Майкъл Крайтън
Драконови зъби (10)

Нощ в Шайен

Тръгнаха боязливо в група — дванайсет прилежни момчета от Изтока, все още с високи яки и филцови шапки, — за да обикалят от бар на бар с цялата невъзмутимост, която успяха да мобилизират. Защото градът, който им се бе сторил разочароващо питомен през деня, през нощта придоби определено зловещ привкус.

На жълтата светлина от прозорците на заведенията се движеше шарена тълпа от каубои, бандити, комарджии и главорези, които ги оглеждаха с удивление. „Тези отрепки ще те убият както ти се усмихват“ — каза един от студентите мелодраматично. Усещаха непривичната тежест на револверите на бедрата си и ги подръпваха и наместваха.

Един мъж ги спря и им каза:

— Приличате ми на свестни момчета. Ще ви дам един приятелски съвет. В Шайен не пипайте оръжието си, ако няма да го използвате. Тук хората не те гледат в лицето, а в ръцете, а и цяла нощ се пие доста.

На дъсчената платформа за разходки нямаше само главорези. Минаха и покрай няколко nymphs du pave, тежко боядисани, които им подвикваха предизвикателно от тъмни входове. Общо взето го намираха екзотичен и вълнуващ — първия им досег с истинския Запад, опасния Запад, който чакаха с такова нетърпение. Влязоха в няколко бара, опитаха силния алкохол, поиграха кено и 21. Един от студентите извади джобен часовник.

— Наближава десет, а още не сме видели стрелба — каза той с леко разочарование.

След минути видяха и престрелка.

— Стана изумително бързо — отбеляза Джонсън.

„В един миг гневни викове и ругатни. В следващия — шум от падащи столове и мъже, които се спасяват, докато двамата участници си ръмжат един на друг, макар да са само на ръка разстояние. Бяха комарджии, от най-закоравелите. «Хайде, действай тогава» — каза единият и докато другият посегне към револвера си, го застреля право в корема. Появи се голям облак черен дим, улученият залитна назад от удара на куршума, а дрехите му се запалиха заради близкото разстояние. Започна да кърви обилно, да стене неразбираемо, около минута потрепваше, после умря. Някои от другите изведоха стрелеца навън. Извикаха градския шериф, но докато дойде, повечето играчи се бяха върнали на местата си по масите и към прекъснатата преди малко игра“.

След тази хладнокръвна демонстрация студентите — изпаднали в шок — изпитаха облекчение, когато чуха музика от театъра в съседство. Когато неколцина от играещите станаха от местата си, за да идат да гледат представлението, те ги последваха към следващата атракция.

И там, неочаквано, Уилям Джонсън се влюби.

 

 

Театър „Гордостта на Париж“ беше двуетажна триъгълна конструкция със сцена в широкия край, маси на пода и балкони високо по стените от двете страни. Местата на балконите бяха най-скъпи и желани, макар да бяха най-далече от сцената, така че купиха билети за тях.

Представлението, отбеляза Джонсън, се състоеше от „пеене, танцуване и размахване на фусти, най-груба форма на забавление, но събралите се зрители го посрещаха с такива ентусиазирани възгласи, че удоволствието им постепенно зарази нашите по-изискани вкусове“.

Скоро научиха стойността на местата на балкона, защото от тавана висяха трапеци, на които започнаха да се люлеят млади жени с оскъдни костюми и мрежести чорапи. Докато жените се извиваха напред и назад, мъжете от балконите мушкаха банкноти в гънките на костюмите им. Момичетата като че ли познаваха много от посетителите и високо във въздуха се разменяха добронамерени реплики от рода: „Къде са ти ръцете, Фред!“ и „Каква голяма пура имаш, Клем“, както и други мили закачки.

Един от студентите изсумтя: „Не са по-добри от проститутки“, но останалите харесваха спектакъла, подвикваха и мушкаха банкноти като всички останали, а момичетата, щом видяха новите лица и източните дрехи, направиха така, че по-често да се приближават до техния балкон.

Забавляваха се много добре, после момичетата горе се смениха с нови и люлеенето започна пак, а едно от новите се приближи до балкона им. Джонсън се засмя, посегна да извади нова банкнота и тогава погледите им се срещнаха. Грубите звуци от театъра изчезнаха, времето като че ли спря, а той като че ли не виждаше нищо, освен тъмната дълбочина на очите й и не чуваше нищо, освен блъскането на сърцето си.

 

 

Казваше се Лусиен.

— Френско е — обясни тя, докато бършеше лъскавата пот по раменете си.

Бяха долу, седяха на една от масите, където момичетата имаха позволение да изпият по напитка с клиентите между представленията. Другите студенти се бяха върнали в хотела, но Джонсън остана, с надеждата Лусиен да излезе, което и стана. Дойде право на неговата маса.

— Ще ми поръчаш ли питие?

— Каквото поискаш — отвърна Джонсън. Тя поръча уиски, той също. След това я попита как се казва и тя му каза.

— Лусиен — повтори Джонсън. — Лусиен. Прекрасно име.

— Много момичета в Париж се казват Лусиен — обяви тя и продължи да бърше потта. — Ти как се казваш?

— Уилям — отговори той. — Уилям Джонсън.

Кожата й грееше в розово, косата й беше катраненочерна, очите — тъмни и палави. Той беше омагьосан.

— Приличаш на джентълмен — каза тя и се усмихна. Усмихваше се със затворена уста, без да се виждат зъбите й. Това й придаваше някаква тайнственост и самостоятелност. — Откъде си?

— От Ню Хейвън — каза той. — Е, израснах във Филаделфия.

