Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dragon Teeth, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka (2022 г.)
Издание:
Автор: Майкъл Крайтън
Заглавие: Драконови зъби
Преводач: Владимир Германов
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „БАРД“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 19.03.2018 г.
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-830-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317
История
- — Добавяне
Новината на Емили
— Няма полза — прошепна му тя вън, на верандата на хотела, преди вечеря. — Братята Къри са обезпокоени от пристигането на Ърп. Това ги изнервя. Ще дойдат за костите ти тази нощ. Похвалиха се.
— Няма да ги получат — каза Джонсън.
— Струва ми се, че са свикнали да получават каквото искат.
— Не и този път.
— Какво ще направиш?
— Ще ги пазя — отговори Джонсън и посочи револвера си.
— На твое място не бих го направила.
— Какво според теб трябва да направя?
— Просто ги остави да ги вземат.
— Не мога да направя това, Емили.
— Те са опасни.
— Знам. Обаче трябва да пазя костите.
— Това са само кости.
— Не, не са само кости.
Видя как очите й светват.
— Значи са ценни?
— Безценни са. Казах ти.
— Кажи ми наистина! Какво са всъщност?
— Емили, това наистина са кости. Казах ти го.
Тя го изгледа с отвращение.
— На твое място не бих рискувала живота си заради купчина стари кости.
— Не си на мое място, а тези кости са важни. Те са от историята и са важни за науката.
— Братята Къри не дават пет пари за науката, обаче с удоволствие ще те убият в суматохата.
— Знам. Обаче трябва да опазя костите.
— Тогава по-добре намери помощ, Бил.
Той намери прочутия стрелец Уайът Ърп в бар „Мелодеон“ да играе блекджак и го извика настрана.
— Мистър Ърп, може ли да наема услугите ви за тази вечер?
— Предполагам — отговори Ърп. — В какво качество?
— Като охрана — каза Джонсън и обясни ситуацията с вкаменелостите, стаята, братята Къри.
— Няма проблем — каза Уайът Ърп, след като го изслуша. — Ще ти струва пет долара.
Джонсън се съгласи.
— Предварително.
Джонсън му плати веднага, още в бара.
— Мога ли да разчитам на вас?
— Разбира се — отговори Уайът Ърп. — Ще дойда в стаята ти в десет вечерта. Донеси муниции и много уиски и повече не се тревожи. Сега Уайът Ърп е на твоя страна. Проблемите ти свършиха.
Джонсън вечеря с Емили в хотелската трапезария.
— Ще ми се да се откажеш от това — каза тя.
Това точно отговаряше на чувствата му, обаче той каза:
— Не мога, Емили.
Тя го целуна леко по бузата.
— Тогава късмет, Бил. Надявам се да те видя утре.
— Бъди спокойна — отговори той и й се усмихна храбро.
Емили се качи в стаята си. Джонсън се качи в своята и се заключи.
Беше девет вечерта.
Мина десет, после десет и половина. Джонсън тръсна джобния си часовник, зачуди се дали е верен. Най-накрая отключи стаята си, заключи я и слезе във фоайето на хотела.
Нощна смяна на рецепцията беше едно пъпчиво момче.
— Здрасти, мистър Джонсън.
— Здрасти, Едуин. Виждал ли си мистър Уайът Ърп?
— Не. Не тази вечер. Знам обаче къде е.
— Къде е?
— В „Мелодеон“. Играе блекджак.
— Беше в „Мелодеон“ днес следобед.
— Е, още е там.
Джонсън погледна стенния часовник. Той също показваше десет и половина.
— Трябваше да се срещнем тук.
— Сигурно е забравил — каза Едуин.
— Имахме уговорка.
— Сигурно пие — предположи Едуин.
— Можеш ли да отидеш там и да го доведеш?
— Ще ми се да можех. Трябва да стоя тук обаче. Не се тревожи, мистър Ърп е отговорен човек. Щом е казал, че ще дойде, сигурен съм, че скоро ще се появи.
Джонсън кимна и пак се заключи в стаята си.
