Майкъл Крайтън
Драконови зъби (6)

„Готови ли сте да копаете за Йейл?“

Влакът замина в осем вечерта от огромния търбух на гара Гранд Централ в Ню Йорк. Докато търсеше пътя си през гарата, Джонсън видя няколко атрактивни млади девойки, придружавани от семействата си, но не намери смелост да срещне любопитните им погледи. Междувременно трябваше да открие групата си. Общо дванайсет студенти от Йейл щяха да придружават професор Марш и асистентите му мистър Гал и мистър Белоус.

Марш беше пристигнал на гарата рано, крачеше покрай редицата файтони, посрещаше всички еднакво: „Здравей, млади момко, готов ли са да копаеш за Йейл?“. Обикновено мълчалив и подозрителен, сега Марш беше дружелюбен и приветлив. Беше подбрал студентите от високопоставени и заможни семейства, които сега изпращаха момчетата си на гарата.

Марш си даваше сметка, че е нещо като екскурзовод на издънките на богатите, които по-късно биха могли да му се отблагодарят подобаващо, задето е превърнал момчетата им в мъже. Освен това разбираше, че след като много от най-изтъкнатите свещеници и теолози открито заклеймяват безбожните палеонтологически проучвания, всичките пари за изследвания в тази област идват от частни покровители като неговия вуйчо, финансистът Джордж Пийбоди. Тук, в Ню Йорк, новият Американски музей за естествена история в Сентръл Парк беше току-що създаден от други натрупали сами богатството си мъже като Андрю Карнеги, Дж. Пиърпонт Морган и Маршал Фийлд.

Защото колкото повече религиозните деятели опитваха да дискредитират учението за еволюцията, толкова повече богатите хора се стремяха да я утвърждават. В принципа за естествения отбор те виждаха научно оправдание за собственото си издигане над останалите и собствения си освободен от скрупули живот. В края на краищата самият Чарлз Лайъл, приятел и предшественик на Чарлз Дарвин, бе настоявал отново и отново: „В универсалната борба за съществуване правото на най-силния в крайна сметка взема връх“.

Тук Марш беше заобиколен от децата на най-силните. Насаме пред Белоус твърдеше, че „изпратеното от Ню Йорк е най-продуктивната част от експедицията“, и тези мисли бяха твърдо фиксирани в главата му, когато посрещна Джонсън с обичайното: „Здравей, млади момко, готов ли си да копаеш за Йейл?“.

Джонсън беше заобиколен от неколцина носачи, които товареха тежкото му фотографско оборудване на влака. Марш се огледа и се намръщи.

— Къде са близките ти?

— Във Филаделфия, съ… професоре.

— Баща ти не е дошъл да те изпрати? — Марш си спомни, че бащата на Джонсън се занимава с кораби. Не знаеше кой знае какво за корабите, но не се съмняваше, че носят добри доходи и че около тях се прилагат „остри“ похвати.

Всеки ден корабите носеха цели състояния.

— Баща ми ме изпрати във Филаделфия.

— Така ли? Повечето семейства искат да се срещнат с мен лично, да добият представа за експедицията…

— Да, сигурен съм, но, разбирате, решиха, че идването дотук ще е голямо сътресение за… майка ми… която не одобрява изцяло…

— Майка ти не одобрява? — Марш не успя да скрие потреса си. — Не одобрява какво? Не мен, надявам се…

— О, не. Индианците, професоре. Не одобрява, че заминавам на Запад, защото се страхува от индианците.

— Очевидно не знае нищо за миналото ми — изсумтя Марш. — Аз съм широко известен приятел на червенокожите. Няма да имаме проблеми с индианците, повярвай ми.

За Марш обаче ситуацията беше изцяло неудовлетворителна и по-късно той промърмори на Белоус, че Джонсън „изглежда по-възрастен от другите“, и намекна мрачно, че „може би изобщо не е студент. И баща му е в корабите. Мисля, че не е нужно да се казва нищо повече“.

Свирката на влака изпищя, последваха последни целувки и ръкомахания от перона и вагоните се изнизаха от гарата.

