Майкъл Крайтън
Драконови зъби (40)

Пътят към Шайен

След като стигна до града, продължи към станцията на дилижансите.

Впрягът вече беше там. Отново валеше сняг и през градчето виеше леден вятър. Джонсън се радваше, че заминава, и се зае методично да товари сандъците. Въпреки уверенията на агента костите не можеха да се съберат на покрива и на капрата, заедно с невероятно дебелия кочияш Тим Едуардс Малкия. Джонсън се видя принуден да купи допълнителен пътнически билет и да вмести някои от сандъците вътре. За щастие, единствените пътници бяха мис Емили и той.

След това трябваше да изчакат Уайът Ърп, от когото нямаше и следа. Джонсън застана на снега с мис Емили и се заозърта по мрачната главна улица.

— Може би в края на краищата няма да дойде — предположи след малко.

— Аз мисля, че ще дойде — каза мис Емили.

Докато чакаха, едно червенокосо момче дотича и попита:

— Мистър Джонсън?

— Да, аз съм.

Момчето му подаде бележка и изчезна. Джонсън разгъна листчето, прочете го и бързо го смачка.

— Какво пише? — попита мис Емили.

— Бележка за „довиждане“ от съдия Харлан.

Към девет видяха братята Ърп да се задават по улицата. И двамата изглеждаха тежко натоварени. „Когато приближиха — пише Джонсън, — видях, че носят много оръжия. Никога не бях виждал Уайът Ърп да носи револвер — рядко се появяваше въоръжен на публично място, — обаче сега се бе натоварил със същински арсенал“.

Ърп беше закъснял, защото се беше наложило да изчака железарията на Сътър да отвори, за да купи оръжията. Носеше две рязани ловни пушки, три автоматични карабини „Пиърс“, четири револвера „Колт“ и десетина кутии патрони.

— Както виждам, очакваш горещи моменти — каза Джонсън.

Ърп каза на мис Емили да се качи в дилижанса, после се обърна към Джонсън:

— Не искам да я тревожа.

След това обясни, че очаква „определени проблеми“ и че няма смисъл да се преструва, че няма да дойдат.

Джонсън показа на Ърп бележката, на която пишеше:

„ДНЕСКА СИ МЪРТАВ ОБЕЩАВАМ

ИЛИ ИМЕТО МИ НЕЙ ДИК КЪРИ“

— Добре — каза Ърп. — Готови сме да го посрещнем.

Братът на Уайът, Морган, беше сключил доходна сделка да доставя дърва за огрев и смяташе да прекара зимата в Дедуд, но заяви, че ще дойде с брат си и дилижанса до Къстър Сити, на петдесет мили в южна посока.

Малкия Тим се наведе от капрата.

— Вие, господа, цял ден ли смятате да дрънкате, или сте готови да тръгвате?

— Готови сме — отговори Ърп.

— Тогава се качвайте. Не можем да стигнем никъде, ако стоите на улицата, нали?

Джонсън се качи в дилижанса при мис Емили и за десети път тази сутрин провери сандъците, сбута ги, за да са плътно един до друг. Морган Ърп скочи на покрива, Уайът седна до кочияша.

Дотича китайче, с каубойски ботуши. Беше Кан и изглеждаше изнервен.

Джонсън бръкна в джоба си и извади петдоларова монета.

— Кан!

Наведе се през отворената врата и хвърли лъскавата монета във въздуха. Кан я улови със забележителна ловкост. Джонсън му кимна — знаеше, че повече няма да го види.

Тим размаха камшика, конете изпръхтяха и потеглиха сред вихрушките от снежинки.

 

 

До форт Ларами имаше три дни път — един ден до Къстър Сити, в средата на Черните хълмове, втори ден през опасния Червен каньон и до станцията за дилижанси в южния край на Черните хълмове и трети ден през прериите на Уайоминг до новопостроения стоманен мост над река Плат край Ларами.

Ърп го увери, че колкото повече напредват, толкова по-безопасно ще става пътуването, а когато стигнат Ларами, ще са в пълна безопасност. След това пътят от Ларами до Шайен се патрулирал от кавалерия.

Ако стигнат до Ларами.

„Между нас и целта ни имаше три препятствия.

Първото беше Черния Дик и бандата му главорези. Можехме да очакваме да ни нападнат първия ден. След това беше Пърсимънс Бил и неговите индианци ренегати, които можеха да ни нападнат в Червения каньон втория ден. Третото препятствие беше най-опасното и напълно неочаквано за мен“.

Джонсън се бе подготвил психически за опасно пътуване, но беше неподготвен за чисто физическите опасности по пътя.

Пътищата през Черните хълмове бяха лоши и по тях не можеше да се пътува бързо. Пропастите бяха шеметни, а фактът, че дилижансът се доближаваше застрашително до ронливия ръб на пътя, плюс тежестта на костите, не беше никак окуражаващ. Няколко потока — Беър Бат, Елк и Бокселдър — бяха превърнати от снеговете в пълноводни буйни реки. Поради товара на дилижанса прекосяването им беше особено рисковано.

Както обясни Малкия: „Ако това нещо заседне в подвижен пясък по средата на реката, няма къде да отидем, освен да се върнем и да вземем още коне, за да го изтеглят, и това е то“.