— На Изток? Мина ми през ум, че си различен. Личи си по дрехите.

Той се притесни, че това може да не й хареса, и изведнъж се оказа, че не знае какво да каже.

— Имаш ли си любима на Изток? — попита тя невинно и така помогна да продължи разговорът.

— Аз…

Млъкна, после реши, че е най-добре да й каже истината.

— Ужасно харесвах едно момиче във Филаделфия, преди няколко години, но тя не изпитваше същото към мен. — Погледна я в очите. — Но това беше… беше много отдавна.

Лусиен не отмести очи от неговите и му се усмихна нежно, а той си каза, че трябва да измисли какво да каже.

— Ти откъде си? — попита я. — Нямаш френски акцент.

Може би беше дошла от Франция като дете.

— От Сейнт Луис. Лусиен е само сценично име — отговори тя весело. — Мистър Бърлоу, собственикът, иска всички от шоуто да сме с френски имена, защото театърът е „Гордостта на Париж“, нали? Той е много добър.

— Отдавна ли си в Шайен?

— О, не — отговори тя. — Преди бях в един театър във Вирджиния Сити, където играехме истински пиеси, от английски автори и така нататък, но го затвориха заради тиф миналата зима. Тръгнах да се прибера, за да видя майка ми, но имах пари само колкото да стигна тук.

Засмя се и Джонсън видя, че от един от предните й зъби е отчупено парченце. Това малко несъвършенство го накара да се влюби в нея още повече. Явно беше независима жена, която сама си проправя път в живота.

— Ами ти? — попита тя. — Към Черните хълмове ли си тръгнал? Да търсиш злато?

Той се усмихна.

— Не. Пътувам с група учени, които търсят фосили. — По лицето й мина сянка. — Вкаменелости. Стари кости — обясни той.

— Можеш ли да изкарваш добри пари от това?

— Не, не. Заради науката е — отговори той.

Лусиен сложи топла длан на ръката му и от докосването през тялото му премина тръпка.

— Знам ви вас, златотърсачите — каза тя заговорнически. — Знам, че имате тайни. Няма да кажа на никого.

— Наистина търся фосили.

Лусиен се усмихна пак и смени темата.

— Колко време ще си в Шайен?

— Уви, само една нощ. Утре трябва да продължим на запад.

Тази мисъл вече го изпълваше със сладка болка, но тя като че ли не се вълнуваше особено дали заминава, или не. Съвсем делово каза:

— След час имам още едно шоу, после ще стоя с клиентите още час, но след това съм свободна.

— Ще те чакам — каза й той. — Ще те чакам цяла нощ, ако искаш.

Лусиен се наведе към него и го целуна леко по бузата.

— Ще дойда — каза и тръгна през пълната зала, където други мъже очакваха компанията й.

 

 

Остатъкът от вечерта мина неусетно, като сън. Джонсън не изпитваше умора и беше щастлив, че я чака, докато свърши с представленията си. Срещнаха се пред театъра. Тя беше със семпла рокля от тъмен памук. Улови ръката му.

Мъж мина покрай тях на тротоара и попита в тъмнината:

— Ще те видя ли по-късно, Люси?

— Не днес, Бен. — Тя се засмя. Джонсън се обърна, за да изгледа мъжа ядосано, но тя обясни: — Това е чичо ми. Грижи се за мен. Къде си отседнал?

— В „Интер-Оушън“.

— Не можем да отидем там — каза тя. — Следят строго кой влиза в стаите.

— Ще те изпратя до вас — каза Джонсън.

Тя го изгледа странно, после се усмихна.

— Това е много мило.

Докато крачеха, облегна глава на рамото му.

— Уморена ли си?

— Малко.

Нощта беше топла, въздухът — приятен. Джонсън усещаше как го изпълва някакво спокойствие.

— Ще ми липсваш — каза й.

— О, и ти на мен.

— Обаче ще се върна.

— Кога?

— Към края на август, някъде там.

— Август — повтори тя тихо. — Август.

— Знам, че е много време…

— Не е толкова много…

— Тогава обаче ще мога да остана повече. Ще оставя групата и ще остана при теб, какво ще кажеш?

Тя се отпусна на рамото му.

— Ще е чудесно. — Продължиха напред мълчаливо. — Ти си мил, Уилям — каза му тя след малко. — Ти си много мило момче.

И спря и съвсем непринудено го целуна по устните, там, в топлия западен мрак на Шайен, дълбоко, както никога не го бяха целували. Джонсън имаше чувството, че ще умре от удоволствието.

— Обичам те, Лусиен — изтърси. Думите просто се появиха, неканени, неочаквани. Но беше истина. Чувстваше го с цялото си тяло.

Тя го погали по бузата.

— Ти си мило момче.

Той нямаше представа колко дълго стоят така, един срещу друг в тъмнината. Целунаха се пак, после трети път. Джонсън остана без дъх.

— Да вървим, хайде — каза той накрая.

Тя поклати глава.

— Ти се прибирай вече. Връщай се в хотела.

— По-добре да те изпратя до вкъщи.

— Не — каза тя. — Утре ще пътуваш. Трябва да поспиш.

Джонсън се огледа.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Ще се оправя.

— Наистина ли?

Лусиен се усмихна.

— Наистина.

Джонсън направи няколко крачки назад, към хотела, спря и се обърна.

— Не се тревожи за мен — извика Лусиен и му прати въздушна целувка.

Той й я върна и продължи по пътя си. На следващата пресечка се обърна, но нея я нямаше.

В хотела съненият служител на рецепцията му даде ключа и попита:

— Хубава вечер, сър?

— Чудесна — отговори Джонсън. — Абсолютно чудесна.