 

 

Марш беше уредил да пътуват в частен вагон, осигурен от самия комодоре Вандербилт, сега побелял осемдесет и две годишен старец, прикован на легло от болест. Това беше едно от множеството удобства, които Марш беше осигурил за пътуването чрез широките си контакти с армията, правителството и лидерите на индустрията като Вандербилт.

В разцвета на силите си навъсеният Комодоре, сега прегърбен старик с кожено палто лете и зиме, беше обект на възхищение в Ню Йорк. С безмилостните си агресивни инстинкти, а също и с острия си груб език това необразовано момче от ферибота за Статън Айланд, син на холандски селяни, вече контролираше корабните линии в Ню Йорк и в Сан Франциско. По-късно прояви интерес към железниците и разгърна могъщата си Ню Йорк Централ от сърцето на Ню Йорк до процъфтяващия Чикаго. Винаги беше добър материал за вестниците, дори и когато е победен. Когато потайният Джей Гулд го измести от контрола на железницата за Ери, Вандербилт обяви: „Тази война за Ери ме научи, че не си струва да риташ скункс“. И в друг случай, думите му към адвокатите му: „Какво ме интересува законът? Аз нямам ли власт?“ — което го бе превърнало в легенда.

През последните години Вандербилт ставаше все по-ексцентричен, сдружаваше се с ясновидци и хипнотизатори, общуваше с мъртвите, често заради належащи бизнес дела. И макар да покровителстваше феминистки с лоша слава като Виктория Удхил, продължаваше да преследва момичета на една четвърт от възрастта му.

Няколко дни преди това вестникарските заглавия в Ню Йорк разтръбиха: „ВАНДЕРБИЛТ УМИРА!“ — което накара стареца да се надигне от леглото и да изреве на репортерите: „Не умирам! Дори да умирах, пак щях да имам достатъчно сили, за да навра тази обида в гърлата ви!“. Поне това съобщиха журналистите, макар всеки в Америка да беше наясно, че езикът на Комодоре е доста по-пиперлив.

Вагонът на Вандербилт беше последна дума на елегантността и модата — лампи „Тифани“, кристални и порцеланови сервизи, както и хитроумните легла за спане, изобретени от Джордж Пулман. По това време Джонсън вече бе огледал останалите студенти и бе записал в дневника си, че са „малко отегчителни и разглезени, но общо взето търсещи приключения хора. И всички ние споделяме общ страх — от професор Марш“.

Беше ясно, като гледат Марш да крачи властно из вагона, да се отпуска на плюшено кресло, за да запали пура или да щрака с пръсти на някой прислужник да му донесе ледена напитка, че в тази обстановка се чувства в свои води.

И наистина, понякога вестниците го наричаха Барона на костите, както Карнеги беше Стоманения барон, а Рокфелер — Нефтения барон.

Също като тези прочути мъже Марш беше постигнал всичко съвсем сам.

Син на фермер от Ню Йорк, още от млад той бе започнал да проявява интерес към вкаменелостите и науката. Въпреки подигравките в семейството беше успял да завърши академия Филипс в Андовър на двайсет и девет с почести и прякора Татко Марш. От Андовър отиде в Йейл, а оттам — в Англия, за да търси помощ от вуйчо си, филантропа Джордж Пийбоди. Вуйчо му се възхищаваше от всякакво познание и се зарадва, че член от семейството му се насочва към академичния живот. Даде на Отнийл Марш средствата, нужни, за да създаде музея „Пийбоди“ в Йейл. Единственият проблем беше, че Пийбоди даде същата сума и на Харвард, за да направят там друг музей „Пийбоди“. Направи го, защото Марш беше привърженик на дарвинизма, а Джордж Пийбоди не одобряваше такива безбожни теории. В Харвард се подвизаваше Луис Агасиз, виден професор по зоология, който не приемаше идеите на Дарвин и поради тази причина бе станал стълб на антиеволюционистите — Харвард би осигурил полезен коректив на ексцесиите на племенника му, както смяташе вуйчо Пийбоди. Джонсън научи всичко това от разговорите шепнешком в клатещите се легла на Пулман същата вечер, преди развълнуваните студенти да заспят.

