Майкъл Крайтън
Драконови зъби (11)

Сутрин в Шайен

Джонсън се събуди в осем, освежен и развълнуван. Погледна през прозореца към равния град, квадратни сгради, изникнали в равнината. Според всички критерии трябваше да е грозна гледка, но за него беше прекрасна. Денят също беше чудесен, ясен и топъл, с пухкавите бели облачета, така характерни за Запада.

Наистина, нямаше да види красивата Лусиен много седмици напред, до връщането си, но този факт само добавяше сладостна острота на настроението му, така че беше в чудесно разположение на духа, когато слезе в трапезарията, където групата на Марш беше инструктирана да се събере за закуска.

Там нямаше никого.

Имаше дълга маса за голяма група, но беше отрупана с използвани чинии и един келнер ги прибираше.

— Къде са всички? — попита Джонсън.

— Кой имаш предвид?

— Професор Марш и студентите му.

— Няма ги — отговори келнерът.

— Къде са?

— Тръгнаха, преди час и повече.

Думите стигнаха до съзнанието му бавно.

— Професорът и студените са тръгнали?

— Отидоха да хванат влака в девет.

— Какъв влак в девет?

Келнерът изгледа Джонсън с досада.

— Чака ме много работа — каза и продължи да дрънка с чиниите.

 

 

Куфарите и оборудването за експедицията бяха складирани в голяма стая на партера в хотела, зад рецепцията.

Пиколото отключи вратата — стаята беше празна, ако не се брояха сандъците с фотографското оборудване на Джонсън.

— Заминали са!

— Липсва ли ви нещо? — попита пиколото.

— Не, не, всичко мое е тук. Хората обаче са заминали.

— Сега започвам работа — каза момчето с извиняващ се тон. Беше на шестнайсет. — Може би трябва да попитате на рецепцията.

 

 

— О, да, мистър Джонсън — каза мъжът на рецепцията. — Професор Марш каза да не ви будим, когато заминаха. Каза, че напускате експедицията тук, в Шайен.

— Казал е това?

— Че напускате експедицията.

Джонсън усети пристъп на паника.

— Защо го е казал?

— Наистина не знам, сър.

— Какво ще правя сега? — попита Джонсън гласно.

Отчаянието, изглежда, пролича в гласа и по лицето му. Мъжът на рецепцията го изгледа съчувствено и каза:

— В трапезарията сервират закуска още половин час.

* * *

Джонсън нямаше апетит, но се върна в трапезарията и седна на малка странична маса. Келнерът още разчистваше чиниите от голямата. Джонсън го наблюдаваше и си представяше групата на Марш и студентите, възбудените им гласове, говорещи едновременно, готови за път… Защо го бяха оставили? Каква възможна причина би могло да има?

Пиколото приближи.

— От експедицията на Марш ли сте?

— Да.

— Професорът попита дали може да седне при вас за закуска.

За миг Джонсън помисли, че в края на краищата всичко е грешка, че професорът не си е заминал, че хотелските служители не са разбрали, че всичко ще бъде наред.

С невероятно облекчение отговори:

— Разбира се, че може.

Миг след това ясен доста висок глас каза:

— Мистър Джонсън?

Джонсън се обърна и видя човек, когото не беше виждал никога преди — до масата застана жилав русоляв мъж с мустаци и козя брадичка. Макар дрехите му да бяха скъпи и добре скроени, създаваше впечатление за небрежност към външния си вид, дори безразличие. Очите му бяха живи и умни. Изглеждаше развеселен.

— Може ли да седна?

— Кой сте вие?

— Не знаеш ли? — попита мъжът още по-развеселен. Протегна ръка. — Аз съм професор Коуп.

Джонсън забеляза, че ръкостискането му е здраво и уверено, пръстите му бяха изцапани с мастило.

Джонсън се втренчи в него и скочи на крака. Коуп! Самият Коуп! Тук, в Шайен!? Коуп му посочи да седне и махна на келнера да донесе кафе.

— Не се тревожи — каза после. — Не съм чудовището, което си чувал да описват. Това чудовище съществува единствено в болния мозък на мистър Марш. Поредното му грешно описание на природата. Трябва да си забелязал, че този човек е параноик и е толкова потаен, колкото и дебел, и винаги си въобразява най-лошото за всички. Още кафе?

Джонсън кимна вдървено. Коуп му наля кафе.

— Ако още не си поръчал, препоръчвам ти свинското задушено. Ям го всеки ден. Просто ястие, но готвачът знае как да го приготвя.

Джонсън промърмори, че ще вземе от задушеното. Келнерът се отдалечи.

Коуп се усмихна.

Определено не приличаше на чудовище.

Бърз, енергичен, може би нервен — но не чудовище. Напротив — у него имаше някакъв младежки, дори детински ентусиазъм, но също така излъчваше решителност и компетентност. Приличаше на човек на делата.

— Какви са плановете ти сега? — попита Коуп весело и разбърка лъжица черна меласа в кафето си.

— Не бива да разговарям с теб.

— Това едва ли е нужно, след като старият заговорник те изостави. Какво смяташ да правиш сега?

— Не знам. Нямам планове. — Джонсън огледа почти празната трапезария. — Като че ли се оказах разделен от групата ми.

— Разделен? Той те заряза.

— Защо? — зачуди се Джонсън.

— Решил е, че си шпионин, разбира се.

— Но аз не съм шпионин.

Коуп се усмихна.

— Знам това, Джонсън, и ти го знаеш. Всички го знаят, освен мистър Марш. Това е едно от хилядите неща, които не знае, но приема, че знае.

Джонсън беше объркан и това вероятно бе проличало на лицето му.

— Коя фантазия ти пробута за мен? — продължи Коуп, все още развеселен. — Побойник на жени? Крадец? Прелюбодеец? Убиец с брадва?

Всичко това като че ли го забавляваше.

— Няма високо мнение за теб.

Намастилените пръсти на Коуп се раздвижиха във въздуха в пренебрежителен жест.

— Марш е безбожник, който се е откъснал от всякакви котви. Умът му е активен и болен. Познавам го от доста време. Всъщност някога бяхме приятели. И двамата учихме в Германия по време на Гражданската война. После заедно копаехме фосили в Ню Джърси. Това обаче беше отдавна.

Донесоха храната. Джонсън си даде сметка, че е гладен.

— Така е по-добре — отбеляза Коуп, докато го гледаше как се храни. — Добре. Разбирам, че си фотограф. Нужен ми е фотограф. Пътувам на запад, за да търся кости от динозаври, с група студенти от университета на Пенсилвания.

— Точно като професор Марш — каза Джонсън.

— Не съвсем като професор Марш. Ние не пътуваме навсякъде със специални цени и услуги от страна на властите. И моите студенти не са подбрани според богатството и контактите им, а според интереса им към науката. Нашата експедиция не е самохвалеща се рекламна шумотевица, а е сериозно начинание. — Коуп млъкна за момент, вгледа се в съсредоточеното лице на Джонсън. — Ние сме малка група и няма да ни е леко, но си добре дошъл да се присъединиш към нас, ако искаш.

Така Уилям Джонсън се оказа, по обедно време, на перона на гарата на Шайен, със струпано от едната му страна оборудване, за да се качи на влака в западна посока задно с групата на Едуард Дринкър Коуп.