дори в прясното мляко от мандрите. И времето беше кошмарно — горещо през лятото, убийствено студено през зимата, ветровито през всички сезони.

Чикаго дължеше успеха си на географското си положение в сърцето на страната, на значението си като търговски и транспортен център и най-вече на възможността да се справя с невероятни тонажи говеждо и свинско месо.

„Харесва ми да превръщам четината, кръвта, вътрешното и външното на телета и прасета в печалба“ — бе казал Филип Армър, един от основателите на гигантските чикагски кланици. Заедно с приятеля си магната транжор Густавус Суифт Армър управляваше индустрия, която пращаше в отвъдното милион глави добитък и четири милиона прасета всяка година, при което осигуряваше работа на една шеста от населението на града.

С централизираната дистрибуция, механизираното клане и хладилните вагони бароните на Чикаго създаваха цяла нова индустрия — хранителната.

Чикагските кланици бяха най-големите на света и много посетители на града отиваха да ги разглеждат. Един от йейлските студенти се оказа племенник на Суифт, така че всички отидоха на обиколка в кланиците, които за Джонсън бяха съмнителна туристическа атракция. Марш обаче не бе спрял в Чикаго с цел туризъм. Беше дошъл по работа.

От великолепно крайбрежно железопътно депо той заведе студентите в хотел „Гранд Пасифик“. Там младежите се стъписаха от един от най-големите и най-елегантни хотели на света. Както навсякъде, Марш беше уредил специално настаняване за групата си, чакаха го и журналисти, за да го интервюират.

Отнийл Марш винаги беше добър обект. Предната година, 1875-а, беше разкрил скандал в Бюрото за индианците, чиито служители се оказа, че не са раздавали храна и пари в резерватите, а са я запазвали за себе си, докато индианците буквално умирали от глад. Марш научи за това от самия Червен облак, легендарния вожд на сиуксите, и после разкри доказателствата във Вашингтон, с което силно злепостави президентството на Грант в очите на либералите от Източното крайбрежие. Марш беше добър приятел на Червения облак, така че вестникарите искаха да говорят с него за войните със сиуксите, които се водеха в момента. „Това е ужасен конфликт — казваше Марш, — но няма лесно решение на индианския въпрос“.

От друга страна, на чикагските репортери не им омръзваше да говорят за предишното публично появяване на Марш във връзка с аферата с Кардифския гигант.

През 1869 г. в Кардиф, Ню Йорк, беше изкопан скелет на триметров гигант, който бързо се превърна в национален феномен.

Имаше общо съгласие, че гигантът е представител на човешката раса, която се е издавила при потопа на Ной. Гордън Бърнит от „Ню Йорк Хералд“ и няколко учени го бяха обявили за истински.

Марш, в качеството си на нов професор по палеонтология от Йейл, посети находката и каза недалеч от един репортер:

— Много забележителен.

— Може ли да ви цитирам? — попита репортерът.

— Да — отвърна Марш. — Цитирай ме, че съм казал: „Много забележителен фалшификат“.

По-късно се оказа, че така нареченият гигант произхожда от гипсов блок, издялан тайно в Чикаго. Случката обаче привлече националното внимание към Марш — и след това репортерите не престанаха да го търсят.

— Какво ви води в Чикаго този път? — попита един от тях.

— Пътувам на Запад, за да търся още кости — отговори Марш.

— Кости ли ще гледате в Чикаго?

Марш се засмя.

— Не. В Чикаго ще се срещнем с генерал Шеридан, за да уговорим контактите си с армията.

Марш взе Джонсън със себе си, защото искаше да се снима с генерал Шеридан.

Дребният Фил Шеридан беше набит енергичен мъж на четирийсет и пет и си падаше по тютюна за дъвчене и пиперливите изрази. Беше събрал щаба на армията, който сега водеше индианските войни — генералите Крук, Тери и Къстър, които в момента ловяха сиукси. Шеридан особено харесваше Армстронг Къстър и беше рискувал неодобрението на президента Грант, като отново го бе повикал на служба заедно с генералите Крук и Тери в Индианските войни.

— Кампанията не е лесна — каза Шеридан. — И ни е нужен човек със замаха на Къстър. Гоним индианците от домовете им, понеже така трябва, а те ще се бият с нас като дяволи. Фактът, че Индианската агенция ги снабдява с добри карабини, също не ни помага. Основният конфликт, изглежда, ще е в Монтана и Уайоминг.

— Уайоминг — каза Марш. — Хмммм. Ще има ли проблеми за нашата група?

Джонсън забеляза, че изобщо не изглежда смутен.

— Не виждам защо — отвърна Шеридан и изплю със забележителна точност тютюнева плюнка в един метален плювалник в другия край на стаята. — Ако стоите настрана от Уайоминг и Монтана, ще сте в безопасност.

Марш позира за снимка, застанал вдървено до генерал Шеридан. След това получи препоръчителни писма до тримата генерали и до командващите на гарнизоните във форт Нарами и Шайен.

След два часа се върнаха на гарата, готови да продължат пътя си на запад.

Пред изхода за заминаващи пътници някакъв груб на вид мъж, висок и с особен кос белег на лицето, попита Джонсън:

— За къде пътуваш?

— За Уайоминг. — Още щом го каза, се сети, че трябваше да каже Колорадо.

— Уайоминг? Е, успех — каза мъжът, обърна се и се отдалечи.

Марш настигна Джонсън миг след това.

— Кой беше този?

— Нямам представа.

— Какво искаше?

— Попита за къде пътувам.

— Така ли? Ти какво му каза?

— Уайоминг.

Марш се намръщи.

— Повярва ли ти?

— Не знам.

— Стори ли ти се, че ти е повярвал?

— Да, професоре, така мисля.

— Така мислиш?

— Доста съм сигурен, професоре.

Марш се загледа в посоката, в която се отдалечаваше мъжът. Гарата все още беше пълна с хора и оживена. Звуците отекваха в залата, чуваха се свирките на заминаващите влакове.

— Предупредих те да не говориш с непознати — каза професорът. — Този, който те заговори, беше любимият надзирател на Коуп, Джо Бенедикт, от Флота. Брутален главорез в човешки образ. Ако си му казал, че отиваме в Уайоминг, всичко е наред.

— Тоест няма да пътуваме за Уайоминг?

— Няма — отговори Марш. — Ще пътуваме за Колорадо.

— Колорадо?

— Разбира се — каза Марш. — Колорадо е най-добрият източник на фосили в Запада, макар че не можеш да очакваш глупак като Коуп да го знае.