Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon Teeth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Крайтън

Заглавие: Драконови зъби

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 19.03.2018 г.

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-830-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317

История

  1. — Добавяне

Новината на Емили

— Няма полза — прошепна му тя вън, на верандата на хотела, преди вечеря. — Братята Къри са обезпокоени от пристигането на Ърп. Това ги изнервя. Ще дойдат за костите ти тази нощ. Похвалиха се.

— Няма да ги получат — каза Джонсън.

— Струва ми се, че са свикнали да получават каквото искат.

— Не и този път.

— Какво ще направиш?

— Ще ги пазя — отговори Джонсън и посочи револвера си.

— На твое място не бих го направила.

— Какво според теб трябва да направя?

— Просто ги остави да ги вземат.

— Не мога да направя това, Емили.

— Те са опасни.

— Знам. Обаче трябва да пазя костите.

— Това са само кости.

— Не, не са само кости.

Видя как очите й светват.

— Значи са ценни?

— Безценни са. Казах ти.

— Кажи ми наистина! Какво са всъщност?

— Емили, това наистина са кости. Казах ти го.

Тя го изгледа с отвращение.

— На твое място не бих рискувала живота си заради купчина стари кости.

— Не си на мое място, а тези кости са важни. Те са от историята и са важни за науката.

— Братята Къри не дават пет пари за науката, обаче с удоволствие ще те убият в суматохата.

— Знам. Обаче трябва да опазя костите.

— Тогава по-добре намери помощ, Бил.

 

 

Той намери прочутия стрелец Уайът Ърп в бар „Мелодеон“ да играе блекджак и го извика настрана.

— Мистър Ърп, може ли да наема услугите ви за тази вечер?

— Предполагам — отговори Ърп. — В какво качество?

— Като охрана — каза Джонсън и обясни ситуацията с вкаменелостите, стаята, братята Къри.

— Няма проблем — каза Уайът Ърп, след като го изслуша. — Ще ти струва пет долара.

Джонсън се съгласи.

— Предварително.

Джонсън му плати веднага, още в бара.

— Мога ли да разчитам на вас?

— Разбира се — отговори Уайът Ърп. — Ще дойда в стаята ти в десет вечерта. Донеси муниции и много уиски и повече не се тревожи. Сега Уайът Ърп е на твоя страна. Проблемите ти свършиха.

 

 

Джонсън вечеря с Емили в хотелската трапезария.

— Ще ми се да се откажеш от това — каза тя.

Това точно отговаряше на чувствата му, обаче той каза:

— Не мога, Емили.

Тя го целуна леко по бузата.

— Тогава късмет, Бил. Надявам се да те видя утре.

— Бъди спокойна — отговори той и й се усмихна храбро.

Емили се качи в стаята си. Джонсън се качи в своята и се заключи.

Беше девет вечерта.

 

 

Мина десет, после десет и половина. Джонсън тръсна джобния си часовник, зачуди се дали е верен. Най-накрая отключи стаята си, заключи я и слезе във фоайето на хотела.

Нощна смяна на рецепцията беше едно пъпчиво момче.

— Здрасти, мистър Джонсън.

— Здрасти, Едуин. Виждал ли си мистър Уайът Ърп?

— Не. Не тази вечер. Знам обаче къде е.

— Къде е?

— В „Мелодеон“. Играе блекджак.

— Беше в „Мелодеон“ днес следобед.

— Е, още е там.

Джонсън погледна стенния часовник. Той също показваше десет и половина.

— Трябваше да се срещнем тук.

— Сигурно е забравил — каза Едуин.

— Имахме уговорка.

— Сигурно пие — предположи Едуин.

— Можеш ли да отидеш там и да го доведеш?

— Ще ми се да можех. Трябва да стоя тук обаче. Не се тревожи, мистър Ърп е отговорен човек. Щом е казал, че ще дойде, сигурен съм, че скоро ще се появи.

Джонсън кимна и пак се заключи в стаята си.

