Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dragon Teeth, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka (2022 г.)
Издание:
Автор: Майкъл Крайтън
Заглавие: Драконови зъби
Преводач: Владимир Германов
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „БАРД“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 19.03.2018 г.
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-830-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317
История
- — Добавяне
Дедуд
Дедуд представляваше мрачна гледка — една-единствена улица с небоядисани дървени постройки сред голи хълмове. Дърветата бяха изсечени, за да осигурят материал за града. Всичко беше покрито с тънка пелена мръсен сняг. Въпреки мрачния вид обаче наоколо витаеше възбудата на селище в разгара на златна треска. Главната улица беше типична за миньорско градче — ковашка работилница, дърводелска работилница, три магазина за текстил, четири конюшни, шест магазина за железария, китайски квартал с четири китайски перални и седемдесет и пет бара.
И в центъра на всичко това, с дървен балкон на втория етаж, гордо се издигаше хотел „Гранд Централ“.
Джонсън изкачи залитайки стъпалата и когато след това се опомни, лежеше на една пейка, а за него се грижеше собственикът — възрастен мъж с дебели очила и оредяваща намазана с брилянтин коса.
— Млади момко — пошегува се той. — Виждал съм хора и в по-лошо състояние, обаче голям процент от тях са покойници.
— Храна? — изхриптя Джонсън.
— И храна имаме предостатъчно. Ще ти помогна да стигнеш до трапезарията и там ще напъхаме в теб някакви провизии. Имаш ли пари?
* * *
След час Джонсън определено се чувстваше по-добре. Вдигна очи от чинията и каза:
— Много беше вкусно. Какво е?
Жената, която раздигаше масата, отговори:
— Език от бизон.
Собственикът, казваше се Сам Пъркинс, надникна в трапезарията. Предвид грубата околна среда беше удивително учтив.
— Мисля, че имаш нужда от стая, млади момко.
Джонсън кимна.
— Четири долара, платими авансово. Вана има по-надолу по улицата, в обществената баня на Дедуд.
— Много благодаря — каза Джонсън.
— Този красив разрез на физиономията ти ще заздравее сам. Ще ти остане само белег. Кракът ти обаче има нужда от грижи.
— Съгласен съм — каза Джонсън уморено.
Пъркинс го попита откъде идва. Джонсън обясни, че идва от лошите земи на Монтана край форт Бентън. Пъркинс го изгледа стъписано, но отбеляза само, че това е дълъг път.
Джонсън стана и попита дали има къде да складира сандъците от каруцата. Пъркинс отговори, че отзад имало стая, която се ползвала от гостите на хотела, и че само той имал ключ от нея.
— Какво ще сложиш там?
— Кости — отговори Джонсън и усети, че топлата храна му е дала някакви сили.
— Искаш да кажеш животински кости, нали?
— Да.
— Супа ли ще правиш?
Джонсън не оцени шегата.
— За мен са ценни.
Пъркинс каза, че според него в Дедуд едва ли някой би искал да открадне костите му.
Джонсън обясни, че е влязъл в ада и се е върнал от него заради тези кости и че в каруцата му има два трупа, които го доказват, така че не би поел никакъв риск. Щял ли Пъркинс да бъде така добър да прибере костите в складовото помещение?
— Колко място ти трябва? Това не е хамбар.
— Имам десет сандъка с кости и отделно материали.
— Добре, да ги видим.
Пъркинс последва Джонсън на улицата, погледна в каруцата и кимна. Докато Джонсън пренасяше сандъците, Пъркинс огледа покритите със сняг трупове. Изчисти снега и каза:
— Този е индианец.
— Точно така.
Пъркинс присви очи.
— От колко време ги возиш?
— Единият умря преди близо седмица. Индианецът — вчера.
Пъркинс се почеса по брадичката и попита:
— Мислиш ли да погребеш приятеля си?
— След като вече съм далече от сиуксите, да, мисля да го погреба.
— Гробището е в северния край на града. Ами индианеца?
— Ще погреба и него.
— Не в гробището.
— Той е приятел.
— Ясно — каза Пъркинс. — Нямаме проблеми с приятел индианец, който е жив, но не можеш да го погребеш в гробището.
— Защо?
— Градът няма да търпи това.
Джонсън погледна небоядисаните дървени постройки. Градът не беше съществувал достатъчно дълго, за да има гражданско мнение по всички теми, но просто попита защо не.
— Езичник е.
— Той е приятел и не го погребах по същата причина, по която не погребах и белия си приятел. Ако сиуксите бяха намерили гроба, щяха да го изровят и да го осакатят и осквернят. Този индианец ме спаси. Дължа му прилично погребение.
— Това е хубаво. Прави с него каквото искаш — каза Пъркинс, — стига да не го погребваш в градското гробище. Не ти трябва да правиш проблеми. Не и в Дедуд.
