Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon Teeth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Крайтън

Заглавие: Драконови зъби

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 19.03.2018 г.

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-830-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317

История

  1. — Добавяне

Костница

След като първоначалните проблеми се решиха, Коуп гореше от нетърпение да започне работа. Студентите го завариха застанал в сутрешния хлад да гледа към току-що огрените от слънчевата светлина скали недалеч от лагера. Изведнъж той се сепна и подвикна:

— Елате, елате! Бързо, това е най-доброто време за търсене.

— Търсене на какво? — попитаха студентите изненадани.

— Ей сега ще разберете. — Отведе ги до най-близката отвесна скала и посочи. — Виждате ли нещо?

Започнаха да се взират. Виждаха гола ерозирала скала, предимно сива на цвят, с розови и тъмносиви пластове, подчертани от слабата сутрешна светлина. И нищо повече.

— Няма кости, така ли? — попита Коуп.

Окуражени от намека, те отново се вгледаха в скалата, примижали заради първите слънчеви лъчи. Жабата посочи с ръка.

— Да не би да е онова ей там горе?

Коуп поклати глава.

— Не, това са обикновени кръгли речни камъни.

Мортън посочи.

— А там, близо до върха?

Коуп пак поклати глава.

— Твърде високо е. Търсете по-долу.

Джонсън също си опита късмета:

— Ей там?

Коуп се усмихна.

— Изсъхнали храсталаци. Изглежда, виждате всичко друго, освен костите. Добре, сега погледнете към средата на скалата. Скалите с тази височина обикновено имат по средата пластове от периода креда — ако е по-ниска скала, ще е по-близо до горния край, но тук е по средата, точно под розовия пласт, ей там. Сега плъзнете поглед по ивицата до онази издатина. Онази облата там. Видяхте ли? Това са кости.

Вгледаха се и видяха — костите поемаха светлината различно от околния камък, цветът им беше един оттенък по-мек, ръбовете по-загладени от ръбестата скала. След като им ги показа, не беше трудно — откриха още едно място, после още едно по-нататък, после още и още.

„Дадохме си сметка — написа Джонсън, — че цялата скала е натъпкана с кости, които дотогава не бяхме в състояние да видим, а сега личаха като носа на физиономията ти. Както обаче казва професор Коуп, трябва да се научим да разпознаваме и носа си. «Нищо не е очевидно», така казва той“.

 

 

Откриваха динозаври.

През 1876 науката беше приела съществуването на динозаврите съвсем наскоро. В началото на века никой не бе подозирал за съществуването на тези гигантски влечуги, макар че следите от тях били налице.

През юли 1806 г. Уилям Кларк от експедицията на Луис и Кларк проучва южния бряг на река Йелоустоун, в територията, която по-късно става Монтана, и открива фосил „симентиран [sic] в откоса на скалата“. Описва го като кост с дебелина девет сантиметра и дълга метър и решава, че е кост от риба, при все че най-вероятно е било кост от динозавър.

Още кости от динозаври са открити през 1818 и се смятало, че са останки от човешки същества. Стъпки от динозаври, открити в същия регион, са описани като следи от „гарван на Ной“.

Истинското значение на фосилите за първи път е признато в Англия.

През 1824 един ексцентричен английски свещеник на име Бъкланд описва „Megalosaurus, или големия вкаменен гущер от Стоунсфийлд“.

Бъкланд си представя вкаменялото същество дълго дванайсет метра и с „туловище като на слон, висок два метра“.

Забележителният гущер обаче бил сметнат за изолиран вид.

На следващата година Гидиън Мантъл, английски лекар, описва „Iguanodon, наскоро открито вкаменяло влечуго“. Описанието на Мантъл се базира най-вече на зъби, открити в английска кариера. Първоначално зъбите били изпратени на барон Кювие, най-големия зоолог на онова време, и той ги обявил за резци на носорог.

Недоволен от определението, Мантъл убедено заявил: „Открих зъби от неизвестен тревопасен вид“, и успял да покаже, че зъбите много напомнят зъби на игуана, вид американски гущер.

Барон Кювие признал грешката си и се питал: „Дали не става дума за ново животно, тревопасно влечуго… от друга ера?“. Скоро след това, бързо едно след друго, били открити още вкаменели влечуги:

Hylaeosaurus през 1832, Macrodontophion през 1834, Thecodontosaurus и Paleosaurus през 1836, Plateosaurus през 1837. С новото откритие идва и подозрението, че костите са представителни за цяла група влечуги, изчезнали от лицето на земята.