И зачака. „Ако дойдат до вратата — мислеше си, — по-добре да съм готов“. Сложи по един зареден револвер в двата си ботуша откъм долния край на леглото.

 

 

Часовете се нижеха. Към полунощ Джонсън излезе отново по вълнени чорапи, за да попита за Уайът Ърп, но Едуин спеше, а ключът на Ърп все още беше на таблото зад него, което означаваше, че не се е прибрал от бара.

Джонсън се върна в стаята си и отново зачака. Всичко беше стихнало. Той гледаше стрелките на часовника си. Слушаше тиктакането и чакаше.

Към два чу драскане по стената. Скочи с револвер в ръка.

Чу драскането пак.

— Кой е!?

Никой не отговори. Още драскане.

— Махай се! — каза с треперещ глас.

Чу тихо цвърчене и драскането бързо се отдалечи. Той се сети какво е.

— Плъхове!

Отново се отпусна на леглото, напрегнат и уморен. Потеше се.

Ръцете му трепереха. Това не беше неговият бизнес. Нямаше нерви за това. И къде, по дяволите, беше Уайът Ърп?

 

 

— Не мога да разбера защо се ядосваш толкова — каза Ърп на следващия ден.

— Имахме уговорка — каза Джонсън. — Затова се ядосвам.

Изобщо не беше спал. Беше ядосан и уморен.

— Да, имахме — каза Уайът Ърп. — Да защитя фосилите ти от братята Къри.

— И ти платих предварително.

— Да, плати ми.

— А къде беше ти?

— Правех това, за което ме нае — отговори Ърп. — Цяла нощ играх блекджак. С братята Къри.

Джонсън въздъхна. Беше твърде уморен, за да спори.

— Е, ти какво очакваше да направя? — попита Ърп. — Да ги оставя сами, за да дойда да стоя с теб в тъмното?

— Работата е там, че не знаех.

— Изглеждаш изтощен — каза Ърп съчувствено. — Отиди да поспиш.

Джонсън кимна и се обърна, за да се върне в хотела.

— Искаш ли да ме наемеш пак и тази вечер? — извика Ърп след него.

— Да — отговори Джонсън.

— Ще ти струва пет долара — каза Ърп.

— Няма да ти дам пет долара, за да играеш блекджак — отвърна Джонсън.

Ърп сви рамене.

— Както искаш, момче.

Същата вечер Джонсън пак сложи заредените револвери с малко допълнителни патрони в ботушите си. Някъде към полунощ вероятно беше заспал, защото се събуди от трошене на дърво. Счупената врата се отвори и някой се вмъкна в стаята. Вратата се затвори пак. Беше непрогледна тъмнина, защото сандъците закриваха прозореца.

— Фоти? — прошепна някой.

— Уайът? — прошепна Джонсън в отговор.

Чу рязкото изщракване на ударник на револвер, който се дръпва назад, за да е готов за стрелба. Стъпка. Тишина.

Дишане в тъмнината. Джонсън си даде сметка, че е лесна мишена, измъкна се от леглото и се мушна отдолу. Извади револвера от единия ботуш и запрати ботуша към стената.

При удара на ботуша в стената проблесна пламък и изтрещя изстрел — мъжът стреля по посока на звука. Някой веднага се развика някъде другаде в хотела.

— Махай се оттук, който и да си! — извика Джонсън. Стаята вече беше пълна с дим. — Държа зареден револвер. Махай се!

Тишина. Пристъпване. Дишане.

— Ти ли си Фоти, момче?

Вратата се отвори и влезе още един мъж.

— В леглото си е — чу се глас.

— Фоти, сега ще запалим лампата. Стой спокойно и ще изясним нещата.

Вместо това мъжете откриха огън по леглото и надупчиха рамката.

Джонсън грабна и втория револвер и изпразни и двата хаотично, без никакво умение.

Чу пукот на сцепено дърво, стенание, нещо падна, после може би се отвори вратата.

Той пипнешком зареди револверите. Чуваше тежко дишане — беше сигурен, че е дишане. Изнервяше го. Представяше си как убиецът стои, вслушва се в подплашеното му дишане и тракането на куршумите, преди да влязат в барабана, определя местоположението му, съсредоточава се…

Приключи със зареждането. Все още нищо.

