Майкъл Крайтън
Драконови зъби (4)

Изучаване на фотографията

Повече от всичко Джонсън искаше да се измъкне от условията на облога и предстоящата експедиция. Марш очевидно беше луд от първи порядък, а освен това и потенциално опасен. Така че Джонсън реши да седне отново на масата за хранене с Марлин и някак си да се измъкне от облога.

Но същата вечер научи, че облогът е станал баснословно известен. Сега всички в колежа говореха за него, по време на вечерята при него идваха хора, за да говорят за това, да пускат дребни забележки или да се шегуват. Измъкването вече беше немислимо.

Осъзна, че е обречен.

На следващия ден отиде в ателието на мистър Карлтън Луис, местен фотограф, който му предложи двайсет урока в занаята си срещу възмутителната сума от петдесет долара. Мистър Луис се забавляваше с новия си ученик — фотографията не беше работа за богаташи, а по-скоро временно занимание за хора, които нямат достатъчно капитал, за да се заемат с някакво по-престижно занимание. Дори Матю Брейди, най-известният фотограф на деня, хроникьорът на Гражданската война, мъжът, който фотографираше държавници и президенти, никога не бе третиран от моделите, които му позираха, като нещо различно от слуга.

Джонсън обаче беше упорит и за няколко седмици усвои уменията, нужни за прилагането на този метод на регистриране на действителността, внесен от Франция четирийсет години преди това от телеграфиста Самюъл Морз.

Процесът по онова време беше фотографската техника, наречена „мокра плака“ — в затъмнена стая или палатка се смесват химикалите и така получената лепкава светлочувствителна емулсия се нанася върху стъклена плака. Тази мокра плака след това бързо се отнася до камерата, преди да е изсъхнала. Нужни са сериозни умения, за да приготвиш стъкло с равномерно нанесена емулсия, а после да експонираш снимката, преди материалът да изсъхне. Появилите се по-късно по-нови процеси са лесни в сравнение с това.

Джонсън се учеше трудно. Не беше в състояние да усвоява стъпките достатъчно бързо, с лесния ритъм на своя учител — в началото емулсиите му ставаха или прекалено дебели, или прекалено тънки, или твърде мокри, или твърде сухи. Плаките му имаха мехури или емулсията капеше, заради което снимките му изглеждаха аматьорски.

Мразеше тясната стаичка, тъмнината, миризливите химикали, които дразнеха очите, цапаха пръстите му, прогаряха дрехите. Най-много го ядосваше фактът, че не може да усвои занаята лесно. Ядосваше го и мистър Луис, който обичаше да философства.

— Очакваш всичко да е лесно, защото си богат. — Луис се смееше, докато го гледаше как нервничи и ругае. — Плаката обаче не знае колко си богат. Химикалите не дават пет пари колко си богат. На обектива не му пука колко пари имаш и колко си богат. Трябва да се научиш на търпение, ако искаш изобщо да научиш нещо.

— Проклет да си! — отвръщаше Джонсън ядосано. Този човек не беше нищо повече от образован магазинер, който си придава важност.

— Не аз съм проблемът — отговаряше Луис, без да се обижда. — Ти си проблемът. Сега ела и опитай пак.

Джонсън стискаше зъби и ругаеше под нос.

С минаването на седмиците обаче положението се подобри. Към края на април плаките му ставаха достатъчно равномерни и ги приготвяше достатъчно бързо, за да прави добри експозиции. Снимките му излизаха ясни и отчетливи и той ги показваше на учителя си с удоволствие.

— За какво се радваш толкова? — попита го мистър Луис веднъж. — Тези снимки са жалки.

— Жалки? Перфектни са.

— Технически са перфектни — каза Луис и сви рамене. — Това означава само, че можеш да започнеш да учиш фотография. Струва ми се, че точно заради това дойде при мен.

Луис започна да го учи на тънкостите на експонирането, широчината на блендата и дълбочината на фокуса. Джонсън се отчая, защото се оказа, че има да учи още безкрайно много: „Снимай портрети с широка бленда и кратки експозиции, защото отвореният обектив придава мекота, която ласкае модела“. И: „Снимай пейзажи с дълги експозиции и по-затворена бленда, защото пейзажът трябва да е на фокус в дълбочина“. Научи се да променя контраста, като променя експозицията и времето за проявяване след това. Научи се да разполага моделите си в светлината, да променя състава на емулсиите в светли и мрачни дни. Работеше усилено и водеше подробни записки в дневника си — записваше обаче и недоволствата си.

„Презирам този човек от миналото — отбелязва един типичен запис — и все пак отчаяно чакам да чуя това, което май никога няма да каже — че съм научил занаята му“. Дори и в оплакванията му обаче се долавя промяната от надменния младеж, който само преди няколко месеца не си бе направил труда да се научи да управлява яхта. Сега искаше да е отличен в работата си.

В началото на май Луис взе поредната плака и я вдигна към светлината, после я огледа с лупа и се обърна към Джонсън:

— Тази работа е почти приемлива — каза му. — Справи се добре.

Джонсън се почувства на седмото небе. В дневника си записа: „Почти приемлива! Почти приемлива! Нищо по-хубаво не съм чувал през живота си!“.

И други аспекти от държането на Джонсън се променяха — въпреки всичко той започваше да очаква заминаването с нетърпение.

„Продължавам да смятам трите месеца на Запад за нещо като три месеца принудителен престой в германската опера. Трябва обаче да призная, че с приближаването на важната дата изпитвам някакво приятно вълнение. Набавих си всичко от списъка, който взех от секретаря на музея, включително ловджийски нож, шестзаряден револвер «Смит и Уесън», карабина .50 калибър, здрави кавалерийски ботуши и геоложки чук.

С всяка следваща покупка нетърпението ми расте. Овладях фотографските техники доста добре. Снабдих се с 40-те килограма химикали и оборудване и стоте стъклени плаки. С две думи, готов съм за експедицията.

Само една голяма пречка ме дели от заминаването — семейството ми. Трябва да се върна във Филаделфия и да кажа на нашите“.