И зачака. „Ако дойдат до вратата — мислеше си, — по-добре да съм готов“. Сложи по един зареден револвер в двата си ботуша откъм долния край на леглото.
Часовете се нижеха. Към полунощ Джонсън излезе отново по вълнени чорапи, за да попита за Уайът Ърп, но Едуин спеше, а ключът на Ърп все още беше на таблото зад него, което означаваше, че не се е прибрал от бара.
Джонсън се върна в стаята си и отново зачака. Всичко беше стихнало. Той гледаше стрелките на часовника си. Слушаше тиктакането и чакаше.
Към два чу драскане по стената. Скочи с револвер в ръка.
Чу драскането пак.
— Кой е!?
Никой не отговори. Още драскане.
— Махай се! — каза с треперещ глас.
Чу тихо цвърчене и драскането бързо се отдалечи. Той се сети какво е.
— Плъхове!
Отново се отпусна на леглото, напрегнат и уморен. Потеше се.
Ръцете му трепереха. Това не беше неговият бизнес. Нямаше нерви за това. И къде, по дяволите, беше Уайът Ърп?
— Не мога да разбера защо се ядосваш толкова — каза Ърп на следващия ден.
— Имахме уговорка — каза Джонсън. — Затова се ядосвам.
Изобщо не беше спал. Беше ядосан и уморен.
— Да, имахме — каза Уайът Ърп. — Да защитя фосилите ти от братята Къри.
— И ти платих предварително.
— Да, плати ми.
— А къде беше ти?
— Правех това, за което ме нае — отговори Ърп. — Цяла нощ играх блекджак. С братята Къри.
Джонсън въздъхна. Беше твърде уморен, за да спори.
— Е, ти какво очакваше да направя? — попита Ърп. — Да ги оставя сами, за да дойда да стоя с теб в тъмното?
— Работата е там, че не знаех.
— Изглеждаш изтощен — каза Ърп съчувствено. — Отиди да поспиш.
Джонсън кимна и се обърна, за да се върне в хотела.
— Искаш ли да ме наемеш пак и тази вечер? — извика Ърп след него.
— Да — отговори Джонсън.
— Ще ти струва пет долара — каза Ърп.
— Няма да ти дам пет долара, за да играеш блекджак — отвърна Джонсън.
Ърп сви рамене.
— Както искаш, момче.
Същата вечер Джонсън пак сложи заредените револвери с малко допълнителни патрони в ботушите си. Някъде към полунощ вероятно беше заспал, защото се събуди от трошене на дърво. Счупената врата се отвори и някой се вмъкна в стаята. Вратата се затвори пак. Беше непрогледна тъмнина, защото сандъците закриваха прозореца.
— Фоти? — прошепна някой.
— Уайът? — прошепна Джонсън в отговор.
Чу рязкото изщракване на ударник на револвер, който се дръпва назад, за да е готов за стрелба. Стъпка. Тишина.
Дишане в тъмнината. Джонсън си даде сметка, че е лесна мишена, измъкна се от леглото и се мушна отдолу. Извади револвера от единия ботуш и запрати ботуша към стената.
При удара на ботуша в стената проблесна пламък и изтрещя изстрел — мъжът стреля по посока на звука. Някой веднага се развика някъде другаде в хотела.
— Махай се оттук, който и да си! — извика Джонсън. Стаята вече беше пълна с дим. — Държа зареден револвер. Махай се!
Тишина. Пристъпване. Дишане.
— Ти ли си Фоти, момче?
Вратата се отвори и влезе още един мъж.
— В леглото си е — чу се глас.
— Фоти, сега ще запалим лампата. Стой спокойно и ще изясним нещата.
Вместо това мъжете откриха огън по леглото и надупчиха рамката.
Джонсън грабна и втория револвер и изпразни и двата хаотично, без никакво умение.
Чу пукот на сцепено дърво, стенание, нещо падна, после може би се отвори вратата.