— О, Кармела — чу се тъжен и уморен глас, — знам, че бях…

Дишането на мъжа стана тежко.

— Ако можех да си поема дъх… — Изкашля се. Някой ритна вратата. Кашляне, хриптене. И тишина.

В дневника си Джонсън записа:

„Тогава проумях, че съм убил човек, но стаята беше твърде тъмна, за да видя кой е. Изчаках както бях, на пода, с готови за стрелба револвери, в случай че другият стрелец се върне. Бях решен първо да стрелям, а да задавам въпроси после. Тогава обаче чух мистър Пъркинс, собственика, да вика от коридора. Отговорих му. Казах му, че няма да стрелям, и той се появи на вратата със запален фенер, с който освети стаята и пода, където лежеше едър мъж, мъртъв. Кръвта му беше напоила килима“.

На широкия гръб на мъртвеца се виждаха три рани от куршуми.

Пъркинс преобърна тялото. В трепкащата светлина на фенера видя невиждащите очи на Клем Къри.

— Мъртъв като талпа — промърмори.

Коридорът се изпълни с гласове, после през вратата започнаха да надничат любопитни глави.

— Назад, стойте назад!

Съдия Харлан си проби път през тълпата и влезе в стаята. Съдията, помисли си Джонсън, вероятно е в лошо настроение, защото са го измъкнали от леглото. Оказа се, че изобщо не е така.

— Зарязах чудесна игра на покер — заяви Харлан, — за да се занимавам с това убийство тук.

Втренчи се в тялото.

— Това е Клем Къри, нали?

Джонсън отговори, че е той.

— Не е загуба за обществото, ако питат мен — каза съдията. — Какво е правил тук?

— Искаше да ме ограби — отговори Джонсън.

— Логично. — Съдия Харлан кимна, отпи голяма глътка от плоското си шишенце и го подаде на Джонсън. — Кой го застреля?

Джонсън отговори, че го е застрелял той.

— Добре — отвърна съдията. — Ако питаш мен, това е добре. Единственият проблем е, че си го застрелял в гърба.

Джонсън обясни, че е било тъмно и не е виждал нищо.

— Сигурен съм в това — каза съдията. — Проблемът е, че си го застрелял три пъти в гърба.

Джонсън каза, че не е имал намерение да убива никого.

— Сигурен съм и в това. Нямаш проблем с мен, но може да имаш известни затруднения, когато Черния Дик научи, утре или вдругиден, зависи кога ще се върне в града.

Тази мисъл вече бе минала през главата на Джонсън и той не искаше тя да се върти там прекалено дълго.

— Мислиш ли да заминеш от Дедуд? — попита съдията.

— Не още. Не — отговори Джонсън.

Съдия Харлан отпи още една глътка от плоската, после каза:

— Аз бих заминал. На твое място бих изчезнал още преди да е съмнало.

 

 

— Проклет да съм! — каза Сам Пъркинс, докато опипваше дупките от куршуми на стената, след като тълпата си тръгна. — Определено си свършил голяма работа, мистър Джонсън.

— Не успяха да вземат костите.

— Така е, обаче вдигнаха абсолютно всичките ми гости от леглата посред нощ, мистър Джонсън.

— Съжалявам за това.

— Едуин, нощният администратор, се изплаши толкова, че намокри гащите. Не се шегувам.

— Съжалявам.

— Така не може да се управлява хотел, мистър Джонсън. „Гранд Централ“ си има репутация. Искам тези кости да се махнат оттук още днес — каза Пъркинс.

— Мистър Пъркинс…

— Днес — натърти Пъркинс. — Това е окончателно. И ще платиш да ремонтират дупките от куршуми. Ще влезе в сметката ти.

— Къде да ги преместя?

— Не е мой проблем.

— Мистър Пъркинс, тези кости са ценни за науката.

— Много далече сме от науката. Просто ги махни.