Сутринта бяха в Рочестър, по обед — в Бъфало, и зачакаха нетърпеливо да зърнат Ниагарския водопад. За съжаление гледката от моста, доста надолу по течението, беше разочароваща.

Разочарованието обаче бързо изчезна, когато им казаха, че професор Марш очаква да ги види веднага в частното си купе.

Марш огледа коридора наляво и надясно, затвори вратата и я заключи отвътре. Макар следобедът да беше топъл, затвори всички прозорци и също ги заключи. Едва тогава се обърна към дванайсетимата студенти.

— Несъмнено се питате къде отиваме — започна той. — Твърде рано е да ви кажа. Ще научите след Чикаго. Междувременно, предупреждавам ви да избягвате контакти с непознати и да не говорите с никого за плановете ни. Той има шпиони навсякъде.

Един студент попита боязливо:

— Кой има шпиони?

— Коуп, разбира се! — тросна се Марш.

Като чуха непознатото име, студентите се спогледаха озадачено, но Марш не забеляза. Започваше тирада.

— Господа, както и да ви предупреждавам за този човек, няма да е достатъчно. Професор Едуард Дринкър Коуп може да претендира, че е учен, но всъщност почти не се различава от обикновен крадец и човек, който наднича през ключалката. Не ми е известно някога да е спечелил нещо с честен труд, ако има как да го открадне. Този човек е долен лъжец и подлец. Бъдете нащрек.

Марш пухтеше, сякаш се бе уморил. Огледа купето.

— Някакви въпроси?

Нямаше никакви.

— Добре — каза Марш. — Само исках да изясня това. Ще научите повече, след като минем Чикаго. Дотогава — не говорете с непознати.

Озадачени, студентите се изнизаха от купето.

 

 

Един от тях, казваше се Уинслоу, знаеше кой е Коуп.

— И той е професор по палеонтология, в колежа Хейвърфорд, в Пенсилвания, струва ми се. С Марш някога били приятели, а сега са непримирими врагове. Както чух, Коуп опитал да открадне първите открити вкаменелости на Марш и след този случай двамата не се понасят. Освен това Коуп е ухажвал жена, за която Марш е искал да се ожени, и я е дискредитирал или поне е опетнил репутацията й. Бащата на Коуп бил богат квакер, търговец, и му завещал милиони, както научих. При това положение Коуп прави каквото си иска. Изглежда е и нещо като шарлатанин и подлец. Коварните трикове, до които прибягва, за да открадне това, което по право принадлежи на Марш, нямат край. Заради това Марш е толкова подозрителен — непрекъснато следи да не попадне на Коуп и негови хора.

— Нямах представа за тези неща — отбеляза Джонсън.

— Е, вече имаш — отвърна Уинслоу. Загледа се през прозореца към равните царевични ниви. Влакът бе излязъл от щата Ню Йорк, беше минал през Пенсилвания и сега беше в Охайо.

— Като гледам себе си — каза Уинслоу след малко, — не знам защо си тръгнал на тази експедиция. Никога не бих дошъл, ако не ме бяха накарали нашите. Баща ми смята, че след едно лято на Запад на гърдите ми „ще поникнат косми“. — Поклати замислено глава. — Боже. Аз само си мисля, че ме чакат три месеца лоша храна и мръсна вода, и гадни насекоми. И никакви момичета. Никакви забавления. Боже!

* * *

Все още изпълнен с любопитство за Коуп, Джонсън попита асистента на Марш, Белоус, сбръчкания преподавател по зоология. Белоус веднага стана подозрителен.

— Защо питаш?

— Просто ми е любопитно.

— Но защо конкретно питаш? Никой от другите студенти не е питал.

— Може да не им е интересно.

— Може би нямат причина да проявяват интерес.

— Това е същото — каза Джонсън.

— Така ли? — попита Белоус и го изгледа многозначително. — Питам те така ли е наистина?

— Ами така мисля — отговори Джонсън, — макар че не съм сигурен. Разговорът стана много объркан.

— Не ме иронизирай, млади момко — каза Белоус. — Може да си мислиш, че съм глупак, може да си мислиш, че всички ние сме глупаци, но те уверявам, че не сме.

И продължи да говори разпалено, с което още повече разпали любопитството на Джонсън.