Той пипнешком зареди револверите. Чуваше тежко дишане — беше сигурен, че е дишане. Изнервяше го. Представяше си как убиецът стои, вслушва се в подплашеното му дишане и тракането на куршумите, преди да влязат в барабана, определя местоположението му, съсредоточава се…
Приключи със зареждането. Все още нищо.
— О, Кармела — чу се тъжен и уморен глас, — знам, че бях…
Дишането на мъжа стана тежко.
— Ако можех да си поема дъх… — Изкашля се. Някой ритна вратата. Кашляне, хриптене. И тишина.
В дневника си Джонсън записа:
„Тогава проумях, че съм убил човек, но стаята беше твърде тъмна, за да видя кой е. Изчаках както бях, на пода, с готови за стрелба револвери, в случай че другият стрелец се върне. Бях решен първо да стрелям, а да задавам въпроси после. Тогава обаче чух мистър Пъркинс, собственика, да вика от коридора. Отговорих му. Казах му, че няма да стрелям, и той се появи на вратата със запален фенер, с който освети стаята и пода, където лежеше едър мъж, мъртъв. Кръвта му беше напоила килима“.
На широкия гръб на мъртвеца се виждаха три рани от куршуми.
Пъркинс преобърна тялото. В трепкащата светлина на фенера видя невиждащите очи на Клем Къри.
— Мъртъв като талпа — промърмори.
Коридорът се изпълни с гласове, после през вратата започнаха да надничат любопитни глави.
— Назад, стойте назад!
Съдия Харлан си проби път през тълпата и влезе в стаята. Съдията, помисли си Джонсън, вероятно е в лошо настроение, защото са го измъкнали от леглото. Оказа се, че изобщо не е така.
— Зарязах чудесна игра на покер — заяви Харлан, — за да се занимавам с това убийство тук.
Втренчи се в тялото.
— Това е Клем Къри, нали?
Джонсън отговори, че е той.
— Не е загуба за обществото, ако питат мен — каза съдията. — Какво е правил тук?
— Искаше да ме ограби — отговори Джонсън.
— Логично. — Съдия Харлан кимна, отпи голяма глътка от плоското си шишенце и го подаде на Джонсън. — Кой го застреля?
Джонсън отговори, че го е застрелял той.
— Добре — отвърна съдията. — Ако питаш мен, това е добре. Единственият проблем е, че си го застрелял в гърба.
Джонсън обясни, че е било тъмно и не е виждал нищо.
— Сигурен съм в това — каза съдията. — Проблемът е, че си го застрелял три пъти в гърба.
Джонсън каза, че не е имал намерение да убива никого.
— Сигурен съм и в това. Нямаш проблем с мен, но може да имаш известни затруднения, когато Черния Дик научи, утре или вдругиден, зависи кога ще се върне в града.
Тази мисъл вече бе минала през главата на Джонсън и той не искаше тя да се върти там прекалено дълго.
— Мислиш ли да заминеш от Дедуд? — попита съдията.
— Не още. Не — отговори Джонсън.
Съдия Харлан отпи още една глътка от плоската, после каза:
— Аз бих заминал. На твое място бих изчезнал още преди да е съмнало.
— Проклет да съм! — каза Сам Пъркинс, докато опипваше дупките от куршуми на стената, след като тълпата си тръгна. — Определено си свършил голяма работа, мистър Джонсън.
— Не успяха да вземат костите.
— Така е, обаче вдигнаха абсолютно всичките ми гости от леглата посред нощ, мистър Джонсън.
— Съжалявам за това.
— Едуин, нощният администратор, се изплаши толкова, че намокри гащите. Не се шегувам.
— Съжалявам.
— Така не може да се управлява хотел, мистър Джонсън. „Гранд Централ“ си има репутация. Искам тези кости да се махнат оттук още днес — каза Пъркинс.
— Мистър Пъркинс…
— Днес — натърти Пъркинс. — Това е окончателно. И ще платиш да ремонтират дупките от куршуми. Ще влезе в сметката ти.
— Къде да ги преместя?
— Не е мой проблем.
— Мистър Пъркинс, тези кости са ценни за науката.
— Много далече сме от науката. Просто ги махни.