Най-накрая, през 1841, друг лекар и анатом, Ричард Оуен, предлага тази група да бъде назована Dinosauria, или „ужасяващи гущери“. През 1854 г. идеята се приема толкова широко, че в Кристалния дворец в Лондон са направени макети на динозаври в естествените им размери и те стават много популярни сред посетителите.

(Оуен, на когото е дадено рицарско звание от кралица Виктория, по-късно става ожесточен опонент на Дарвин и неговата теория за еволюцията.) Към 1870 центърът на търсенето на динозаври се премества от Европа в Северна Америка. След 1850 година става всепризнат факт, че в американския запад има много вкаменелости, но разриването на гигантските кости остава неизпълнимо до завършването на трансконтиненталната железница през 1869 година.

На следващата година Коуп и Марш започват ожесточеното си съперничество в откриването на фосили в този нов регион. Заемат се с работата си с безмилостната безскрупулност на Карнеги или Рокфелер.

Отчасти тази агресивност — нова за света на научните начинания — отразява ценностите на тяхното време. Отчасти е и признание на факта, че динозаврите вече не са така забулени в тайнственост. Коуп и Марш знаят точно с какво са се заели — да разкрият пълната номенклатура на огромен род изчезнали влечуги. Пишат история на науката.

И си дават сметка какви почести и слава ще получи онзи, който открие и опише най-много находки.

 

 

И двамата са погълнати от търсенето си. „Ловът на кости — пише Джонсън — носи някаква особена магия, не много различна от тази при търсенето на злато. Никога не знаеш какво ще откриеш, а потенциалните открития, които те очакват някъде там, подхранват търсенето“.

И наистина правеха открития. Докато студентите бяха на склона, Коуп седеше долу и скицираше, правеше записки, класифицираше. Настояваше да записват педантично всяка кост в близост до кои други е била открита.

Използваха лопати и кирки, за да разхлабят камъните, но после преминаваха към малки и достатъчно прости инструменти: чукче, длето, четка. Въпреки нетърпението си първо трябваше да усвоят доста техники — трябваше да се научат да избират между чуковете с широка глава, три размера, четири ширини длета за камък (внесени от Германия заради качествената стомана, както обясни Коуп), два размера стоманени шила за подпъхване между камъните и няколко размера четки с твърд косъм за почистване на прахта и парченцата камък.

— Изминахме твърде много път, за да не го правим както трябва — казваше Коуп. — Освен това фосилите не се предават лесно.

Не е въпросът просто да извадиш вкаменената кост от скалата, обясняваше им той. Важното е да проучиш положението на вкаменелостта, да почукваш внимателно и педантично и да удряш здравата с чука много рядко. За да доловиш размитата граница между скала и вкаменена кост, трябва да се научиш да различаваш нюансите в цветовете.

— Понякога помага само да се изплюеш отгоре — каза Коуп. — Влагата засилва контраста.

— Така ще умра от жажда доста бързо — промърмори Джордж Мортън.

— И не е достатъчно само да гледате това, което правите — продължи Коуп. — Трябва и да слушате. Да слушате звука от длетото, когато удря камъка. Колкото по-висок е тонът, толкова по-твърд е камъкът.

Обясни им също и каква е правилната стойка при изваждането на фосили, според наклона на скалата. Работеха по корем, на колене, клекнали, понякога и прави.

Когато скатът беше особено стръмен, забиваха клинове и се осигуряваха с въжета. Трябваше да схванат как ъгълът на слънчевите лъчи разкрива не само повърхността на камъка, но също така дефектите и неочакваните дълбочини.

Джонсън си спомни колко трудно се бе научил да прави фотографии. Измъкването на фосили от хватката на скалите, без да ги повреди, беше много по-трудно.

Коуп им показа как да разполагат инструментите си в близост до ръката, с която ги ползват, за да работят възможно най-ефективно и без усилия, защото за ден всеки от тях сменяше чука и длетото с четката и обратно стотици пъти.

Левичарите държаха длетата вдясно, четките — вляво.

— Работата е по-уморителна, отколкото си мислите — каза им Коуп.

И наистина беше така.

— Пръстите ме болят, китките ме болят, раменете ме болят, а също коленете и стъпалата — каза Джордж Мортън след първите няколко дни.

