Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon Teeth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Крайтън

Заглавие: Драконови зъби

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 19.03.2018 г.

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-830-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317

История

  1. — Добавяне

Лошите земи

Река Джудит, приток на Мисури, течеше от планините Литъл Белт и в нея се вливаха най-различни криволичещи потоци.

— В тези реки има дяволски добра пъстърва — каза Черпака. — Не че очаквам да се захванем с риболов.

Басейнът на река Джудит се състоеше от пущинаци, скални образувания, които заемаха странни за окото форми, мистериозни демони и дракони. Място на чудовища, както отбеляза Жабата.

Ръката му беше отекла и зачервена. Оплакваше се, че го боли.

Стърнбърг подхвърли, че Жабата би трябвало да бъде изпратен назад, във форт Бентън, та военният хирург да ампутира ръката му с помощта на уиски и трион за кости. Никой не го каза на Жабата обаче.

Скалните образувания в лошите земи около Джудит бяха огромни. Величествени скали — Коуп ги наричаше „разкрития“ — извисяващи се на десетки метри, на места повече от сто метра над главите им. С пастелни ленти от розов и черен камък, мястото притежаваше някаква поразителна, мрачна красота. Ала беше неприветлива земя — почти нямаше вода, почвата беше предимно солена, алкална, отровна.

— Трудно е да повярваш, че това е било голямо вътрешно езеро, заобиколено от блата — каза Коуп, докато се взираше в изваяните скали.

Коуп като че ли винаги виждаше повече от другите. Коуп, но също и Стърнбърг — обръгналият ловец на вкаменелости имаше набитото око на следотърсач от прериите и като че ли винаги знаеше къде да открие дивеч и вода.

— Тук ще имаме достатъчно вода — каза той. — Няма да имаме проблем с това. Ще имаме проблем с праха.

Въздухът наистина имаше алкален привкус, но никой не му обръщаше кой знае какво внимание. Непосредственият проблем беше да открият подходящо място за лагер близо до подходящо място за разкопки, а това не беше лека задача.

Придвижването на каруцата по терена — нямаше път или коловози — беше трудно, а понякога дори опасно.

Освен това се опасяваха от поява на индианци, защото наоколо имаше предостатъчно следи — от конски копита, изгаснали огнища, тук-там скелет на антилопа. Някои от огнищата бяха явно скорошни, но Стърнбърг проявяваше пълно безразличие — дори сиуксите не бяха достатъчно луди, за да се задържат в лошите земи дълго.

— Само откачен бял може да прекара цяло лято тук — засмя се той. — И само откачен богат бял може да прекара отпуската си тук! — И тупна Джонсън по гърба.

Два дни бутаха каруцата при изкачванията и я удържаха при спусканията, докато накрая Коуп не заяви, че са открили подходящо място за търсене на кости и могат да направят лагер възможно най-близо. Стърнбърг предложи върха на един хълм недалеч и избутаха каруцата нагоре за последен път, като кашляха заради прахоляка от колелата. Жабата, който не можеше да помага заради отеклата си ръка, попита:

— Мирише ли ви на пушек?

На никого не му миришеше на пушек.

Когато стигнаха върха, пред тях се разкри гледка към равнините и лъкатушещ поток, около който растяха тополи. И докъдето стигаше поглед имаше бели типита, от които се издигаха двойни нишки дим.

— Боже! — изпъшка Стърнбърг и пресметна набързо.

— Какво мислиш? — попита Айзък.

— Мисля, че са повече от хиляда типита. Боже! — възкликна Стърнбърг пак.

 

 

— Излиза — каза Айзък, — че сме покойници.

— Така излиза — съгласи се готвачът Хил и се изплю на земята.

Стърнбърг не смяташе така. Въпросът беше кое е това племе. Ако бяха сиукси, Айзък щеше да е прав — нямаше да се отърват. Обаче се предполагаше, че сиуксите все още са по-далече на юг.

— На кого му пука къде се предполага, че са? — попита Черпака. — Те са тук, ние също. Малката червена невестулка ни доведе тук…

— Достатъчно — прекъсна го Коуп. — Да се залавяме за работата си. Да направим лагера си и да се държим естествено.

— След теб, професоре — каза Черпака.

Не беше лесно да се държиш естествено, когато на равнината долу има хиляда типита заедно със съответните коне, огньове и хора. Разбира се, вече ги бяха забелязали — някои индианци сочеха и правеха жестове.

Докато разтоварваха съдовете на готвача и палеха огъня за нощта, група конници прекоси потока долу и се насочи нагоре, към лагера им.

— Ето ги, идват — промърмори Черпака.

Джонсън преброи дванайсет конници. Сърцето му се разтуптя, докато се вслушваше в приближаващия тропот на копитата. Яздеха великолепно, с лекота, зад тях се стелеше облак прах. С приближаването си започнаха да крещят и да викат дивашки.

„Това бяха първите ми индианци — написа Джонсън по-късно — и бях обзет в еднаква степен от любопитство и ужас. Признавам, че облакът прах и дивашките им крясъци засилиха второто и за хиляден път съжалих за прибързаното лекомислие на облога ми“.

Индианците се приближиха съвсем и започнаха да яздят в кръг около каруцата, без да престават да крещят ентусиазирано. Знаеха, че белите мъже са изплашени, и това им доставяше удоволствие. Най-накрая спряха и водачът им повтори няколко пъти „Хоуа, хоуа“. Прозвуча като пръхтене.

Джонсън попита Стърнбърг шепнешком:

— Какво каза?

— Каза „Хау“.

— Какво значи това?

— Значи: „добре, всичко е наред, настроен съм приятелски“.

Джонсън вече виждаше индианците ясно. Като много други, които виждат индианци от равнините за първи път, той също беше поразен от достолепния им вид — високи, мускулести, с приятни, правилни черти на лицата, с естествено горда и вдъхваща респект осанка, с изненадващо чисти дрехи от еленова кожа.

Индианците не се усмихваха, но изглеждаха достатъчно добронамерени.

Всеки от тях каза „хоуа“ и огледа лагера.

Последва неловко мълчание. Айзък, който знаеше малко някакъв индиански език, се осмели да каже няколко приветствени думи.

Индианците веднага се намръщиха. Обърнаха конете си и се отдалечиха сред облак прахоляк.

Стърнбърг се намръщи.

— Проклет глупак, какво им каза?

— Казах им: „Поздравявам ви с добре дошли и ви желая успех и щастие по пътя на живота ви“.

— На какъв език го каза?

— Мандан.

— Проклет глупак! Мандан е език на сиуксите! Тези тук са кроу!

Дори Джонсън вече бе прекарал достатъчно дълго в прериите, за да научи за традиционната вражда между сиуксите и кроу. Омразата помежду им беше дълбока и непримирима, особено след като в последно време кроу се бяха съюзили с белите войници в битката против сиуксите.

— Ами знам само мандан — тросна се Айзък. — Затова го казах на мандан.

— Проклет глупак! — повтори Стърнбърг. — Ако досега нямахме, вече имаме проблем.

— Мислех, че индианците кроу не убиват бели — обади се Мортън и облиза устни.

— Така казват самите кроу — отвърна Стърнбърг, — но те често преувеличават. Да, момчета, наистина имаме проблем.

— Ами тогава да слезем долу и да изгладим нещата — каза Коуп с типичната си решителност.

— Няма ли преди това да си направим прощална вечеря? — попита Черпака.

— Не — каза Коуп. — Веднага.