 

 

Запис от дневника на Марш:

„Белоус съобщава, че студент У. Дж. е разпитвал за Коуп! Каква дързост, какво дебелоочие! Сигурно ни взема за глупаци! Много съм ядосан! Много! Много!!!!

Подозренията ни към У. Дж. очевидно потвърдени. Израснал във Филад. — корабите на баща му и т.н. — повече от ясно. Утре ще говоря с У. Дж. и ще подготвя сцената за следващите събития. Ще се погрижа този млад човек да не причинява повече неприятности“.

* * *

Фермите на Индиана се нижеха покрай прозореца миля след миля, час след час, и унесоха Джонсън в усещането за монотонност. Подпрял брадичка на ръката си, миг преди да заспи, той чу гласа на Марш:

— Какво точно знаеш за Коуп?

Джонсън се сепна.

— Нищо, професоре.

— Добре, тогава ще ти кажа някои неща, които може би не знаеш. Той уби собствения си баща, за да получи наследството му. Знаеше ли го?

— Не, професоре.

— Уби го преди няма и половин година. Освен това мами жена си и осакати жена, която никога не му е сторила никакво зло — която го обожава всъщност, толкова заблудено е горкото създание.

— Изглежда пълен престъпник.

Марш го изгледа остро.

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ви, професоре.

— Освен това личната хигиена не му е силна страна. Този човек вони и е вечно мръсен. Но не искам да навлизам в лични нападки.

— Да, професоре.

— Фактът е, че е безскрупулен и безотговорен до крайност. Имаше скандал със заграбване на заеми и права за добив на минерали. Заради това го изритаха от Геоложки проучвания.

— Изритали са го от Геоложки проучвания?

— Преди години. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ви, професоре.

— Е, не ти личи, че ми вярваш.

— Вярвам ви — натърти Джонсън. — Вярвам ви.

Замълчаха. Влакът тракаше по пътя си напред.

Марш се прокашля.

— Познаваш ли професор Коуп?

— Не, не го познавам.

— Мислех си, че може би го познаваш.

— Не, професоре.

— Ако го познаваш, ще е по-добре, ако ми кажеш веднага — каза Марш. — Вместо да чакаш.

— Ако го познавах, професоре — отвърна Джонсън, — щях. Но не познавам този човек.

— Аха. — Марш кимна и се вгледа в лицето на Джонсън. — Хмммм.

 

 

По-късно същия ден Джонсън се запозна с един болезнено слаб млад мъж, който пишеше нещо в подвързан с кожа бележник. Беше от Шотландия и се казваше Луис Стивънсън.

— За къде пътуваш? — попита го Джонсън.

— До края на линията. Калифорния — отвърна Стивънсън и запали поредната цигара. Пушеше непрекъснато. Дългите му деликатни пръсти бяха станали тъмнокафяви. Кашляше доста и общо взето не приличаше на човек в отлично здраве, който търси приключения на Запад, така че Джонсън го попита защо пътува.

— Влюбен съм — отговори Стивънсън простичко. — Тя е в Калифорния.

След това продължи да пише и като че ли за известно време забрави за Джонсън. Джонсън се отдалечи, за да си намери по-дружелюбна компания, и се натъкна на Марш.

— Този млад човек ето там — заговори Марш и кимна към другата страна на вагона.

— Какво той?

— Разговаряше с него.

— Казва се Стивънсън.

— Не се доверявам на хора, които водят записки — каза Марш. — За какво разговаряхте?

— Той е от Шотландия и отива в Калифорния, за да намери жената, в която е влюбен.

— Колко романтично. И попита ли те ти накъде пътуваш?

— Не, не прояви никакъв интерес.

Марш присви очи.

— Така казва той.

 

 

— Проучих онзи тип Стивънсън — обяви Марш пред групата по-късно. — От Шотландия е и пътува до Калифорния, за да намери някаква жена. Зле е със здравето. Изглежда, се мисли за писател, заради това само пише в онзи бележник.

Джонсън мълчеше.

— Стори ми се, че може да ви е интересно — добави Марш. — Аз лично мисля, че пуши твърде много.

Погледна през прозореца и добави:

— А… езерото. Скоро ще сме в Чикаго.