— По-добре теб, отколкото мен — каза Черпака.

Когато костите стигаха долу до лагера, Коуп ги подреждаше върху тъмно вълнено одеяло за по-голям контраст и ги гледаше дълго, докато не преценеше как са били разположени една спрямо друга. Към края на юли обяви нов Hadrosaurus с патешка човка, седмица след това — летящо влечуго. После, през август, откриха Titanosaurus, и накрая зъби от Champsosaurus.

— Откриваме чудесни динозаври! — радваше се Коуп. — Чудесни, фантастични динозаври!

 

 

Работата беше изтощителна, убийствена, понякога опасна. Първо, мащабът на пейзажа, както навсякъде на Запад, беше измамен. Малка оголена скала можеше да се окаже висока сто-двеста метра и отвесна. Пълзенето по тези стръмни ронещи се повърхности, работата на голяма височина, пазенето на равновесие там горе беше ужасно уморително. Беше странен свят — често, докато работеха по огромните скални скатове, бяха толкова далече един от друг, че едва се виждаха, но поради тишината наоколо и извивките на скалите, които действаха като гигантски фунии, можеха да водят ясни разговори почти шепнешком въпреки непрекъснатото почукване на длетата и чукчетата по камъка.

В други моменти надвисналата тишина и усамотението ги потискаха. Особено след като индианците вдигнаха лагера си тишината стана почти осезаема.

 

 

И Стърнбърг се оказа прав — в крайна сметка най-лошото в лошите земи беше прахолякът. Силно алкален, той се вдигаше на облаци след всяко пукване с длетото и чука, пареше в очите, смъдеше в носа, изсушаваше устата и предизвикваше спастична кашлица. Дразнеше открити рани, покриваше дрехите и разраняваше кожата на подмишниците и сгъвките на коленете, драскаше в завивките за спане, покриваше храната, кисел и горчив, влизаше в кафето, издигаше се с вятъра, превръщаше се в постоянна сила, патент на това сурово и непристъпно място.

Ръцете им, с които вършеха всичко, най-вече разчистването на фосилите, скоро се напукаха и загрубяха, а прахолякът пареше във всяка раничка. Коуп настояваше да си мият ръцете старателно след всеки работен ден и ги караше да мажат дланите и пръстите си с някакъв жълтеникав мехлем.

— Мирише лошо — каза Джонсън. — Какво е?

— Пречистена меча мас.

Ала прахолякът беше навсякъде. Нищо не помагаше. Кърпите на устата и носа и маските от плат бяха почти безполезни, защото не защитаваха очите. Черпака направи навес, за да пази храната, която готвеше, но той изгоря на втория ден. Известно време се оплакваха, обаче след втората седмица спряха. Все едно бяха влезли в сговор за мълчание.

Престанаха да обръщат внимание на прахоляка.

 

 

След като отделяха костите от скалата, ги спускаха с въжета — бавен и мъчителен процес. Едно подхлъзване и вкаменелостите се измъкваха и се изсипваха долу, ставаха на парчета, неизползваеми.

В такива моменти Коуп позеленяваше от гняв, напомняше им, че фосилите са „лежали необезпокоявани милиони години, съвършено запазени, и са чакали вас, за да ги изпуснете като идиоти! Идиоти!“

Тези гневни укори ги караха да очакват с нетърпение самият Коуп да сгреши, но това никога не се случваше. Най-накрая Стърнбърг призна:

— Ако не се брои темпераментът му, професорът е съвършен, и май е най-добре да го признаем.

 

 

Скалите обаче бяха трошливи и фосилите непрекъснато се чупеха, дори при най-внимателно боравене с тях. Най-разочароващо беше когато се чупеха дни и седмици след като са извадени от скалата.

Стърнбърг предложи решение.

Когато потеглиха от форт Бентън, бяха взели няколкостотин килограма ориз. С времето стана ясно, че никога няма да изядат толкова ориз („Особено както го готви Смръдльо“ — изсумтя Айзък). Вместо да оставят ориза неизползван, Стърнбърг го вареше на гъста лепкава каша, с която заливаше фосилите. При тази нова техника за консервиране вкаменелостите приличаха на снежни късове или, както се изрази той, на „гигантски сладкиши“.

Както и да я наричаха обаче, кашата наистина предпазваше парчетата.

Повече нищо не се счупи.