И наред с тези трудности във всеки момент бяха заплашени от нападение. Напрежението изпъваше нервите им до скъсване, защото и най-малкото препятствие можеше да се превърне в сериозна опасност.

Някъде по пладне дилижансът спря. Джонсън погледна навън и попита:

— Защо спряхме?

— Дръж си главата вътре, освен ако не искаш да я загубиш — тросна се Ърп. — Отпред има паднало дърво.

— Е, и?

Морган Ърп се наведе от покрива и надникна през прозореца.

— Мис Емили? Ще съм ви много задължен, мадам, ако се снишите и останете долу, докато не потеглим отново.

— Това е просто паднало дърво — каза Джонсън.

— Може да е така — отвърна Ърп. — Може и да не е. — Посочи височините, които се издигаха над пътя. Дърветата растяха до самия път и осигуряваха добро прикритие от близко разстояние. — Ако ще ни нападат, това място е повече от подходящо.

Малкия Тим слезе от капрата и отиде да огледа падналото дърво. Джонсън чу как ударниците на ловните пушки прещракват.

— Има ли някаква опасност? — попита мис Емили. Не изглеждаше никак разтревожена.

— Предполагам, че има — отвърна Джонсън. Извади револвера си, погледна над цевта, завъртя барабана.

Мис Емили, до него, потрепери леко от вълнение.

Дървото обаче се оказа малко и паднало по естествени причини. Малкия го отмести и продължиха. Час след това, близо до Сребърния връх и Пактола, попаднаха на свлекли се камъни. Повториха процедурата и пак продължиха напред без проблеми.

„Когато атаката най-после започна — написа Джонсън в дневника си, — беше едва ли не облекчение“.

 

 

Уайът Ърп изкрещя:

— Лягайте долу! Скрийте си главите! — И пушката му изтрещя.

Отговориха с огън отзад.

Бяха в клисурата на Пясъчния поток. На това място пътят беше прав и широк, така че от двете страни на впряга имаше място за конници, които биха могли да стрелят през прозорците.

Чуха как Морган Ърп пълзи по покрива точно над тях и усетиха как дилижансът се люлее, докато той заеме позиция в задната част. Последваха още изстрели. Уайът извика:

— Лягай долу, Морг! Стрелям! — И още изстрели. Малкия шибна конете и почна да ги псува.

Куршумите се забиваха в дървенията на дилижанса. Джонсън и Емили се свиха на пода, обаче сандъците с фосили, оставени без нищо да ги държи на седалката горе, заплашваха да се срутят върху тях. Джонсън се надигна на колене и опита да ги избута назад, към облегалката. До прозореца се появи конник, който се прицели в Джонсън — и изчезна от коня след неочакван трясък някъде отпред.

Стъписан, Джонсън надникна навън.

— Фоти! Скрий си главата! Стрелям!

Джонсън се прибра вътре, а пушката на Уайът изтрещя от капрата. Още изстрели от конниците отвън се забиха в дилижанса. Някой изрева.

Без да спира да ругае и крещи, Малкия шибна конете. Дилижансът продължи да подскача и да се люлее по неравния път. Вътре Джонсън и мис Емили се сблъскаха и се притиснаха един в друг „по начин, който би бил смущаващ при други обстоятелства“, както написа Джонсън по-късно. „Следващия период — стори ми се часове, макар че едва ли е продължил повече от минута-две — беше страховита вихрушка от свистящи куршуми, препускащи коне, крясъци и писъци, друсане и гърмежи — докато най-накрая дилижансът не сви зад един завой и не излязохме от клисурата на Пясъчния поток. Стрелбата престана и отново продължихме пътя си невредими. Оцеляхме след атаката на зловещата банда на Дик Къри!“

 

 

— Само проклет глупак може да си го помисли — каза Уайът, когато спряха да починат и да сменят конете на станция Тайгървил.

— Защо? Не ни ли нападна бандата на Къри? И не се ли измъкнахме живи и здрави?

— Виж, момче — каза Уайът. — Знам, че си от Изтока, обаче никой не може да е толкова глупав.

И почна да зарежда пушките си.

Джонсън не разбра и Морган Ърп обясни:

— Черния Дик много иска да те пипне, така че не би рискувал всичко в такава зле замислена атака.

Джонсън, за когото атаката беше кошмарна, се учуди:

— Защо да е зле замислена?

— Най-рисковано е да се напада на кон — каза Морган. — Ездачите изобщо не могат да стрелят точно, дилижансът също се движи и освен ако не застрелят някой от конете отпред, става много вероятно жертвата да се измъкне, както се измъкнахме ние. Атаката от конски гръб е най-несигурното нещо.

— Тогава защо постъпиха така?

— За да се успокоим — обясни Уайът. — За да свалим гарда. Помни ми думата, те знаят, че ще спрем и ще сменим конете в станция Тайгървил, и в момента препускат презглава, за да ни устроят друга засада.

— Къде ще ни устроят засада?

— Ако знаех — отговори Уайът, — нямаше да се безпокоя. Какво мислиш, Морг?

— Някъде между тук и Шеридан, предполагам — отвърна Морган Ърп.

— И аз мисля така — каза Уайът и щракна цевите на ловната пушка. — И следващия път ще действат както трябва.