Джонсън беше твърде уморен, за да спори. Внесе сандъците с фосили в стаята, подреди ги така, че да заемат възможно най-малко място, и се увери, че Пъркинс заключи стаята след него. После накара собственика да му уреди баня и се зае да погребе труповете.
Отне му много време да изкопае дупка за Жабата в градското гробище в края на града. Измъкна трупа от каруцата, завлече го до гроба, който не изглеждаше никак удобен дори за мъртвец.
— Съжалявам, Жаба — каза Джонсън. — Ще съобщя на семейството ти, когато имам възможност.
Когато първата лопата пръст се изсипа върху лицето на Жабата, Джонсън си помисли: „Вече не съм този, който бях“. След това запълни гроба.
Откара трупа на Малкия вятър извън града, до пътя, и изкопа гроб под една голяма ела.
Тук се копаеше по-лесно и той си помисли, че би трябвало да направят градското гробище на това място.
Тази страна на хълма гледаше на север и от нея не се виждаше никаква следа от бели хора или цивилизация.
След това Джонсън седна и плака, докато повече не можеше да издържа на студа. Върна се в града, взе си вана, внимателно почисти и превърза ранения си крак. После отново облече мръсните си покрити с корички от съсирена кръв дрехи.
В хотелската стая имаше малко огледало над умивалника и той за първи път огледа раната над устната си.
Беше започнала да зараства по ръбовете, но не се беше затворила. Щеше да остане сериозен белег.
Леглото беше с тънък сламен дюшек, метнат върху груба дървена рамка.
Спа трийсет часа, непробудно.
От дневника на Джонсън:
„Когато най-после се събудих и слязох в трапезарията да хапна, открих, че съм станал най-известният човек в Дедуд. Поръчах си пържоли от антилопа, а останалите гости на хотела — до един груби миньори — ме заляха с бърбън и въпроси за това какво съм преживял. Също като собственика мистър Пъркинс те бяха извънредно учтиви. Забелязах обаче, че учтиви или не, не вярват на историята, която им разказах.
Мина известно време, докато разбера защо. Изглежда, всеки, който твърди, че е минал от Монтана в Дакота, за тях е лъжец, защото всеки, който опита да го направи, несъмнено ще умре в ръцете на сиуксите. Истината обаче беше, че след нападението на каруцата не бях попадал на други индианци. Сиуксите на Седящия бик трябва да са били на север от нас, когато преминахме границата на териториите.
В Дедуд обаче не ми вярваха и това привлече вниманието към «костите», които бях складирал в хотела. Един от проявяващите интерес беше редовен клиент, казваше се Джак Маккол, по прякор Счупения нос, прякорът вероятно беше резултат от сбиване в някой бар. Едното око на Счупения нос гледаше втренчено леко наляво, със синкав отблясък, като хищна птица. Дали заради това око, или поради някаква друга причина, той беше много зъл, но не колкото приятеля си — Дик Къри Черния, който имаше татуирана змия на лявата китка и невероятния прякор Приятеля на миньорите. Когато попитах Пъркинс защо го наричат така, собственикът на хотела отговори, че било нещо като шега.
— Как така шега? — настоях.
— Не можем да го докажем, но повечето хора смятат, че Дик Къри и братята му Клем и Бил са бандитите, които ограбват дилижансите и пратките злато от Дедуд към Ларами и Шайен — обясни Пъркинс.
— Близо сме до Шайен!? — попитах и изведнъж наострих уши. За стотен път се наругах, че не познавам географията.
— Близо колкото и до всяко друго място — отговори собственикът.
— Искам да отида там — казах.
— Никой не те държи тук насила, нали?“
Силно възбуден, с мисли за Люсиен, Джонсън се върна в стаята си, за да си събере багажа. Щом отключи вратата обаче откри, че стаята му е била претършувана и че личните му вещи са пръснати.
Портфейлът му липсваше. Всичките му пари бяха изчезнали.
Слезе долу при Пъркинс, на рецепцията.
— Ограбили са ме.
— Как е възможно?! — попита Пъркинс и се качи с него горе.
Огледа стаята и каза равнодушно:
— Някое от момчетата сигурно е проверило дали версията ти отговаря на истината. Не са взели нищо, нали?
— Взели са портфейла ми.
— Как е възможно? — изненада се Пъркинс.
— Беше тук, в стаята ми.
— Оставил си портфейла си в стаята!?
— Само слязох долу да хапна.
— Мистър Джонсън. — Пъркинс поклати мрачно глава. — Това тук е Дедуд. Не можеш да оставяш парите си без надзор и за миг.
— Е, направих го.
— Това е проблем — отбеляза Пъркинс.
— По-добре повикай градския шериф и докладвай за кражбата.
— Мистър Джонсън, в Дедуд няма градски шериф.
— Няма шериф?
— Мистър Джонсън, миналата година по това време тук нямаше град. Определено не сме стигнали до наемане на шериф. Освен това не мисля, че момчетата биха изтърпели шериф. Ще го убият веднага. Само преди две седмици тук убиха Бил Хикок.
— Дивия Бил Хикок?
— Него. — Пъркинс обясни, че Хикок играел карти в бара на Натъл и Ман, когато Джак Маккол влязъл и го застрелял в тила. Куршумът излязъл от главата на Хикок и се забил в китката на друг играч. Хикок умрял преди ръцете му да докоснат револверите.
— Джак Маккол с когото вечерях ли?
— Същият. Повечето хора мислят, че Джак е бил нает да убие Дивия Бил, защото подозирали, че ще го наемат за градски шериф. Сега май никой не се натиска да заема поста.
— Тогава кой поддържа закона тук?
— Тук няма закон — отвърна Пъркинс. — Това е Дедуд. — Говореше бавно, като на глупаво дете. — Съдия Харлан председателства разследванията, когато е достатъчно трезвен, но иначе няма никакъв закон и на хората им харесва така. По дяволите, ами че то всички барове в Дедуд формално са незаконни! Тук е индианска територия, а на индианска територия е забранено да се продава алкохол!
— Добре — каза Джонсън. — Къде е телеграфът? Ще телеграфирам на баща ми да ми прати пари, ще ти платя и си тръгвам.
Пъркинс поклати глава.
— Няма телеграф?
— Няма. Не и в Дедуд, мистър Джонсън. Поне засега.
— Какво да направя за откраднатите пари?
— Това е проблем — съгласи се Пъркинс. — Вече си тук три дни, дължиш шест долара плюс вечерята тази вечер, което е още долар. И конете са ти при полковник Рамзи, нали?
— Да.
— Добре. Ще ти иска по два долара на ден, така че му дължиш още шест или осем долара. Предполагам, ще успееш да продадеш каруцата и конете и ще решиш въпроса.
— Ако продам каруцата и конете, как ще превозя костите?
— Това е проблем — каза Пъркинс пак. — Да, наистина е проблем.
— Знам, че е проблем! — ядоса се Джонсън.
— Добре, мистър Джонсън, запази самообладание — каза Пъркинс успокоително. — Още ли смяташ да заминеш за Ларами и Шайен?
— Да.
— Тогава каруцата бездруго няма да ти е от полза.
— Защо?
— Мистър Джонсън, защо не слезеш долу с мен да ти налея едно питие? Подозирам, че трябва да се запознаеш с някои факти.
Фактите се оказаха следните.
В Дедуд влизаха два пътя, от север и от юг. Джонсън беше влязъл в града необезпокояван само защото се бе появил от север. Никой не очакваше жива душа да се появи от северна посока — там пътят беше лош и имаше враждебни индианци, вследствие на което по него не се навъртаха бандити и обирджии.
От друга страна, пътят към Ларами и Шайен водеше в южна посока. И този път беше любим на крадците. Понякога претърсваха мигранти, които идваха по тези места да търсят късмета си, но най-вече ограбваха всичко живо, което излиза от Дедуд в южна посока.
Имаше и банди крадливи индианци, предвождани от бели бандити, като печално известния Пърсимънс Бил, за когото се говореше, че бил водил индианците, избили цялото домочадие на пекаря Мец в Червения каньон по-рано същата година.
Тази пролет беше пуснат дилижанс с един въоръжен пазач или куриер, който да пътува с кочияша.
Много скоро бяха започнали да пращат по двама куриери, после по трима. Напоследък не тръгваха по-малко от четирима. А сега, когато дилижансът тръгваше на юг веднъж седмично, винаги го придружаваше конвой от въоръжени мъже.
Дори и така дилижансът невинаги успяваше да стигне до местоназначението си. Понякога хората успяваха да се върнат в Дедуд, понякога ги избиваха и задигаха златото.
— Искаш да кажеш, че избиват охраната?
— Охраната и пътниците — каза Пъркинс. — Тези бандити естествено избиват всички, които се мернат пред очите им. Такъв е бизнесът им.
— Това е кошмар!
— Да. Лошо е.
— Как тогава ще си тръгна?
— Ами, точно това опитвах да ти обясня — каза Пъркинс търпеливо. — Много по-лесно е да дойдеш в Дедуд, отколкото да си заминеш.
— Какво мога да направя?
— Ами, пролетно време нещата се успокояват малко. Казват, че „Уелс Фарго“ ще пуснат редовен дилижанс, а те имат опит в разчистването на бандити. С тях ще си в безопасност.
— Пролетта? Но сега е едва септември!
— Да, струва ми се — каза Пъркинс.
— Искаш да ми кажеш, че трябва да стоя тук до пролетта?
— Да, струва ми се — повтори Пъркинс и наля по още едно питие.